За колоритните къщи на Гранада, за Музея на шоколада и за райския остров Ометепе
След като в предната част от разказа за пътешествието стана ясно, че ситуацията става все по-напечена, ето как се развиват нещата:
След 40 минути в таксито най-накрая бяхме пред гарата на Tica Bus. Часът минаваше 12 и аз се изстрелях от колата, като оставих Ангел да се оправя с шофьора. Не знам как съм връхлетял в гарата, но човекът на гишето веднага ми обърна внимание, въпреки че имаше двама души, които чакаха. Билети до Гранада имаше, така че обстановката се успокои и аз си застанах на опашката. Появи се и Ангел, който усмихнато каза, че шофьорът само се е засмял на шепата монети, с които е платил таксито и въобще не е реагирал на това, че сумата е по-малка от тази на таксиметъра. Не знаем дали всъщност сумата не е била многократно завишена, като за чужденци, но фактът е, че платихме по-малко от това, което трябваше, а шофьорът с усмивка преживя неумишленото „прецакване”.
Издаването на билетите се оказа дълга процедура. Първо трябваше да си платим такса за напускане на Коста Рика – 9 долара, на съседно гише, където за радост нямаше никой. След това се върнахме на касата и платихме по 24 долара за билет до Гранада. В автобуса билетите ни пак не бяха един до друг, но ние си седнахме двамата, нямаше проблем, защото не беше пълен. В автобуса имаше тоалетна и не спряхме никъде до границата.
При влизане в Никарагуа платихме 14 долара такса за влизане в страната, което се оказа, че е таксата за влизане в съюза между Никарагуа, Хондурас, Салвадор и Гватемала и при влизане във всяка една от следващите държави не сме плащали такси.
Към 21 часа пристигнахме в Гранада. Автобусът всъщност беше до Манагуа, така че само ни оставиха на пътя. Беше тъмно и адски задушно (след смразяващия климатик в автобуса, нямаше как да не ни се стори така). Нямахме място за нощуване и решихме да тръгнем към централната част, за да намерим някой хостел. Там, където спря автобусът улиците бяха напълно пусти, но с придвижването към центъра започваха да се появяват някакви хора. В далечината виждахме някакво осветено пространство, което скоро разбрахме, че е площадът пред катедралата.
Онази жълтата, с която всички свързват Гранада. В градинката всички пейки бяха заети и хората шумно разговаряха помежду си. Вляво от катедралата започваше La Calzada – туристическият рай на града. Безкраен низ от заведения, музикален хаос от последните латино хитове, улични музиканти и ръмжащи мотори, десетки сервитьори, които те канят в ресторантите и неспирен поток от туристи. А само допреди 15 минути бяхме в един заспал град, в който чувахме единствено стъпките си.
Направихме грешка като влязохме в един хостел, който беше уж по-далеч от уличната дандания. Дадоха ни двойна стая с баня за 20 долара. Оставихме си раниците и решихме да хапнем набързо. Късният час отново предполагаше да се седне в туристическо заведение, избрахме си една пицария „Мона Лиза”, която не попадаше в централната част, но отдалеч се виждаше, че местни няма. Една голяма, ужасно лютива пица „Мексикана” и зелена салата – 25 долара. Време е за сън.
Изненада! Оказа се, че прозорците в стаите нямат стъкла, само щори, тоест нямаше никаква плътна изолация и Шакира, Енрике и Дженифър Лопес все едно пееха в стаята.
На сутринта се събудихме около 9, толкова късно не ни се беше случвало досега. Навън едно слънце, едни цветни къщи, един неустоим аромат от близката фурна... Нямаше и помен от вчерашната лудница, ресторантите бяха затворени, масите ги нямаше по улицата, всичко беше изчистено. На места възрастни никарагуанки продаваха нарязани в пликчета плодове. Чудесна закуска – парчета ананас, манго, пъпеш и диня! Или поне пред-закуска, защото няма как да подминеш и топлите кифлички от фурната. По улицата се разминаваш с яки дами, които обикалят от къща на къща и събират прането в едни големи кошове, които носят на главите си.
Кратка почивка в парка пред катедралата. Възрастните седят на раздумка по пейките, а младежите са паркирали велосипедите и са насядали по стълбите на катедралата.
Сладоледаджиите бутат колички, на които са завързани звънци и не спират да звънят и да приканват децата да се разхладят със сладолед в „невиждан” цвят – наситено синьо или електриково жълто.
Следващата ни спирка беше остров Ометепе, затова отидохме до пристанището на езерото Никарагуа, за да видим кога тръгва фериботът от Гранада. Езерото Никарагуа е най-голямото в Централна Америка и десетото по големина в света. По плажовете обаче нямаше никой освен стадо крави, които необезпокоявани пасяха израсналата измежду пясъка трева.
Ферибот до Ометепе имаше само два пъти седмично и на нас не ни вършеше работа, трябваше да се върнем 80 км назад и да стигнем до град Ривас. Оттам да стигнем до Сан Хорхе и тогава вече да вземем ферибот до Ометепе. Но това беше програмата за утрешния ден.
На връщане от пристанището забелязахме как улиците опустяват, защото вече минаваше обед и слънцето напичаше силно. Пред къщите се бяха появили люлеещи се столове и местните бяха заети с любимото си занимание – да се потопят в приказки, докато леко се поклащат върху столовете.
Седнахме да хапнем в ресторанта на Изабела – традиционно никарагуанско плато, което включваше печено свинско, пържени банани, бобена салата и плочка сирене. Ресторантът беше в къща, боядисана в наситено синьо, а масите бяха на верандата. До нас седяха двама американски каубои, ама от тези най-класическите, каквито само във филмите сме виждали – лъснати ботуши, дънки, колан с огромна катарама, риза с навити ръкави и шапка – бяха си взели бутилка ром и не спираха да димят с пурите.
След обяда продължихме разходката из колоритните къщи, като често се спирахме да снимаме невероятните цветови комбинации, които местните бяха използвали, за да направят къщите си уникални.
В жегата няма как да подминеш лесно кафе, разположено в сенчеста лятна градина и така се озовахме в „Garden Cafe”. Поръчахме обичайните фрешове, които и тук сервираха в половинлитрови халби. Изненадата дойде накрая, когато към сметката бяха начислени 15% ДДС и още 10% такса обслужване, та всъщност цените в менюто съвсем не са такива, каквито идват.
В късния следобед свихме в една пресечка на главната и много скоро се озовахме на изключително оживена улица, по която имаше десетки магазини и сергии. Това беше част от местния пазар.
Знаехме, че автобусът за Ривас тръгва от гарата на пазара, затова решихме да видим къде е. Тълпи от хора, сергии с всевъзможни плодове, зеленчуци, дрехи, вехтории, аромат от току-що изпечени меса, пушек от скарите, на които бяха изпечени месата... И всичко това, примесено със стари американски училищни автобуси, т.нар. chicken bus, които се опитват да минат измежду лудницата, за да стигнат до гарата.
Видяхме я къде е и си продължихме по пътя. Озовахме се в някаква част от пазара, която беше покрита с брезент. Един местен ни дръпна и посочи фотоапарата. Размаха пръст и каза, че е опасно да снимаме. Бяхме забравили за предупрежденията в гайда, защото се чувствахме в пълна безопасност сред толкова колорит и усмихнати хора. Прибрахме фотоапарата и продължихме да се шляем из сергиите.
Привечер се отбихме в Музея на шоколада, където можеше да проследиш технологията за приготвяне на различни шоколадови изделия, да се отдадеш на шоколадови козметични процедури или просто да хапнеш нещо шоколадово. Не може да се предаде вкусът на палачинката със 70% натурален шоколад и какаовия чай – чудо!
Изключително шумна съботна вечер, а на нас ни предстоеше ставане в 6:30, за да хванем първия автобус до Ривас в 8 сутринта.
На сутринта се натоварихме на чикън бъса и зачакахме да тръгнем. Постоянно се качваха и слизаха жени, които предлагаха сандвичи и разни тестени закуски, мъже, които носеха найлонови пликчета, пълни с разноцветни сокове, които имаха завързана по една сламка в средата, деца, които носеха чипсове и разни опаковани десерти, амбулантни търговци, които предлагаха всевъзможни неща от музикални дискове и калъфи за документи до батерии и джапанки.
Едва потеглил, автобусът започва да спира, за да се качват още пътници. И те все се качват и качват, без никой да слиза и тъкмо когато си решил, че вече няма как да влезе още някой и майка с две деца пресира всички назад и също е сред пътниците. Точно до нас стоеше една жена, която носеше кокошка в найлонова торбичка. Беше я пробила отдолу и там беше завряла главата на горкото същество.
Като пристигнахме в Ривас се оказа, че в неделя нямало автобуси до Сан Хорхе. Не знам дали наистина беше така, но ние бързо се организирахме с двама испанци и взехме едно такси до ферибота, който пък точно беше пристигнал.
Вулканите на острова се виждаха отдалече.
Фериботът беше пълен с туристи, които отиваха там на еднодневна екскурзия. Ние за разлика от тях смятахме да останем два дни на острова. Във ферибота вместо билети ни хвърлиха по един бонбон и след около час във водите на езерото Никарагуа се озовахме на пристанището в Мойогалпа – главният град на остров Ометепе.
Пообиколихме докато си намерим място за нощувка. Спряхме се на Nahuatl (Teosintal). В гайда на Lonely Planet фигурира със стаrото си име. Струва си да се установиш там дори само заради сенчестата мангова градина в задния двор. Имаше и огромни гущери, които се припичаха на каменната ограда или се катереха по дърветата.
Градчето е малко и може да го обиколиш за двайсетина минути. Няма какво да правиш, освен да си почиваш блажено в някой хамак и да отпиваш поредния фреш. Тук открихме и чая хамайка, който приготвят от хибискус и сервират студен. Улиците са окъпани във всевъзможни цветове – ярко боядисани къщи, разцъфнали храсти, подредени градинки и цветни птици, които прелитат от покрив на покрив. А по покривите се гонят и маймуни.
Вечерта седнахме в Los Ranchitos – заведение, което ни препоръча момчето от рецепцията. Хапнахме пилешко със зеленчуци и пържена юка. И тук сметката също беше изненадваща с начисления процент над обявените цени в менюто – 38% ДДС и сервиз. Това беше последният път, в който ни се случи такова нещо.
На следващия ден искахме да намерим плаж. Тръгнахме пеша по главния път и след около 5 километра трябваше да попаднем на плаж. По пътя пресякохме пистата на местното летище. Подминахме две села, ама разклон за плаж не намерихме. Видяхме една табела за къмпинг, на която бяха нарисувани и шезлонги с чадъри. Питахме един дядо за посоката, той ни упъти и след около километър по черен път стигнахме до едни ниски дървени постройки и нещо като плажна ивица. Само че вместо пясък имаше заравнена пръст. Плажчето беше към 50 квадрата и нямаше никой освен един младеж, който почистваше папурите наоколо. Имаше обаче бар, в който седеше една жена с дете, а зад бара стоеше усмихнат мъж, който ни попита какво ще желаем. Пред самия бар имаше добре поддържана градина, където поседнахме за половин час, докато си изпием ананасовите фрешове. Водата в езерото беше топла, но доста непрозрачна, затова се ограничихме само с няколко стъпки навътре.
Тръгнахме си в най-голямата жега и след повече от час по напечения асфалт стигнахме до Майогалпа. На входа видяхме схлупена къща с табела – Sopa de Mondongo. Решихме да пробваме що за супа е това и след известно време една лелка ни донесе две огромни купи пълни догоре с всякакви зеленчуци и едни огромни парчета месо, които плуваха около кочан царевица. Оказа се, че това е местното шкембе.
Зеленчуците бяха нарязани на едро – тиквички, домати, краставици, моркови, ряпа, юка и зеле. Освен големия кочан царевица, имаше и още две мини царевички. А парчетата шкембе бяха с размерите на малки пържоли. Ангел съсипа жената като я попита дали има хляб. След дълго суетене, тя доволно му сервира една кифла.
До вечерта се отдадохме на пълно бездействие в градината на хотела. Отидохме само до пристанището, за да проверим в колко има ферибот до Сан Хорхе. Този в 6:30 ни устройваше идеално. Малко странно цената му беше наполовина по-евтина от тази на ферибота, с който пристигнахме. Дори не подозирахме какво ни очаква на сутринта...
ПОЛЕЗНИ СЪВЕТИ ЗА НИКАРАГУА:
- Когато идвате от Коста Рика не е нужно да си взимате билет до Манагуа и след това да се връщате до Гранада. Въпреки че линията е Сан Хосе – Манагуа, автобусът ще ви спре в Гранада.
- Проверявайте таксите, които се начисляват в заведенията. Когато ви донесат менюто, попитайте дали тези цени са крайни. На много места допълнителните удръжки не са упоменати и разбирате за тях, когато ви донесат сметката.
- Качете се поне веднъж на чикън бъс, не само, че е многократно по-евтин от автобусите с климатик, но това е мястото, където в най-чист вид срещате културата и традициите на местните. Купете си от ябълките, които продават жените в автобуса, със сигурност са по-еко от тези в нашите супермаркети.
- Истинската Гранада не е на La Calzada. Разходете се из околните улици и седнете в някое заведение далеч от катедралата. Няма да ви го поднесе изискан сервитьор, но пък ще видите усмивката на собствениците, които ще са ви благодарни, че подпомагате местните и като нищо ще ви черпят по един традиционен никарагуански ром.
*
Следете цялото пътешествие 35 дни с раница из Централна Америка.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
