Как би изглеждала биографията на един индиански вожд? Научете и спечелете книгата "Вождът Многото Подвизи" на Франк Линдърман (ИК „Изток-Запад“). Как - научете в края на откъса! Историята на северноамериканския индианец Алик-чиа-ахуш от племето кроу, което и до днес обитава щата Монтана в САЩ, е разказана от първо лице.
Многото Подвизи, подпомаган от Тичащия Койот и Сплетения Скалпов Кичур, приседна в сянката на високите тополи край дървената си къща до потока Ероу.
– Радвам се, че дойде, Говорещ-със-Знаци – каза той, извръщайки към мен едвa виждащи очи. – Много хора от моя и твоя народ ме помолиха да ти разкажа историята на живота си. Аз им обещах и изпратих да те повикат. Ала защо искаш да запишеш моите думи, Говорещ-със-Знаци?
– Мисля, че няма записана нито една житейска история на индиански вожд – отвърнах аз. – Ако ми разкажеш всичко, което бих искал да знам, и аз го запиша, моят народ ще разбере по-добре твоя. Историите, които написах за Есакауата и кроу, помогнаха на белите деца да опознаят децата от твоето племе. По-доброто разбирателство между моя и твоя народ ще бъде от полза и за двете страни. Казаното от теб ще помогне на хората от моята раса да разберат по-добре хората от твоята.
„Вождът ще да е на повече от осемдесет“ – помислих си аз, докато наблюдавах лицето му, обърнато към говорещия и в профил към мен. Волевите брадичка и устни, войнствената извивка на носа и широкото, открито чело можеха да бъдат модел за героична фреска. Широкополата шапка с развяващо се орлово перо прикриваше очертанията на главата му. Неговите посивели коси се спускаха на плитки към широките му рамене. Личеше си, че вождът – сега леко прегърбен от годините – е бил внушителен мъж, макар и не прекалено висок. Широкият гръден кош на Многото Подвизи и дългите му ръце издаваха, че в неговите най-добри години малцина са можели да му съперничат. Чудех се дали с едно невиждащо око и друго, замъглено от катаракта, той въобще различава Тичащия Койот.
Многото Подвизи свали шапката, остави я на тревата и стана, опирайки се на стола. Ние го последвахме.
– Кога си роден? – попитах аз, докато чучулигите извиваха трели над полето.
– Това лято [1928 г.] стават осемдесет зими, откакто се родих на мястото, което ние наричаме Скалата без проход – започна бавно Многото Подвизи. – То не е много далече от сегашния град Билингс. Майка ми се казваше Жената Видра, а баща ми – Свещената Птица. Сега не се сещам за името на едната от бабите си, но помня това на съпруга ѝ, моят дядо – Появяващия-се-Койот. Другата ми баба, жена от кроу, се оженила за мъж от племето шошони. Името ѝ беше Можеше-да-се-Случи. Тя е майката на моята майка.
Преди години бях чул, че Многото Подвизи има и шошонска кръв. Знаех, че за северозападните племена произходът на майката определя племенната и семейна принадлежност и точно сега ми се удаваше случай да проверя доколко това е истина.
– Чувстваш ли се чист кроу, след като във вените ти тече и кръв на шошони? – попитах аз.
– Да – отговори той. – Ти си бял човек и за теб има значение, че дядо ми е бил шошон, но знай, че баба ми и всички жени от рода ми са кроу.
– Какви са най-ранните ти спомени? – заинтересувах се аз и почувствах, че съм го прекъснал с въпроса си.
Вождът се усмихна, готов да запали лулата си.
– Игрите – каза той и лицето му се озари от щастие. – Всички момчета много си приличат. Сърцата им са млади и бликат от жизненост. Често местехме лагера си от едно място на друго. За нас, хлапетата, това беше голямо приключение. Веднага щом глашатаят известеше, че ще се преместваме, малките ми приятели се събираха на минутата и с нетърпение възсядаха конете си, доведени от пазачите на табуна. Шатрите се прибираха бързо, конете се подготвяха, товареха се травоите (травой– единственото превозно средство, което индианците от Големите равнини познавали. Състои се от два дълги пръта, съединени в единия си край и привързани към седлото на коня. Двата свободни края се влачат по земята отзад; между тях е опънато платнище от кожа или здрава мрежа, където се товари багаж, возят се хора и т.н.) и след това се отправяхме към някое ново и непознато за нас, момчетата, място. Дългата редица от товарни коне и травои, заедно с подтичващите наоколо кучета и вървящите свободно мустанги, се движеше през равнините или нагоре по планинските склонове в някаква загадъчна посока и това преизпълваше сърцата ни с радост.
Дори това обаче не ни правеше напълно щастливи, защото се налагаше да пътуваме с жените и натоварените травои. Младежите, възседнали буйни коне, които се носеха, едва докосвайки земята, профучаваха покрай нас, за да се покажат пред девойките. Майките ни разговаряха помежду си, но достатъчно високо, за да ги чуем.
– Този млад мъж на белия кон е Малкият Вълк, синът на Свещената Жена – ще каже някоя с възхита. – Толкова е красив, толкова смел!
– Какво нещо! – ще възкликне още някоя майка. – А е само на двадесет зими! Ееех! – и тя слагаше ръка на устните си, за да изрази възхищението си.
Тези разговори между майките ни събуждаха у нас решимост да се отличим и да станем мъже. Възрастните непрекъснато говореха така, а ние винаги се заслушвахме. Докато пътувахме или бяхме на лагер, храбростта и уменията на воините непрестанно се възхваляваха. Пред нас майките ни разказваха за делата на чуждите синове, а бойците хвалеха смелостта и силата на другарите си, така че всяко момче с радост би направило всичко, само и само името му да бъде споменато от вождовете в съвета или поне от жените в техните шатри.
Откъс от книгата „Вождът Многото Подвизи“ на ИК „Изток-Запад“
* * *
СПЕЧЕЛЕТЕ книгата „Вождът Многото Подвизи“ на ИК „Изток-Запад“!
Споделете в коментар под статията какво бихте попитали един истински индианец, ако го срещнете на живо?
Победителят ще бъде изтеглен чрез томбола и обявен във фейсбук страницата на Peika.bg на 1 ноември 2013 г.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
