Дойде времето да бъдем хора, да забравим дребнотемията и ламтящия ни копнеж по скъпи вещи и да помислим малко за другите...
Дойде времето да се обединим, да бъдем единни и да се събудим от унеса, в който всички бяхме попаднали... Защото виждаме, че за момент целият ни свят се преобърна и нещата, които не забелязвахме придобиха огромно значение, което винаги е трябвало да имат. Казват, че хората сме изправени пред изпитания, за да си научим урока, да си дадем равносметка и да се замислим върху това къде грешим.
Не откъсвахме поглед от телефоните, събирахме лайкове, трупахме купища дрехи и лесно се мръщехме, когато завали, когато нещо не върви по план, когато нямахме нещо материално, което искахме... А сега, стоейки вкъщи, започваме да си даваме равносметка колко много всъщност сме имали - колко много означава да сме здрави - ние и близките ни, да можем да направим спокойна разходка навън, независимо дали вали или слънцето се усмихва на хоризонта, да пътуваме и изучаваме света около нас, да се съберем с близките си... Дребни неща, за които толкова често не намирахме време, защото бяхме заети. Е, сега имаме време. Времето сякаш спря за повечето от нас и ни се изсмя в лицето - за нашето бързане, за "важните неща", които имахме да вършим, за нещата, за които нямахме време и оставяхме на последно място... Времето забави своя ход и сега чуваме стрелката на часовника, която отброява колко пъти не намерихме време да се обадим по телефона на близък човек, защото бяхме твърде заети, колко пъти не намирахме време за наистина важни неща...
Объркахме се или по-скоро се побъркахме в трупането на вещи и материални блага... В първия ден от извънредното положение отново прибягнахме до старите навици - да търсим материалното. Не обърнахме внимание на предупрежденията и притъпихме всички човешки сетива, за момент се превърнахме в животни, тичащи напред-назад презапасявайки се сякаш за години напред. Грабехме щандовете, опитвайки се да спасим отново себе си... Изкупиха се купища лекарства и абсурдни количества тоалетна хартия. Феномен, който в някои буди смях, но някои се замислят и се чудят до къде я докарахме...
Дойде времето да бъдем съпричастни и да вземем отношение, а не да плюем и даваме мнение само вечер, гледайки телевизия.
Дойде време да мислим за общото благо - един за всички, всички за един.
Дойде времето да сме благодарни. Да сме благодарни за лекарите, които денонощно се борят за нашето здраве и това на близките ни. Да сме благодарни за малките неща, които ни правят хора.
Снимките на обезлюдените улици будят гордост в нас от всички, които се включихме в инициативата да бъдем хора и да помислим за другите. Но в същото време няма как да не изпитаме тъгата... от празнотата, липсата на смях, хорска глъч...
Надяваме се всичко скоро да отмине и да остане в спомените само като лош сън, а дотогава е време за равносметки, за размисли и за това да се сетим какво е да бъдем хора.
Дойде времето да бъдем хора...
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
