Погледът ми се плъзга по надиплените хълмове на планината, обагрени в зелено.
Ту се крият, ту се подават едни през други. В далечината сякаш придобиват синкав оттенък и се сливат с хоризонта. Не съм сигурна къде свършва планината и започва небето. Това е село Гълъбово. Обед е още далеч, но слънцето напича неумолимо. Покрай прашния път се редят къщи с измазани бели стени. Селото не е никак малко, но учудващо не издава нито звук. Чувствам се сякаш нарушавам спокойния му сън с рева на двигателя.
От завоя пред мен се задава побелял старец. Върви бавно, но с твърди стъпки. Запретнал ръкави и нарамил мотика, явно отива да нагледа нивата си. Спирам и го поздравявам:
- Добро утро!
-Дал Бог добро! - отвръща той.
Питам го от къде започва екопътеката за Дяволския мост. Старецът енергично ми дава указания за маршрута. Обрисува въображаема карта с ръце, която ми се струва по-скоро като карта на заровено съкровище. В погледа ми се чете леко объркване, затова той предлага да ме заведе лично.
Докато пътуваме, минаваме покрай две дечица, които си играят на улицата. Като се замисля, това май е едно от малкото села, в което виждам деца. Старецът обяснява, че идват тук само през лятото. След това селото отново опустява. Става ми тъжно и дълго гледам към тях в огледало. Но тъгата ми, като че ли не е толкова към чезнещото село, колкото към отминалото ми детство. Ех, тези родопски села са като истинска машина на времето.
Стигаме до началото на пътеката и старецът ми посочва пътя. Казва ми да следвам червено-бялата маркировка, за да не се изгубя. Сърдечно благодаря за добрината и се спускам по пътечката, която да ме изведе от селото. Минавам покрай последната къща на Гълъбово, приседнала на края на хълма. Изградена изцяло от камък, от оградата до покрива, тя е като естествено продължение на скалите. Според местните това е една от най-старите къщи в родопския край, която оцелява в автентичния си вид вече три века. Пуста е, но сякаш се е примирила със самотата си.
След нея пътят навлиза в борова гора, която ме прикрива от жаркото слънце. Ухае на билки и свежест. Под краката ми пукат сухи съчки. Вятърът довява далечни чуруликания. Гората сякаш е потънала в сладък унес. Пътят е лек, тъй като се спуска надолу към река Арда. Позволява ми блажено да потъна в прегръдката от аромати и цветове.
Горещината бавно се процежда през надвисналите клони. Мисля си колко добре ще ми дойде глътка планинска вода. В този момент виждам малка каменна чешма. Водата тече на тънка струя, но за това пък е ледено студена. Присядам за кратък отдих на скованата от подръчни материали пейка, след което продължавам спускането.
Вървя и си припомням многобройните легенди, изграждащи мистичния ореол на Дяволския мост. Една от тях разказва, че години наред майстори се опитвали да съградят преход над река Арда, но без успех. Дошъл млад момък, който обещал, че ще направи мост. Една вечер му се явил Дявола и му обещал да му помогне при градежа, така че той да издържи векове наред. Лукавия поставил условие, ликът му да се вгради в моста така, че да е едновременно видим и невидим, в противен случай щял да вземе душата му. За почуда на всички майсторът издигнал моста, но скоро след това се разболял и починал. Нишките на истината и измислицата се преплитат през вековете. Факт е обаче, че Дяволския мост е непоклатим вече 500 години, а в отражението му във водата се вижда лицето на Сатаната.
Чувам шума на реката. Вече съм съвсем близо. Вълнувам се като малко дете. Сред гъстите клони се подава върхът на моста, а след още няколко стъпки го виждам целия. Три внушителни каменни свода пресичат реката, която някога е била буйна и пълноводна. Направен в най-тясната ѝ част, някога той е свързвал Горнотракийската низина с Беломорска Тракия и Егейско море. Днес обаче каменният мост се издига в нищото и носи усещането за едно отдавна отминало и забравено време.
Стъпвам по калдъръма му. Перилата едва достигат коленете ми. Докато вървя, мислено си превъртам финалната сцена на филма „Време разделно”. Не знам дали заради него, заради легендите или тайнствената природа наоколо, но това място наистина излъчва особена енергия. Заставам в най-високата точка на моста и поглеждам в спокойните води на Арда. Нито едно клонче не помръдва, не се чува и чуруликането на птиците. Всичко изглежда вечно и неподвластно на времето, все пак „какво са за планината 1000 години”.
Прекосявам каменния свод и слизам долу до реката. Поглеждам часовника си, наближава 12:00ч. Сега слънцето е най-високо и лъчите му падат пряко върху моста. Заглеждам се в застиналите води, накланям глава и виждам лика на Дявола, той наистина е там.
*Текстът и снимките са от блога "Пътеписаници".
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
