Провинция Хатай. Или така нареченият вилает Хатай. Област, колкото гранична, толкова и типична за турските пейзажи и гледки, с които бяхме свикнали. Наблизо е Сирия и наоколо рязко заговориха на арабски. А тук, в града-столица Антакия, има нещо съвсем различно от останалите турски градове – едно усещане, че си буквално на края на света. Огромни скалисти хълмове, пещерни отвори, множество църкви (а не джамии!) – да, бяхме в някакъв нетипичен град.
Сега, доколкото разбрах, местността не е особено достъпна за туристи, заради сирийските бежанци и постоянните военни конфликти в района. Но преди четири години все още можеше да пристигнеш внезапно и екстремно вечерта с късен стоп. Изсипани на градския площад, в около девет вечерта, през декември, шансовете да поспим в парка се свеждаха до минусови градусни степени. Но този път не ни спаси обичайното турско гостоприемство, а едно коледно чудо. Датата е 23 декември. Обикаляйки в търсене на поредния ни благороден домакин или в краен случай евтин хостел, бяхме привлечени от хора и светлини пред масивна сграда. Оказа се протестантската църква, в която празнуваха Рождество (малко по-рано, така и не се разбра защо), но важното е, че моментално бяхме поканени на масово угощение.
В църквата, вече попреяла, се запознах с холандска мисионерка, която ми разказа колко невероятен град е Антакия всъщност. Бил е център на християнството, изключително важен, апостолите са идвали на мисии тук. Градът се е наричал Антиохия и самият Апостол Петър е проповядвал по тези земи. От разказите й разбрах две неща: първо, си обясних присъствието на толкова църкви в града, нещо, което забелязахме като контраст с останалите турски градове, и второ – заплюхме си посещение на скалната църква „Свети Петър” на следващия ден.
И отново на гости – един от протестантите ни заведе на гости у майка си – стара туркиня, също християнка, която въртеше броеница и изпълняваше „Отче наш” на арабски. На стената – икони с ангели и Богородица. Да, определено имаше нещо странно тук, нетурско.
На сутринта – скалистите хълмове на Антакия. Валеше, и валеше, но това не ни попречи да пообиколим тези мистични места. Ето ни пред уникалната каменна църква „Свети Петър”. Изсечена в скалата, на едно от хълмчетата над града. Апостолът е бродил по тези земи, даже се вярва, че самата църква е създадена от него през 40 г. сл. Хр. Намира се в естествена пещера, която има и таен тунел за бягство в случай на гонения. А фасадата е изработена от кръстоносци поне 1000 години след това. Впечатляващо летяха цифрите на годините и се пренасяхме с хилядолетия назад. На връщане се натъкнахме на един огромен Харон, изсечен в скалите – грамаданска глава и бюст на митичния лодкар, който пренася душите в царството на мъртвите.
И ние се пренесохме, само че не при мъртвите, а при нашите приятели турските християни, за да ни разведат още малко из този невероятно приказен град. И как няма да е толкова смесен! Дори в древността Антиохия е бил богат египетски, римски и византийски център.
Видяхме и река Оронт, навремето свещена, сега тече през улици, обсипани със сергии, магазини, всичко, характерно за един модерен средиземноморски град с арабски оттенък. И за да ни напомнят, че все пак се намираме в Турция, нашите нови приятели ни черпиха един типичен местен специалитет – кюнефе. Сладко вълшебство с нещо като разтопен кашкавал в средата, поръсено с култовия шам-фъстък. Странна и неочаквана комбинация, която съвсем естествено се запечата в паметта ми като символ-спомен и на самия изтъкан от различни култури и смесици град Антакия.
