За шантавите прически на местните, плуването със скатове и неволите на летището в Белиз сити
Дойде време да се сбогуваме с Гватемала и с испаноезичната част на Централна Америка, и да се отправим към последната държава от нашето пътуване – Белиз.
В 4:30 часа бяхме на спирката в очакване на автобуса за Белиз сити. Целият автобус беше пълен с туристи. Минахме бързо границата и навлязохме в единствената англоговоряща страна по пътя ни.
По-голямата част от хората тук са чернокожи и имат всевъзможни диви прически, които веднага те карат да вземеш фотоапарата и да снимаш. Обаче онези приветливи усмивки, които ни съпътстваха досега, тук липсват. Имаш чувството, че хората изобщо не са отворени за разговор и никак не им се занимава с теб.
Като слязохме в Белиз сити, всички останали пътници подължиха към пристанището, откъдето щяха да вземат водното такси до Кей Колкър, само ние решихме да останем в града. Голяма грешка! Туристи в Белиз сити почти няма. Затова няма и места, където да отседнат. Отидохме до два от хостелите, за които пишеше в гайда ни, но и двата вече не съществуваха. Случайно по пътя попаднахме на една къща за гости - Seaside View, която се държи от семейство индийци, които не бяха никак любезни, но както и те казаха, това е единственият хостел в града. Платихме 30 долара за стая с обща баня и излязохме да си търсим място да хапнем. Попитахме как да стигнем до зоопарка, който се водеше, че е най-добрият в Централна Америка и индиецът ни каза да си вземем едно такси, щяло да ни излезе към 75 долара дотам и обратно. Естествено предпочетохме чикън бъса, който както според индиеца, така и според гайда, е много опасен, но все пак билетът до зоопарка струваше 1 долар, така че щяхме да се жертваме.
В Белиз сити беше доста мизерно, на всяка крачка ни спираха съмнителни типове и ни предлагаха наркотици. Вървяхме към гарата и се опитвахме да намерим ресторант, където да хапнем нещо. Така и не намерихме. На гарата попитахме за бус, който да ни остави до зоопарка, който всъщност е на 47 километра от града. Всеки заминаващ за столицата Белмопан чикън бъс спираше и на зоологическата градина. Седнахме си спокойно на една двойна седалка в полупразния бус и зачакахме да тръгнем. Много скоро тълпи с ученици запълниха цялото празно пространство и потеглихме.
Входът за зоопарка е 15 долара. Животните бяха в доста естествена среда, даже на места никак не можеше да ги откриеш измежду храсталаците. Самата градина беше малка и имаше около 30 вида обитатели.
Най-накрая видяхме толкова издирваните през цялото пътуване тапири. Хубавото беше, че в зоопарка имаше ресторант, където най-накрая седнахме да обядваме. На нашата маса седнаха и едно семейство – американец и литовка, които ни заговориха и скоро започнахме да обменяме впечатления за региона. Убедиха ни, че трябва да отидем на шнорхелинг в Кей Колкър, който ни очакваше на следващия ден.
Спряхме си автобуса на връщане и се прибрахме в Белиз сити. Оказа се, че към 19 ч. всичко вече е затворено и нямаш никаква опция за приятно прекарване, освен да се мотаеш по улиците, които са заринати от налягали пияници и наркомани, да влезеш в единствения отворен магазин в центъра, в който освен картофи, моркови и замразени пилета, има само чипс, бисквити и газирани напитки или пък да влезеш в единствения отворен ресторант. Избрахме последния вариант. Появи се испаноговоряща сервитьорка, която набързо ни съобщи менюто. Пиле с пържени картофи, ориз или зеленчуци. Аз си взех с пържени картофи, а Ангел след дълги приказки, че иска просто омлет, беше изпратен при готвача, който беше американец, за да му обясни какво точно иска. След вечеря право в хостела, защото по улиците нямаше жив човек.
На сутринта отидохме на пристанището, където първото водно такси до Кей Колкър потегляше в 8 часа. Двупосочният билет беше 15 долара. За 45 минути бяхме на острова и се отправихме да търсим агенция, която предлага шнорхелинг. Намерихме си идеален вариант – 3 часа за 35 долара с включена екипировка, стартираме в 10:30 и се връщаме в 13:30 часа, последното водно такси за Белиз сити беше в 16 часа.
Имахме три гмуркания – едно при ята акули и скатове и две при кораловите рифове. Оказа се, че ще плуваме с една възрастна двойка американци – Барбара и Рон, които бяха към 80-годишни и всяка година идваха в Белиз да се гмуркат.
Четиримата заедно с водача се качихме и скоро бяхме на място, където лодката бързо беше заобиколена от десетки акули и скатове. Кратка инструкция докъде да плуваме и как да се пазим от шиповете на скатовете и аз и Ангел бяхме във водата. Барбара и Рон решиха да се въздържат, защото преди години Барбара била ужилена от скат и половин година се е лекувала от инфекцията. Въпреки предупрежденията й, ние решихме да рискуваме. Усещането да плуваш със скатовете е невероятно. Чувстваш как минават над гърба ти, плуват под теб, имаш чувството, че си играят с теб. Акулите се интересуваха по-скоро от храната, която водачът им подхвърляше, отколкото от нас.
На следващите две спирки видяното не може да се опише – корали, разноцветни риби, всевъзможни твари и като връх – една огромна зелена костенурка, за която водачът сподели, че доста рядко се вижда.
Като се върнахме на острова, ни оставаха още 2 часа за подробна обиколка. Оказа се, че плажове във вида, в който си ги представяхме, нямаше. Част от туристите бяха налягали по едни дървени докове, от които се влизаше директно във водата, а други бяха под палмите, където имаше рехава тревичка, на която бяха опънали чаршафите си.
Като цяло островът е приятен, въпреки стотиците туристи, с които се разминаваш на всяка крачка. Цените са сравнително високи, обядът ни излезе 35 долара, а всъщност беше доста скромен, но пък нощувките в къщите за гости варираха между 30 и 50 долара, което на фона на нашите 30 долара в Белиз сити, гарантира едно със сигурност по-приятно прекарване, отколкото това из улиците на града.
А по улиците на Белиз сити този следобед имаше уличен карнавал и атмосферата беше доста по-различна от предишния ден. Танцови състави и духови оркестри разведряваха обстановката и стотици местни се бяха събрали по главната улица.
На следващия ден планирахме да отидем пеша до летището, което беше на 2 километра от града.
На сутринта след като подробно прочетохме указанията за летището видяхме, че всъщност международните полети са от друго летище, което е на около 20 км от града и няма никакъв транспорт дотам. Решихме да изпием по едно кафе и да разпитаме колко ще ни излезе таксито до летището. Видяхме две момчета от нашия хостел, които си бяха приготвили багажа и ги попитахме дали са към летището. Натам бяха и вече си бяха поръчали такси – 40 долара. Решихме да се присъединим, въпреки че часът беше малко след 10:30, а нашият полет беше в 17 часа.
Едното момче беше музикант от Коста Рика и през цялото време в таксито свиреше на китарата си. Другото момче беше италианец, на когото бяха загубили багажа и отиваше до летището да провери дали не е пристигнал отнякъде.
Влизайки в летището видяхме, че полетът ни е отворен. Нямаше никакви хора, затова отидохме да си оправим документите. Летяхме до Панама сити с една спирка в Сан Салвадор. При напускане на Белиз всеки турист заплаща 40 долара. Платихме таксата, взехме си билетите и леко шокирани видяхме, че трябва да сме на линия в 11:30 часа. Отидохме да попитаме служителката на „Авианка”, компанията, с която летяхме, да не би нещо да се е объркала, защото нашият полет е в 17 часа. Тогава тя съвсем спокойно ни отговори, че това е единственият полет до Сан Салвадор за деня и че полетът е изтеглен с 4 часа и половина напред. На въпроса защо никой не ни е уведомил, последва кратко „Много съжалявам!”. Отново късметът беше с нас!
ПОЛЕЗНИ СЪВЕТИ ЗА БЕЛИЗ:
- Ако отивате на островите Амбергрис или Кей Колкър, няма смисъл да си взимате хеликоптер, както предлагат повечето туристически агенции. Водните таксита от пристанището в Белиз Сити тръгват 5 пъти на ден като спират и на двата острова.
- В Белиз има добре изградена транспортна мрежа и до всяка една точка от страната може да се стигне с автобус, няма смисъл да се ползват таксита, както препоръчват в гайдовете. За туристите има експресни автобуси, които са два пъти по-скъпи от чикън автобусите, с които пътуват местните. Ние пътувахме заедно с местните и нито за миг не сме се почувствали в опасност.
- На Кей Колкър има само един банкомат.
- Срещу 5 долара на ден може да си наемете велосипед на острова.
*
Следете цялото пътешествие 35 дни с раница из Централна Америка.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
