Едно изкачване на връх Ботев, дружелюбните служители на Национален парк „Централен Балкан“ и защо хората си мислят, че метеоролозите, които работят на върха са „луди“.
Идвайки от местността Паниците, влязохме в Национален парк „Централен Балкан“, където си личеше добрата поддръжка и безупречната чистота навсякъде. Имаше указателни табели, описващи позволеното и забраненото. В далечината на север от нас се показа заветната цел - връх Ботев. Той е най-високият в Стара планина с надморска височина 2376 м. До 1950 г., когато е преименуван на името на Христо Ботев, се нарича Юмрукчал. На върха е изградена метеорологична станция, както и телевизионна кула (отворена на 10 юли 1966 г.), която покрива с телевизионен и радио сигнал над 65% от територията на България.
Върхът изглеждаше близо поради чистотата на въздуха, но GPS-ът показа друго. Продължихме да набираме височина. Откриваха се все по-завладяващи гледки - скали, чукари, водопади, непристъпни места, наистина припомнящи за суровата слава на тази планина. След около час се срещнахме с надзирател на НП „Централен Балкан“. Почувствахме се европейци при вида на охранителя - с хубава, нова униформа с инициалите на парка, дружелюбен и компетентен в обясненията си относно избора ни на маршрут към върха и обратно. След кратка раздумка се разделихме и продължихме. Целта ни беше достигането до заслон Маринка, където да хапнем, да се заредим с вода и най-вече да отпочинем. Но заслонът не идваше и не идваше, часовете минаваха, километрите се навъртаха, натрупахме и умора. Оказа се, че разстоянието, което сме изминали за целия ден, е 34 км. Звучи добре. Появи се и заслонът... след часове. Беше грозно разбит и пълен с отпадъци от пишман туристите, които за жалост са много напоследък.
След кратката почивка за обяд и освежаването на крайниците с ледената вода на Маринка чешма, се отправихме към върха, който изглеждаше все по-близо. Видяхме това интересно метеорологично явление на издигане на въздушните пари във височина, охлаждането им, сгъстяването им и кондензацията им. Така от северните склонове на Стара планина имаше непрогледна мъгла, която свършваше на самото било, докато на юг времето бе слънчево и топло.
На около километър от върха падна сериозна мъгла. Планината си показа рогата. Застудя и задуха силен вятър, но ние бяхме подготвени за това. Достигнахме върха, ликувайки, че след седем часа ходене най-после сме горе. Единственият човек, който се появи, бе метеоролог от БАН, който прекарва по една седмица горе на върха и след това почива три седмици. Но зимата било различно. Разказа ни, че вятърът навявал 12-метрови преспи и се налагало да копаят тунели. Доста често прекарвал повече от месец на върха, докато успеят да разчистят пътя догоре. Пихме невероятно вкусен чай, който човек може да открие само високо в планината. Обменихме по някоя приказка с метеоролога, който отговори на въпроса ни „Защо никой от работещите на върха не се показва?“ така: „Защото тук всички ни мислят за луди“.
Тръгнахме, защото обратният път бе дълъг. Преминахме по известната сред планинарите „Тарзанова пътека“, която си бе заслужила името, и Райските скали - невероятно място за катерене и екстремни спортове. Черешката на тортата се криеше някъде в скалите - Райското пръскало. Райското пръскало или Калоферското пръскало е най-високият водопад на Балканския полуостров. Той е разположен под връх Ботев. Събира води от снежните преспи, разположени под върха, които образуват река Пръскалска, и има височина 124,5 метра. Не можахме да откъснем поглед от това чудо на природата повече от половин час... Но ни чакаше още много път. Минахме покрай хижа Рай - истински рай, след което навлязохме във вековна букова гора по пътя обратно към лагера. Дърветата имаха обиколка над 2 метра, а височината им беше около 20 метра. Исполини.
Още от Александър Караджов можете да прочетете в блога му.
