Сергии, автобуси, тълпи от хора – това е последният ми спомен от Рилския манастир.
Духовността отдавна е отлетяла някъде и никой не я и търси. Аз обаче исках да потърся нещо – пещерата на Свети Иван Рилски.
Ако сте си направили труда да стигнте до Рилския манастир, ви съветвам да посветите времето си на нея. Но ето как започна моят път към пещерата...
Оглеждам се за табела, която да ме отведе в гората. На един стълб, на отсрещната страна на шосето виждам малка стрелка. Приближавам се и зачитам: „Пещера на Иван Рилски – поклоннически път” . Предполагам, че това не е най-прекият маршрут, но пък за никъде на бързам.
Движа се пъргаво между тревите и надигащите се на пръсти сред тях цветя. Те са като любопитни деца, надничащи в двора на изоставена къща. Изпръхналата пръст под краката ми придобива все по-наситени нюанси. След малко виждам, че на пътеката е избила вода, която сякаш е поканила гъстата растителност на пиршество. Принудената съм да мина през нея, тъй като другият вариант е непрогледен плет от храсти, който се издига от двете ми страни. Нагазвам възможно най-внимателно в калната вада. За щастие сред нея има и няколко камъка, които улесняват преминаването.
След първото премеждие идва второ – протягащи се треви са сграбчили пътеката и извивките ѝ вече не се виждат. Чудя се, все така ли ще е до края? После обаче пътят става лек и приятен. Слънцето не достига до мен, а само огрява мъховете по високите скали. Те засияват в златисто и угасват като падащи звезди. Въздухът е хладен или по-скоро влажен. Залепва за мен и ръцете ми изстиват.
Зад завоя се подава огромна скала. Заобикалям я, а от другата ѝ страна се е сгушил малък каменен параклис. Тук горските шумове са по-приглушени, витае усещането за святост, която липсва в манастира долу. Усещам, че съм се върнала стотици години назад. Клоните на близките дърветата са като отпуснати длани. Изкачвам се по каменните стъпала и влизам в храма. Вътре е сумрачно, на очите ми им трябва време, за да свикнат с тъмнината. По окадените стени личат стенописи. В дъното виждам мястото, на което е бил погребан Светеца. Тук няма златни иконостаси и посребрени икони, но именно тази ненатрапчивост позволява на сетивата да почувстват една по-особено атмосфера.
Заобикалям каменния параклис и стигам до входа на пещерата, в която е живял Свети Иван Рилски. Започвам изкачването на стъпалата, които се губят в петно от мрак. Очите ми почти не различават очертанията, затова си помагам с ръце. Доближавам се до малка ниша, която ми прилича на легло, навярно тук Светеца е заспивал.
Мъждукащата светлина на две-три запалени свещи подскача по скалите. След това се спира върху наредените икони. Доближавам се и поставям ръка върху студения камък. Няколко тръпки пропълзяват по гърба ми. Очите ми вече са свиквали с мрака и различават слабия лъч светлина, идващ някъде отгоре. Вървя към него, там е и изходът на пещерата. Според поверието, който успее да премине през тесния процеп, ще получи опрощение за греховете си. Е, ако ставаше така, всеки щеше да заспива с чиста съвест.
Оттук преминаването ми изглежда невъзможно. Въпреки това се провирам между скалите. Гледам само напред и следвам светлината. Бавно се изкачвам. Когато вече изцяло съм в тесния процеп, ме обзема леко клаустрофобично усещане. Гърбът ми се опира в скалите, но продължавам напред. Завъртам се настрани, за да премина най-тясната част. Вече виждам синьото небе и облачетата, които сякаш се избутват едно друго. Отворът става по-широк и аз излизам из под земята.
Чувам течаща вода. В близост до пещерата виждам аязмото. Около него се суетят хора, които пишат желания и ги поставят между скалите. Всеки търси най-скришното местенце, само така молбите му ще бъдат изпълнени. Аз съм на мнение, че всеки трябва сам да се бори за мечтите си, но може би едно побутване няма да е излишно.
Взимам бяло листче и химикал, оставени на разположение на посетителите. Написвам желанието си и сгъвам листа на четири. Не ми се иска да се бутам сред придошлите хора, за това си търся свое местенце. Няколко метра по-нагоре виждам издигаща се Молитвена скала.
Присядам на нея, изучавам я с очи. Погледът ми се спира върху едно малко отворче, протягам се към него, оставям сгънатото листче и се надявам желанието ми да се сбъдне...
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
