Синтра заслужава повече от един ден, затова успяваме да отделим цели два от десетте дни в Лисабон за сенчестите градини и замъците, скрити в тях.
От Лисабон до Синтра и обратно с влак
Решили сме, че ще разделим посещението в Синтра (Sintra) между двата понеделника, които ще прекараме в Португалия. Затова в ранната сутрин на 12-и юни се отправяме към гара Rossio, от която ще вземем влака до Синтра. Зелената линия на метрото (Linha Verde) има спирка със същото име, от която се излиза директно на площад Praça Dom Pedro IV (друга близка до гарата спирка е Restauradores на синята линия на метрото – Linha Azul). Ние слизаме на площад Dom Pedro или Rossio, минаваме по характерната черно-бяла настилка покрай националния театър Teatro Nacional D. Maria II и от другата страна на улицата се показва нео-мануелинската фасада на гарата. Влаковете тръгват от горното ниво, а терасата сама по себе си е едно малко miradouro с изглед към крепостта São Jorge. Тъй като още в неделя сме се снабдили с транспортната карта viva viagem, не ни се налага да се нареждаме на опашката за билети, а направо отиваме към влака, който трябва да тръгне малко преди 08:30 часа.
Влаковете са нови, имат климатик и обикновено са пълни. Минаваме през крайните квартали на Лисабон, преливащи се в петия по големина португалски град – Амадора (Amadora), за да завършим едночасовото пътуване на малката гара в Синтра. На връщане от Синтра влаковете за Лисабон могат да спрат както отново на Rossio, така и на една от другите големи гари – Oriente. Точно на нея слизаме и ние при първото ни връщане от Синтра, защото не искаме да чакаме следващия влак до Rossio. Oriente е голяма гара на няколко нива и предлага връзки с различен транспорт, в това число и с червената линия на метрото (Linha Vermelho). Различните етажи са украсени с плочки азулежу, а тези в станцията на метрото са едни от най-известните.
Транспортът в Синтра
Градът разполага с две гари – първата е в покрайнините и се казва Portela de Sintra, а втората е централна и се нарича Estação de Sintra. По моите стандарти разстоянието от нея до стария град е прекалено голямо, каквито са и разстоянията между самите замъците, така че и в двата дни ще използваме специалните туристически автобуси. Не червените Hop On Hop Off, които също минават през спирката на гарата, а синьо-белите автобуси на компанията Scotturb. В първия ни понеделник решаваме, че не ни се чака на дългата опашка за автобус 434 Circuito da Pena, затова хващаме номер 435 Villa Express 4 Palácios, който тръгва в 09:35 часа и обикаля четирите замъка – Националният дворец в Синтра, Кинта да Регалейра, дворец и парк „Монсерат“ и дворец „Сетеайш“. Билетът се купува от шофьора за 2,50 евро и важи до 19:00 часа, когато е последното отпътуване от дворец „Монсерат“. Удобството е, че за разлика от номер 434, на 435 може да се слиза и качва произволен брой пъти от всички спирки и без значение посоката на движение.
Quinta da Regaleira
Първият дворец, който решаваме да разгледаме, е Кинта да Регалейра (Quinta da Regaleira, работно време 09:30 – 20:00 часа всеки ден, вход 6 евро) – портата срещу спирката на автобуса обаче е изходът, а входът се намира в края на 10-минутно изкачване по извития път – Rua Barbosa do Bocage. Липсата на тротоари и постоянният трафик го правят не особено удобен и въпреки, че виждаме хора да вървят пеш между дворците, не бих го препоръчала. Купуваме билети от касата на входа, взимаме карта на имението и тръгваме по сенчестата алея пред нас. По това време на деня няма почти никакви посетители, освен това паркът към двореца е огромен и има предостатъчно място за всички. След като се отбиваме на няколко места по пътя, за да погледнем малък водопад, да се качим на наблюдателна кула и да поседнем на мраморен трон в градината, времето напредва и решаваме, че ще пропуснем горната част на парка с Кладенеца на посвещението (Paço Iniciático), затова се отправяме към самия дворец. Наистина градината е чудесна – буйна зеленина и мирис на цветя, но ще е нужен цял един ден, за да се види всичко, отбелязано на картата.
Сред тъмнозеленото на храстите и дърветета пред нас започват да се открояват очертанията на няколко заострени кули – по-далечните принадлежат на двореца, а по-близката се оказват част от изящен малък параклис в мануелински стил, издялан сякаш от слонова кост. Всеки малък детайл по него е произведение на изкуството, олтарът блести в бяло и е някак много много лесно да намериш Бог сред цялата тази красота.
Продължаваме право към двореца от XX век, съчетаващ в себе си черното от неоготическия и бялото от неомануелинския архитектурен стил. Ексцентричният милионер Анотниу Аугусту Карвальо Монтейро (António Augusto Carvalho Monteiro) възлага построяването му на италианския архитект Луиджи Манини (Luigi Manini), който се справя със задачата в годините между 1904 и 1910. Имението сменя неколкократно собствениците си, когато през 1997 година най-накрая е закупено от общината на Синтра и след продължителни реставрации година по-късно отваря за посетители. С днешна дата Кинта да Регалейра попада в Списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО и в моя личен списък с най-красивите европейски дворци. Всеки един малък детайл от декорацията носи определена символика и създава цялостното впечатление за едно мистично място на границата между реалност и фантазия. Разхождаме се из залите на първия етаж, които не са запазили мебелите си, но пък впечатляват с мозайките на пода и стенописите, след това излизаме на терасата, за да погледнем градината с кипарисите до орнаментирания павилион на моста при долната порта. Вече е почти обед и в двореца бавно прииждат все повече и повече посетители, което е сигнал за нас, че е време да тръгваме. Преди да го направим обаче сядаме за малко под боровите дървета близо до изхода, за да погледаме още малко този шедьовър на човешкото въображение.
***
Текст и снимки: Деница Стоянова от нейния прекрасен блог за пътешествия Itinerariumvitae.com
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
