1980 г. 15-годишният Оскар Драй се запознава с неустоимата Марина. Заедно те се впускат в разплитането на мъчителна тайна, променила завинаги живота на не един и двама.
Страшното приключение ги изправя пред загадъчна сила, поставила си за цел решаването на най-голямото възможно предизвикателство: победа над смъртта, неизбежният край. Както и в останалите си книги Карлос Руис Сафон разгръща тази история за любовта, живота и смъртта в неповторимата атмосфера на Барселона...
***
От мъглата бавно изплува велосипед. Караше го момиче в бяла рокля, което се спускаше по наклона към мен. Утринната светлина загатваше формите на тялото й през памучната тъкан. Дълга коса с цвят на сено, развята от вятъра, закриваше лицето й. Стоях неподвижно и я гледах как се приближава към мен, замръзнал като идиот насред пристъп на парализа. Велосипедът спря на няколко метра. Погледът ми – или може би само въображението ми – долови очертанията на стройните нозе, когато стъпиха на земята. Очите ми се плъзнаха нагоре по роклята, взета сякаш от картина на Сороя, и накрая се спряха върху очите на девойката – сиви и тъй дълбоки, че човек можеше да потъне в тях. В момента те се взираха в мен саркастично. Отправих й най-добрата от всичките си глупашки усмивки.
- Ти сигурно си оня с часовника – рече тя с тон, който съответстваше на силата на погледа й.
Прецених, че навярно бе на моята възраст или може би с година по-голяма. За мен никога не бе лесна работа да отгатна възрастта на някоя жена; смятах това за цяла наука или изкуство. Кожата й бе бледа като цвета на роклята.
- Тук ли живееш? – измънках аз, като посочих оградата на дома.
Миглите й едва потрепнаха. Очите й ме пронизваха с такава ярост, че навярно са ми трябвали часове, за да осъзная, че се намирам пред най-ослепителното създание, което бях виждал или очаквах да видя през живота си. Точка по въпроса.
- Кой си ти, че да ме питаш?
- Ами сигурно ще да съм оня с часовника – импровизирах аз. – Казвам се Оскар. Оскар Драй. Дойдох да го върна.
Без да й дам време да ми отговори, извадих часовника от джоба си и й го подадох. Тя издържа на погледа ми няколко секунди, преди да го вземе. Когато го стори, забелязах, че ръката й бе бяла като на снежен човек, а на безименния си пръст носеше златен пръстен.
- Когато го взех, вече беше счупен – поясних аз.
- Счупен е от петнайсет години насам – промълви момичето, без да ме погледне.
Когато най-сетне вдигна очи, то бе, за да ме огледа от глава до пети, сякаш оценяваше стара мебел или някаква непотребна вехтория. Нещо в погледа й ми подсказа, че надали ме смяташе за крадец; навярно ме причисляваше по-скоро към категорията на идиотите или обикновените глупаци. Изражението на просветлена личност, което си придавах, не ми помагаше особено. Девойката повдигна вежда, усмихна се загадъчно и ми подаде часовника обратно.
- Ти го задигна, значи ти ще трябва да го върнеш на собственика му.
- Ама…
- Часовникът не е мой – осведоми ме тя. – На Жерман е.
При споменаването на това име в съзнанието ми изникна огромният беловлас силует, който ме бе изненадал в галерията на голямата къща преди известно време.
- Жерман?
- Баща ми.
- А ти си?
- Неговата дъщеря.
- Имах предвид, как се казваш?
- Отлично зная какво си имал предвид – отвърна момичето.
Без повече приказки, тя се качи отново на колелото си и премина през вратата на желязната ограда. Преди да се изгуби в градината, се обърна за миг. В очите й се четеше гръмогласен присмех. Въздъхнах и я последвах. Посрещна ме един стар познат – котаракът, който ме изгледа с обичайното си пренебрежение. Прииска ми се да съм доберман.
Откъс от книгата "Марина" на Карлос Руис Сафон (Издателство "Изток-Запад")
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
