Някога попадали ли сте сред дивата природа?
Онази дивата, чистата, непокътната от човешка намеса природа, която ти дава възможност да „чуеш“ тишината и да попаднеш в друго измерение. Наскоро имах щастието „случайно“ да попадна на такова място, което промени възприятията ми относно реалната й същност.
Както всеки път, списъкът ми с местата, които да посетя, беше пълен. Старая се всеки път да отмятам по някоя от целите си, но, уви, той винаги се запълва отново. В него имаше едно непознато за мен място. Беше загадка, мистерия. Чувала съм хората да говорят за връх Яловарника, но някак винаги оставаше настрана от полезрението ми. Този път обаче реших „да се взема в ръце“ и да го достигна не само през текстовете и приказките на хората, а лично, на място.
Не знаех къде отивам. Знаех само, че върхът се намира в Пирин, висок е 2765 м и че е един от по-трудно проходимите върхове. Разбира се, тези неща ги разбрах, благодарение на предварително проучване. Понякога обаче и това не помага. Всъщност и тези моменти си имат своя чар, тъй като приключенските ми сетива се обострят още повече, а това ме кара да се чувствам добре.
Започнахме пътешествието си към връх Яловарника от заслон Тевно езеро (други изходни точки за върха са хижите Пирин и Беговица, но от там също няма маркировка). Както всеки път, взехме със себе си екипировката от първа необходимост в планината. Денят беше слънчев и обещаващ. Тръгнахме ентусизирани, но все пак незнаещи каквото и да било за въпросното място, освен суха информция, която в голяма част от случаите трудно би помогнала. Поехме по една от пътеките, която води към връх Каменица. Тя постепенно започва да става по-стръмна. В един момент се излиза на равно пространство, което открива панорама към върховете насреща – Зъбът и Куклите и, разбира се, нашата цел за деня – връх Яловарника.
Виждахме го, но все още не беше ясно как ще достигнем до там. Времето сякаш започна да изпитва същата неяснота и облаците взеха превес над слънчевите очи, които ни огряваха допреди това. Въпреки това не се поколебахме да продължим. Все повече ни се искаше да довършим започнатото.
Тръгнахме отново по същата пътека до момента, в който не решихме да излезем от нея и да поемем право напред към целта си. В този момент казахме здравей на дивата природа. Там наистина беше неопетнено, нямаше пътека. Личеше си, че почти не са минавали хора. Дивите кози без страх и притеснение припкаха наоколо. Всички тези неща пораждаха в нас чувство на загадъчност и мистерия.
Малко по малко започна да се спуска мъгла, която оформи едни от последните щрихи на (не)обикновеното ни пътешествие. Тя всъщност доста усложняваше нещата, особено когато не знаеш къде се намираш и накъде точно трябва да поемеш. Все пак на приключенския ни дух му се стори налудничаво да си помислим да се върнем. Затова продължихме право нагоре, за да видим къде ще излезем. Мъглата ставаше все по-гъста и почти нищо не се виждаше наоколо. След известни усилия и изкачване на четири крака, се добрахме до края.
Вече съвсем нищо не се виждаше. Усещахме, че сме на прав път, но не бяхме напълно сигурни. Искаше ни се да изчакаме мъглата да се махне, но това ставаше само за секунди и след това пак се разстилаше. Все пак видяхме, че пред нас се извисяваше този връх, на който толкова искахме да стъпим. Може би беше така, защото сме чували, че малко хора ходят там. Или пък, защото е по-трудно проходим. Просто искахме. Само че този път метеорологичните условия не бяха на наша страна. Почакахме. Все пак за никъде не бързахме. Мъглата започна да се измества. Видях, че няма да ни е никак лесно да постигнем целта си точно на този ден. Пред нас се издигаше един внушителен ръб, за който не знаехме дали има възможност да се премине изобщо. Мисията ни беше пред провал. Не се чувствахме особено добре, когато знаехме, че сме в подножието на Яловарника и че няма да можем да го погледнем отгоре.
В планината все пак трябва да се подхожда с разум и затова поехме по обратния път.
Този път решихме това да се случи от другата страна. Същата дивотия! Там всяка крачка трябва да е добре премислена. Мястото е тясно, а мъглата не е добър спътник в такива ситуации. Все пак успяхме да погледаме, доколкото е възможно. Минахме покрай една красива скала, която има дупка в средата, а в най-високата й част бяха поникнали цветя. Нещо, което се вижда почти само по такива места.
Мъглата, за съжаление, ни следваше неотлъчно. След известно време внимателно ходене, успяхме да стигнем мястото, което всички познавахме – връх Каменица. И тъй като не постигнахме целта си, решихме просто да не сме капо. Качихме върха, който ми предостави една различна, осеяна с мъгла гледка. Всъщност беше красиво, защото тя непрекъснато се местеше.
Не стояхме дълго. Решихме, че вече е време да сложим край на приключенията за деня и да се върнем обратно в сигурността. Разбира се, точно когато вече бяхме в подножието, слънцето изгря.
Върнахме се благополучно и все пак доволни от различното изживяване. Въпреки това искам да се върна отново там. Да се срасна отново с дивото и тишината, където трудно ще срещна себеподобни. Точно затова все още в списъка ми няма тикче срещу името на Яловарника.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
