На има-няма 30-на километра от Пловдив, източно от Асеновград и вдясно от пътя за Първомай – насред полето има манастир. Казва се „Света Неделя“, но е по-известен като Араповския манастир по някогашното име на най-близкото село Арапово (сега Златовръх). Очакваме с любопитство да го видим – манастира в полето, извън грижовните прегръдки на планината.
Минаваме под дъгата на портата и спираме изненадани – широк, поддържан зелен двор пред красива, характерна постройка с еркери и чардаци, допълвана от по-малки сгради, рамкиращи двора. Във вътрешното пространство между тях се извисява стройна четвъртита кула с тесни бойници и белосан еркерен трети етаж, бдяща над белокаменна църква. В северния ъгъл стар параклис закриля още по-старо аязмо, за което се мълви, че е лековито.
Разказват как на една гъркиня се присънило, че ако точно тук изкопае кладенче, с бликналата вода ще излекува детето си. По-късно се случило прекрасната ханъма на местния бей да ослепее. Стари хора му подсказали за аязмото. Ханъмата се мила с лековитата вода и прогледнала. От благодарност Арап бей дарил парче земя до аязмото за храм.
С градежа се заели родопските майстори от с. Югово, водени от Стоян Узунов - Гудевски. През 1859 г. построили църквата и турили дата – да се знае кога е било. Баш майсторът сътворил олтарния иконостас и четирите малки иконостаса. Ангел Войвода заръчал да се изгради кулата – за защита от разбойници, върлуващи из полето. А младият Георги Данчов – Зографина и учителят му Алекси се заели със стенописите. През 1864 г. по стените на храма, покрай обичайните евангелски сюжети и сцени от житието на светицата, дала името си на манастира – Света Неделя, се появили образите на духовните първенци на старата българска държава – свети Иван Рилски, патриарсите, първоучителите Кирил и Методий, цар Борис Покръстител. А за чудотворната икона на Божията майка и днес се разказва, че дарява бездетни семейства с рожби.
Разхождаме се дълго и попиваме красотата ненаситно. Изкачваме се до жилищните помещения в кулата. Разглеждаме с възхищение храма. Палим свещички. После присядаме на пейка пред кулата и слушаме разказа на игумена. Цялото време на света е наше. Тишината трепти, накъсвана от жужене на пчели и подвикване на птици. Плодните дървета са нацъфтели.
Игуменът ни разказва за смесеното училище, отворено тук за децата от околните селища, за училището за свещеници, за отците, създали таен комитет и укривали Левски; за опожаряването на манастира от турската войска, при оттеглянето й под напора на руснаците; за страшното земетресение от 1928 г., нанесло поражения на стабилния градеж, и за майстора, възстановил купола...
Игуменът отдавна е отминал по своите си задачи, а ние седим, потопени в умиротворено безвремие. Няма други посетители. Сами сме. Тихо е. Не сме сигурни от кое сме по-впечатлени – от историята, от красотата на църквата или от невероятното спокойствие, което ни изпълва и ни кара да се чувстваме по-добри.
Полезна информация: В Араповския манастир не могат да преспиват поклонници. По пътя има множество указателни табели и няма как да сбъркате посоката.
