Това са Етта и Райнхард – 60-годишни пътешественици с големи раници и още по-голям приключенски дух!
И двамата са австрийски граждани, въпреки че Етта е родена в чаровния Пловдив. Свързва ги не само любовта им едни към друг, но и страстта към непознати светове. От лятото на 2016 г. са „доброволно безработни“, както сами казват. В момента използват всичките си спестявания, за да пътуват и да избягат от ледената европейска зима.
Помолихме Етта да ни разкаже за спонтанното им приключение с дъх на младост и бунт. Приятно четене и не забравяйте, че никога не е късно да започнете да правите това, което обичате!
В момента сме на красивия, но много комерсиален остров Кох Самуи в Тайланд. Бихме искали да продължим пътуването, но сме принудени да изчакаме преминаването на мусона, който е много необичаен за този сезон. От два дни вали като из ведро. Фериботите не пътуват, защото е опасно и сме принудени да изчакаме, докато време се оправи.
Но да започна по-отдалеч. Нашето приключение започна от Австрия с кемпер. Той ни беше необходим, заради нашия любим котарак Гарибалди, който оставихме в Пловдив при мама. След това направихме кратка обиколка на Гърция. Въпреки че сме били там безброй много пъти там, винаги има нещо ново за откриване. Олимп отказа да ни покаже Трона за Зевс, който бе нахлупил шапка от мъгла. За сметка на това манастирите на Метеора много ми впечатлиха.
После продължихме за Македония. Целта ни не беше само Охридското езеро, но и самият Охрид, който е пряко свързан с българската култура и история. След няколко дни престой в града поехме за Скопие. Въпреки помпозната си архитектура, с която малката държава се опитва да изгради своя идентичност, градът е приятен и пълен с млади хора. Преминавайки през планини, гори и доста недружелюбни гранични полицаи в Македония и България, пристигнахме в София.
Оттук излетяхме за Банкок. 19 часа по-късно градът ни посрещана със своите многобройни миризми и шумни хора. На гарата услужливи шофьори на таксита се надпреварваха кой да ни закара до хотела. Тук важи правилното за предварително уговаряне на цена. Внимавайте, защото азиатците винаги искат поне двойно от реалната цена за превоз. След кратка дискусия се договаряме за 200 тайландски бата, въпреки че първоначално младият мъж иска 500. Започна луда надпревара през натоварения пътен трафик под оглушителните звуци на някаква азиатска рок група, с която нашият шофьор искаше да ни покаже колко модерен и напредничав може да бъде един таксиметров шофьор в Банкок.
Настанихме се в индийски хостел в центъра на Банкок, близо до най-лудата улица, която съм виждала - „Каосан Роуд“. Тя е задръстена от улични кухни с димящи тенджери, продавачи на плодове, планини от кокосови орехи, всякакви облекла от ориенталски, европейски и азиатски вид, сувенири, бижута, джапанки и какво ли не още.
Особен интерес предизвикваха щандовете за пържени и печени скакалци, тарантули, скорпиони и всякакви видове червеи. Не устояхме на изкушението и опитахме вкуса на печен скорпион.
Стотици туристи се лутаха под звуците на оглушителна музика. Късно през нощта, уморени от емоциите и от жегата си взехме по един студен душ (тук бойлери не съществуват) и заспахме на твърдото легло. „Май започвам да полудявам" беше последната ми мисъл преди да потъна в дълбок сън без сънища ...
Сутринта беше влажна. Задушаваща горещина нахлуваше на вълни през широко отворения прозорец. Нетърпеливи да посрещнем новите предизвикателства, които денят криеше за нас, слязохме по стръмните стълби към малкия, но изключително чист индийски ресторант. Там ми чакаше обилна закуска. След нея се понесохме в умопомрачаващ маратон между будистки храмове, музеи и улични базари.
От време на време правехме почивка в някоя от уличните кухни, където с интерес опитвахме местни специалитети. Те почти винаги се състоят от ориз или оризови макарони, съчетани с морски дарове или пилешко.
Вечерта премина спокойно с разходка край широката и пълноводна река Чао Прая, която протича през центъра на Банкок. Лекият бриз издуха неприятните миризми и горещината на града. Много ни хареса да се разхождаме и да разговаряме с вечно усмихнатите местни жители.
Особено впечатление ми направиха хората, които организирано пристигаха от различни краища на Тайланд, за да отдадат последна почит на починалия неотдавна крал Пумипон Адулядет. 10 000 поданици на ден имат възможност да се преклонят пред тялото му.
Решихме да се отправим към остров Ко Чанг. Той е населен само по крайбрежието, а вътрешността му е дива джунгла. Той е почти недокоснат от организирания туризъм. Това ни даде възможност да се запознаем с нормалното ежедневие на местните жители.
Бунгалата на острова са така разпределени, че човек започва да си мисли, че е сам в джунглата. Важно е да не се внася храна и плодове в тях, защото безбройните маймуни са навсякъде и са отлични крадци.
Атракция на острова е яздене и къпане на слон в някой от многобройните водопади във вътрешността на джунглата. С кокосов орех в ръка и добре намазан със слънчев крем денят на плажа е истинско удоволствие. Тихия океан е гладък като стъкло и предлага невероятен слънчев залез. След 5 мързеливи дни решихме да отпътуваме за съседната Камбоджа...
*Следва продължение
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
