От обикновени „българи“ трима свежари се превръщат в „българи на път“. Те поемат към поклонническия път Камино де Сантяго с кола, колела и пеш.
75 дни на път, включително: колоездене в ждрелото на р. Дунав в Румъния, колоездене и пешеходене в Австрийските Алпи, качване пеша на трихилядник в Швейцарските Алпи, Камино де Сантяго Норте в Испания, части от Канал дю Миди във Франция, пресичане на Италия от западния до източния бряг с колела – звучи като перфектното приключение за трима.
Ето какво разказаха Таня, Живко и Иван специално за Peika.bg:
- Кои са "българи на път"?
Таня: Казвам се Таня Даскалова, навърших 24 г. в деня, в който започна нашето пътешествие! Тази година завърших две бакалавърски програми в Нов български университет – Испанистика (преподавател по испански език) и Културна антропология. Извън това пътуване съм учител по английски и испански език и планински водач на испанци в България през лятната ваканция.
Живко: Казвам се Живко Момчев, по време на пътуването ще навърша 24 г. Когато не съм „българин на път“, съм пчелар, планински водач и капитан на кораб. Тази година завърших бакалавър по Алтернативен туризъм в Лесотехническия университет в София.
Иван: Аз съм Иван Минов с дълбоки корени от Искърското дефиле – до седемгодишна възраст живях в Желен, а оттогава досега съм жител на с. Церово. По време на пътуването предстои да стана на 23 г. Тази година завърших бакалавър по Алтернативен туризъм в Лесотехническия университет. Обичам фотографията – тя ми е нещо като хоби. И засега съм безработен.
- Как се срещнахте и как решихте да се отправите на това пътешествие?
Иван: Ние с Живко се запознахме в университета.
Живко: А пък аз с Танчето се запознах на курса за планински водачи преди 5 години, от 3 години живеем заедно.
Таня: Пътешествието планирахме, защото имахме нужда от почивка и от откъсване от монотонността на ежедневието ни. Решението беше лесно: дипломираме се и тръгваме на път, че после кой знае кога ще успеем отново да отделим толкова месеци акумулирано свободно време!
- Как избрахте маршрута си?
Таня: Аз много исках да заведа Живко в Испания. Но не е в стила ни да пътуваме със самолети и да спим в хотели. Казахме си, че трябва да направим едно по-различно пътуване. После се завъртя идеята за Камино де Сантияго, който освен поклоннически път е и другият край на европейския маршрут Е3 - в българската си част Ком-Емине, който изминахме заедно през 2009 г. В началото мислехме да пътуваме на стоп. След това пресметнахме плюсовете и минусите на тръгването със собствен автомобил и се спряхме на този вариант, защото можехме да вземем велосипедите с нас. Тогава естествено се появи идеята за разширяване на „екипажа“ поне с още един човек, тъй като опитът ни показва, че група от трима е най-добрата възможност при дълги пътувания. В този момент Ванката влезе в цялата организация и започнахме да подготвяме маршрута. Тъй като до Испания шофирането е дълго, насочихме усилията си към търсене на атрактивни места по пътя, където да спираме. Близки и приятели, които живеят в Европа, също изиграха решаваща роля в определянето на маршрута, тъй като можехме да ги ползваме като „базови лагери“ за почивка по пътя към същинската част от пътуването.
Живко: И така преди да тръгнем основните ни цели бяха: колоездене в ждрелото на р. Дунав след Железни врата в Румъния; колоездене и пешеходене в Австрийските Алпи; качване пеша на някой трихилядник в Швейцарските Алпи; Камино де Сантяго Норте в Испания; части от Канал дю Миди във Франция; пресичане на Италия от западния до източния бряг с колела и завръщане към родна България, което още не сме решили откъде точно ще се случи и колко ще продължи.
- Как и колко време се подготвяхте?
Иван: Подготовката беше изключително дълга за това пътуване. Започна още от февруари месец, когато се размислихме върху конкретния маршрут на пътуването ни. Най-натоварено беше един месец преди тръгването, когато трябваше да се сдобием с екипировката, която ни липсваше, да проверим дали всичката ни техника е в изправност, да застраховаме себе си и возилото си, да направим пълна профилактика на колата, да сложим в изправност банковите си сметки и карти и т.н., докато междувременно ходехме на работа и се опитвахме да водим нормален начин на живот.
- Какво носи в раницата си един пътешественик, който ще пътува 75 дни пеш и с колело?
Живко: Ако трябва да се отгори с две думи - цялата си къща. Често си правим шегата че ние сме като охлювите и носим всичко необходимо на гърба си. Ако трябва да отговорим по-подробно, това са: бивачна екипировка, храна, вода, дрехи за топло и студено време, инстументи и резервни части за велосипедите и всички малки предмети, необходими в ежедневието - от крема за ръце до иглата и конеца за шиене. Всъщност носим само тези предмети, които са наистина важни за преживяването - целия багаж се събира в една туристическа раница (около 60 литра), една малка велосипедна раничка (около 20 литра) и велосипедни дисаги (около 30-40 литра). Багажът на всеки от нас се побира в 100-120 литра.
- Имаше ли нещо, за което досега сте се оказали неподготвени?
Иван: И да, и не. Ние сме хора на мига, и всичко което се случва, за нас е предизвикателство. С някои ситуации се справяме по-добре, а с други – по-малко добре. Но щом все още сме на свобода, значи сме били в известна степен подготвени за всичко :) Валяха ни дъждове и ни духаха ветрове, в самото начало спукахме радиатор на автомобила и въпреки всичко продължаваме напред. Със сигурност предстоят още много такива малки моменти.
- Какви хора срещате по пътя си?
Таня: Хубави хора. Всички, които сме спрели да попитаме за нещо, са били така любезни да се опитат да ни обяснят, въпреки езиковата бариера, която често пречи на комуникацията. На много места ни се наложи да оставяме колата и колелата, местните ни уверяваха, че нищо няма да им се случи и наистина беше така. Хората са спокойни, карането на велосипед е част от живота им, всички поздравяват. Културните различия са навсякъде, добри и лоши. В Румъния ни направи впечатление каква сила е реката и колко определяща е тя за живота на много хора – беше пълно с рибари, които сигурно преживяват благодарение на ресурса, който им носи водата. В Будапеща, откъдето минахме, защото ни беше на път, реката придава специален облик на града, превърната е в атракцион и всички я възприемат като благословение, прекарват вечерите си на нейните брегове. В Австрия са изключително принципни и здраво свързани с планината – за тях тя е начин на живот. Цветята имат значение, поляните са поддържани. За другите дестинации тепърва предстои да научаваме...
- Къде досега е пейката с най-хубавата гледка по пътя ви?
Таня: Засега моят фаворит са пейките в Австрия, които се появяват в нищото, на най-малко очакваните места, отделени от цивилизацията. Там всяка гледка спира дъха, защото дори през късен август заради влажния климат и непрекъснатото наторяване техните поляни изненадват с наситения си зелен цвят, който контрастира с бялото на небето и сиво-синьото на планината.
Иван: На мен много ми хареса ждрелото на река Дунав – аз като човек от Церово много се впечатлявам от камъни!
Живко: Гледките нямат значение. Важен е жестът, важно е това, че някой е помислил за пътника, който ще мине през неговата земя, и е направил нещо малко, за да го улесни по пътя. И винаги, когато минаваш покрай някоя пейка, чешма или заслон, ти става хубаво заради това, че някой се е погрижил да ти спести едно услилие. Някой ти е помогнал да минеш безпрепятствено по своя път.
Пътешествието на "Българи на път" можете да следите тук.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
