Пътуване до Хърватия от много време беше един от най-плануваните трипове от балканските ми дестинации до този момент. Дълго обмисляното посещение на хърватската столица Загреб, както обикновено, не доведе до нищо съществено и, отново както обикновено, само и единствено съдбата ме сдоби с двупосочен автобусен билет дотам, благодарение на “Антология на съвременни български писатели на хърватски език “, издадена на хърватски от Загребския университет.
Тогава нямаше откъде да зная, че първи превод на мой разказ на чужд език, първо литературно пътуване и първи път в Загреб ще ме оставят в приятно объркване за всичките три дни от престоя ми там. Объркване, защото Загреб не е нито най-огромният, нито най-красивият град, който съм виждал, но самодостатъчният му дух е навсякъде около теб, докато се спускаш между заведениято по улица „Илица“
"Пътуването с автобус до столицата на Хърватия е кошмар, който си заслужава, но който телата ви няма да простят. Автобусът, който ни откарва в четвъртък вечерта, кара своя последен курс и му личи. С този автобус сме призвани да преминем през стена от дъжд, в окото на буря, което гледа над магистралата и ни замеря с градушка. В същия автобус десетина българина висим по границите, където сръбските митничари очевидно са много жадни и гладни, защото шофьорите ни им дават по нещо, преди да продължим, докато самите те правят контрабанда на цигари. Просле идва нощта, в която няма сън, защото в онези седалки няма спане, дори да си йога-нинджа - просто са неудобни, твърди и малки. Това е единствената линия към Загреб и Любляна, а пътуването е все едно отиваме до Бангладеш."
След неспането в автобуса и лягане след 3 сутринта, следва разходка в неприятно време. Небето плаче за починалия в същия ден Би Би Кинг, а разходката между дъждовните капки в петъчен Загреб има какво да предложи. Центърът е в доминиращ австрийски стил със съвсем леки италиански елементи, като храмовете издигат кръстове към небето, разнообразни фигури и мотиви са изваяни по сводовете на сградите, а паметниците на крале, откриватели и интелектуалци наблюдават отвисоко своите хора в 21-и век. Загреб има много забележителности като Катедралата и църквата „Свети Марк“ или площадите с войнствената статуя на бан Йелачич, или монументът на замисления епископ Йосип Щройсмайер, който още преди векове е направил повече за българската култура в Хърватия от всички български правителства, взети накуп.
Странно е да застанеш точно там - под човека, който е помогнал за издаване на песните на братя Миладинови на хърватски и въобще е легитимирал нашата култура в страната. А ние сме под него – неколцина писатели и приятели, които са носители на същата култура, но през 2015 г. Които, всъщност, нямаше да бъдем там през 21-и век, ако Щросмайер не беше създал Загребския университет през 1874 г. Академичната връзка между София и Загреб е скрепена още преди век, благодарение на личността на Стйепан Юринич (1855 - 1947), който е единственият чужденец- ректор на Софийския университет (1911-1912 г.).
В центъра на хърватската столица поне на пръв поглед балканският темперамент изглежда скрит зад австрийска сдържаност. Хърватите са високи хора, сред които тъмните балкански субекти липсват. В следващия момент можеш да си отдъхнеш като Нане, когато видиш, че там също се пресича на червено, а местните се напиват и крещят по улиците нощно време. Балканското упорство на хората от региона го има и в жените, и в мъжете, а хърватите имат вид на самоуверени хора. Поне легендата гласи, че войната между хърватите и сърбите започва със самоуверен ход - коляното на футболиста Звонимир Бобан в главата на полицай при време на сбиване на терена по време на срещата Динамо (Загреб) – Цървена звезда, също през май, но през 1990 г.
Хърватите могат да не се обичат и помежду си, и дивата омраза между Загреб и Сплит не се вихри само по футболните трибуни - просто в ритъма на Балканите повечето жители на всеки един от двата града считат другите за тотални селяни. Всичко, далече от морето на Сплит е провинция, а всички, които не питат „какво“ със загребското „кай“ са достойни за псуване.
"Цялото ни пребиваване в Загреб е организирано от клуба на студентите по южна славистика "А-302" от катедрата по българистика към Загребския университет и е планирано толкова добре, че хаотичните ни български душевности остават смутени. В София трудно се събирате по план и навреме дори за да пиете бира, а какво остава за проект за издаване на поезия и проза на чужд език, подпомогнат от Министерство на културата?
Да се свържете с представителите, да организирате пътуването и спането им и да се занимавате с тях в продължение на три пълни дни изглежда твърде много. Фактът, че тези хора са вложили целия този труд да ни преведат текстовете и да бъдат с нас през цялото време, е точно това, от което имат нужда едни талантливи хора, които са свикнали да правят четения и да продават книгите си, както и където намерят. Партизанският характер на правене и разпространение на литература в България беше възнаграден от отношението на хърватските домакини от Загребския университет, начело с Ана, Николина и Антония."
Пак по въпроса за самочувствието, Хърватия е една от малкото държави, в които съм бил на Балканите, където дори сервитьорите нямат желание да знаят откъде си, въпреки че очевидно говориш на сходен език. В същото време повечето от тях говорят доста разбираем английски, дори когато изглеждат, сякаш се мъчат да го правят. Убедената им крачка в страни от региона и към Европа изглежда нормална за една държава, която никога не е късала връзките си със Запада. Хърватите познават градивната култура, защото Австро-Унгарската империя, в чиито предели са били, е неин носител. Наблюдавайки всичките колоездачи, които безгрижно карат по велосипедни алеи в центъра на Загреб, осъзнавам, че това има значение
От австрийците има следи из целия Загреб, архитектурата им свърза концептуално още центровете на градове като Будапеща, Прага и в по-малка степен София с внушително майсторство на една голяма и силно религиозна цивилизация. Може би затова църквата в Хърватска е дори по-голяма фирма от тази в България, а за нейно щастие най-големите атракции са именно религиозните сгради. Камбаните им бият в невъзможни часове на денонощието и можеш да спиш в центъра на Загреб, само ако си свиквал с техния звън в продължение на десетилетия...
"Пореден пример за това, че всеки иска, каквото няма. Нашите преводачи и домакини са идвали в България за по няколко месеца и са били доста доволни от нещата, които са видели. Но не толкова от столицата София, колкото от старата столица Велико Търново, както и Пловдив. Въпреки че София е по-многолюдна и трескава от Загреб, другите български градове са се харесали на хърватските студенти повече. Като цяло, България е впечатлила някои от тях с нещо, за което ние тук не си даваме сметка. Българският начин на живот, известен като „айляк“, би допаднал на всеки нормален човек. Ако човекът не живее в България за постоянно, айлякът наистина няма негативни ефекти."
Несъмнено кръпките в икономиката на Хърватия си личат, особено когато излезеш извън главните улици, когато иззад ъглите изникват почернели от прах и дим архитектурни съкровища, с неподдържани стени и прашни прозорци, а в далечината над тях стърчат панелки, за да напомнят, че и там е имало комунизъм. Въпреки него обаче, хърватите, все пак са имали по-силен старт от нас на два пъти - първо, защото са били в рамките ва Австро-Унгарската империя и второ, защото са били в Югославия на хърватина Тито.
Всъщност, темата за Югославия и нейният разпад неочаквано се появи на улицата под формата на маршируващ отряд от войници в старовремски мундири и пушки в ръце, водени от трима конници, също в униформи. Протестът на ветераните от войната против обсъжданото намаляване на привилегиите им без съмнение става част от снимките на туристите в Загреб през май 2015 г. и е знак, че тази част от историята не е затворена...
Прочетете и втората част на "Три дни в Загреб".
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
