Носителят на Националната литературна награда за български роман на годината „13 века България“ за 2017 г. с нова история в духа на старите ленти на Гай Ричи и Куентин Тарантино.
Почти биографичната и абсолютно несравнима сатира„Чекмо“от носителя на най-голямата литературна награда за български роман на годината „13 века България“ за 2017 г. Момчил Николов се превърна в любимо четиво на хиляди български читатели. Две години по-късно най-лудият роман за свободата, който сте чели, получава своето достойно продължение.
На пазара вече може да откриете „Чекмо 2“ – нова порция абсурдни, но почти реални приключения от онези невероятни деветдесетарски години, в които един българин преследва щастието по цялото земно кълбо и доказва, че като си наумим нещо, нищичко не може да ни спре.
В света на големите тарикати не ти остава нищо друго освен и ти да бъдеш тарикат. Младият джудист Йонко вече е научил своя урок – в абсурден свят можеш да получиш свобода само ако си достатъчно смел да рискуваш. Дори и това да те доведе почти до ръба на смъртта – от който той се оттласква с обичайната смесица от късмет и… малко магия.
След серия от почти невероятни случки и събития по света и у нас, на границата между Тоя и Оня свят, Чекмо е готов да „стъпи здраво на краката си“ и да промени досегашния си начин на живот. Но както е добре известно, всички добри намерения траят точно до… момента, в който трябва да храни семейството си. А това, което следва… е въртележка от гениални комбинации, за които би му завидял самият Остап Бендер.
Ще успее ли Чекмо да намери точната комбинация обаче, за да подреди кубчето Рубик на живота?
С предизвикващи неистов смях сцени и майсторски диалози авторът на „Последната територия“, „Hash oil”, „Кръглата риба“ безмилостно описва реалността на 90-те години и я пречупва през кривото огледало на художествената измислица.
Базирана на реалната история на истинския Йонко с прякор Чекмо, „Чекмо 2“ е взривоопасна комбинация от хумор, забавен мачизъм, почти невъзможни мисии в духа на филмите на знаменитите Гай Ричи и Куентин Тарантино и безмилостна сатира. Защото единственият начин да победиш онова алчно време, в което мечтите не са позволени, е като му се надсмееш и оставиш на хаоса просто да мине през теб.
„Застаналият на ръба на България не може да живее без нея, защото тя е измамната сигурност, която познатото – колкото и да е непоносимо на моменти – дава. Застаналият от другата страна може да живее без България, защото я носи в сърцето си. Но не тая България, която вижда с очите си – с погледа на човек, видял и другия свят – а онази, която въображението му може да нарисува. И докато тая България, хубавата, въображаемата, е в него, той може да е на всяко място по земното кълбо; а и не само там.
Ти, така си казвах, Йонко, най-трудната работа вече си я свършил, излязъл си от тая задънена улица, от тия криви сокаци, които наникъде не водят, и вече си по световните магистрали. Само от тебе зависи колко бързо и в каква посока ще караш и докъде точно ще стигнеш; никой не може да те спре! Светът е твой, ти си го спечели, може да се възползваш от неограничените му възможности, за разлика от всички тези, познати и непознати българи, принудени да останат от другата страна на пропастта.
Тия хора, които още не са осъзнали, че съществува и друг свят освен този, в който живеят. Разбираш, че на тебе ти е много по-лесно да мечтаеш, да продължиш напред, да постигнеш това, което искаш. Защото си свободен.“
Из "Чекмо 2“ от Момчил Николов
И ставаме ние, багажите, торбичките, Чарли и от кафенето тръгваме превоз да търсим, такси някакво. Викам си – на мен, нали, мозъкът ми се настройва на българските честоти, към българските реалности се адаптира – мисля си: то като е такава криза, отпред сто процента ще е пълно с разни огладнели таксиджии, ще се уредим, стига бензинът и нафтата да не са изчезнали напълно; аз тоя, сервитьора, не се сетих да го питам как е положението с горивата, ама не може пък съвсем да са изчезнали, все някой литър, колкото да ни закарат до Ловеч, ще е останал в държавата. И мисля си аз за таксита, бензини и прочее, улисал съм се, влача си куфара по плочките, вглъбен в себе си, и изведнъж бам, без малко да се блъсна в някакъв, изпречва се внезапно пред мене; бърз, безшумен като нинджа. Ако беше на някоя тъмна улица – бая щеше да ме уплаши. С едно кожено сако, с едно поло, с едно златно синджирче на полото, чантичка на рамото, също кожена, увесил.
И застава тоя мистър Елеганция пред мене, пипа ме така, съвсем лекичко тука, по лакътя, и тихичко ми вика: доларес, доларес? И прави така, с ръка, търка си палеца в показалеца: доларес? Ай гив ю бест прайз! За чужденци ни беше взел тоя капут. И аз, на майтап уж, решавам да го пробвам, да му видя на тоя играч номерата, от кой ръкав ще ги извади, какви. А, мерси, викам му, тенк ю, май френд, обаче аз съм решил да си сменя доларите в банката – на английски му го казвам това. Банк? Но банк, но банк! Уай бе, май френд, уай но банк? Банк – бад прайз, ай – гуд прайз. Окей, добре, ама все пак каква наличност имаш ти, май френд, колко долара можеш да ми смениш, хиляда примерно ще можеш ли? Сега, тоя какво е разбрал от това сложно изречение, не мога да кажа, ама „хиляда“ със сигурност е разбрал, така се развълнува, че без малко да припадне, ей тука, за сърцето се хвана, отляво; за съвсем малко де, явно се усети, че се излага. Хиляда, вика, ту мъч. И взе да ми обяснява със знаци, с думи, че принципно може и да ми смени хиляда, ама не са тука, в колата са му, навън, на паркинга, там стоял един негов френд с цял куфар левове в багажника; там им бил офисът, така да се каже. И поокопити се тоя след първоначалния шок, сценки почна да ми разиграва: вади оттука, изпод сакото, някакъв телефон, грамаден, набира номер, говори: ало, колега, тука едни хиляда долара дали ще можем да ги оправим, ала-бала. Сега, дали наистина тоя е говорил, или само се е правил, че говори – не мога да кажа, беше се дръпнал встрани. Готово, вика след малко, ти си лъки мен, имаме за хиляда долара, ще ги съберем, може да направим сделката. Така ли, супер, ама как точно ще я направим тая сделка, каква е процедурата? О, обяснява, тя процедурата е много проста – вие ми давате парите, хиляда долара, аз отивам до колата, вземам три милиона в български левове и след три минути се връщам; ей я там колата, посочва ми един бял форд ескорт на паркинга, колегата вече подготвя парите, изобщо няма да се бавим.
Ние с Теодора се споглеждаме – на нея, нали, още от самото начало ѝ е ясно, че го пързалям тоя, че искам да го видя докъде може да стигне – и по погледа ѝ, по изумлението в него разбирам, че не е очаквала чак пък такава наглост, такова подценяване на обекта на измамата, на балъците, каквито в момента се явяваме ние. А не е очаквала, щото изобщо не е наясно с тоя занаят, откъде да знае, да не би тя да е бръмчала навремето пред ЦУМ? И по морето де – там бяха основно чужденците през лятото…
(..)
Та затова се поусмихнах аз, тия мисли, тия спомени мили на мене ми минават през главата за някакви секунди, докато го гледам тоя елегантния с коженото сако как се опитва да ни преметне по най-аматьорския начин, все едно сме някакви ментал ретардед. Айде, Чарли е на пет години, да му се върже, ама ние с Теодора сме големи хора, чак пък толкова наивни и глупави да му изглеждаме. И му викам така – на мен вече ми омръзна да го пускам по пързалката, все пак колега е един вид – викам му съвсем кротко, на български: ние, брат ми, казвам му, ние не сме чужденци, да знаеш, объркал си се.А тоя – направо щеше да падне от коня, така се изненада, че му проговарям на български. Ама аз не спирам, продължавам, не му оставям време да поеме въздух: има ли балъци, как е играта, още ли ги гризкат тия стари номера, санжета-манжета, сещаш се за какво ти говоря. А тоя чак сега успява да проговори: ще ме извиняваш, вика, обърках се, голяма грешка щеше да стане, извинявай. Спокойно, викам му, никаква грешка нямаше да стане, да не съм луд да ти дам аз хиляда долара ей така; ти, викам му, накъдето си тръгнал, аз оттам се връщам. А тоя – не знам как го е разтълкувал това последното изречение – доста се притесни: обърна ни гръб и се изнесе не на бегом, ама с доста ускорена стъпка, направо се изниза като да не казвам какво, че е малко некултурно.
А ние – ние поседяхме още малко в чакалнята, пообсъдихме го с Теодора тоя пишман чейнджаджия и като загубихме интерес към незначителната му особа, се насочихме към изхода таксита да търсим.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
