Гюнеш Акдоган (Турция) и Сандрин Шамуси (Франция) изминават 1000 км из Балканите за 5 месеца. Минават през Сърбия, Албания, Черна гора, Македония и Босна и Херцеговина. Напредват с 15 км на ден и живеят с 5 евро на ден.
Всичко започва, когато се срещат в Сърбия през януари 2012 г. По това време Сандрин е дошла от Франция пеша и мисли да продължи към Русия, а Гюнеш планира да отиде в Хърватия като доброволец в екоселище. Но в крайна сметка двамата заедно тръгват към Албания. Когато пристигат в Тирана, си казват: „Да продължим към Скопие“. „Просто е много трудно да спреш да вървиш,“ обяснява Гюнеш. Следващата им дестинация е доста по-амбициозна – да стигнат с яхта до Южна Америка.
- Защо пеша?
Сандрин: Избрах ходенето пеша, защото това е съвсем различен начин на пътуване. Да опознаеш една държава, жителите, традициите и ежедневието й отнема време. Избрахме да вървим по пътеки и междуселски пътища, далеч от туристическите зони. Когато ходиш пеша, хората имат време да те видят, да те разпитат и да разберат какво правят двама туристи извън утъпканите пътеки. Често бяхме единствените туристи за последните десетилетия.
- Кое е най-важното нещо, което ви трябва за 1000 км пеша из Балканите?
Гюнеш: На първо място смелост. Балканите са малко, но откачено място. Само за ден релефът и надморската височина могат да се сменят драстично. Близо 70% от територията е покрита с планини, така че трябва да си подготвен за дълги и стръмни изкачвания. Заради малкото население, особено в Черна гора, се случваше да вървим няколко дни без да срещнем жива душа.
Сандрин: Добра раница и палатка. Тъй като вървим, не е нужно да си трениран, ходенето е естествено.
- Какво научихте за тези пет месеца?
Гюнеш: Че хората са хора навсякъде. И че е по-добре да посещаваш нетуристическите места, за да видиш истинския живот и истинските хора. Че винаги е добра идея да поздравиш местните хора, докато минаваш покрай къщите им. Че спокойствието е ключът към това да разбереш себе си. И че трябва да слушаш какво ти казват хората – само веднъж не ги послушахме за посоката и накрая газихме в един метър сняг.
Сандрин: Балканите вече не са опасно място във война, където ще те убият. Французите смятат така. Това пътуване ме научи на много повече неща, отколкото могат стотици книги. Видях как хората се радват на живота, въпреки че са бедни.
- Кой е най-забавният момент от пътуването ви?
Гюнеш: Първи април 2012 г., Черна гора - най-голямата шега, която си направи с нас природата. Само ден преди това ходехме с къси панталони и тениски. Разпънахме лагера и на сутринта валеше сняг!
- А коя беше най-трудната част?
Гюнеш: Пътят от Грабов и Гуритоп до Подградец в Албания. Говорихме с местните хора и те ни казаха да минем директно през планината Гуритоп вместо да я заобикаляме. Така щяхме да си спестим 2 дни, но в планината нямаше никакви пътеки – само гъста гора и следи от мечки и диви кучета. Отне ни 2 дни да намерим пътя.
Сандрин: Ходихме от един овчар до друг, за да питаме за посоката. Внезапно ни нападнаха три огромни кучета, започнахме да се защитаваме с пръчки и ни се стори, че на овчаря му отне цяла вечност да дойде и да ни отърве.
- С какво се различава ходенето от другите видове пътуване?
Гюнеш: Ходенето е бавно. Много бавно. Напредваш само с 4 км/ч. Това те кара много да се успокоиш – някои го харесват, други не. За мен е един вид медитация. Времето променя смисъла си. Освен това е най-добрият начин да се срещнеш с местните хора. Хората ни виждат отдалеч, имат време да ни преценят и когато ги стигнем – те се усмихват, ние се усмихваме и започва разговорът.
Сандрин: Ходенето изисква много повече време и много по-малко пари. Ходенето е най-добрият начин да влезеш в контакт с хората. Повечето пъти те ни приютяват все едно сме част от семействата им.
Четете интервютата на Peika.bg с вдъхновяващи пътешественици всеки вторник.
