След пътя от София през Пловдив и Хвойна до Орехово, преходът по екопътеката Хвойна – Ставруполи в Родопите продължава. (Прочетете част 1)
Ден 2
На 17 август потеглихме към 10 часа сутринта от прекрасното Орехово. Тръгнахме едва след като направих кафе и закусихме обилно на дървените маси край параклиса, от които се откриваше чудесна гледка към селото. Тръгнахме и със стегнат ход стигнахме до параклиса Св. Илия, който е разположен на билото между долините на река Орешица и долината на Костин камък. Мястото е изключително живописно. До там се минаваше през тайнствена, гъста гора, в която си припомних чувството на боязън, което изпитах предишния ден на свечеряване. През деня вече не беше толкова страшно, но мисълта, че наоколо може да има мечки вече витаеше наоколо – още повече, че в селото ни казаха, че край параклиса на върха са виждали мечка с мечета...
От параклиса започваше плавно спускане към ширналата се под нас изключително живописна долина на каньона Костин къмък. Пътеката ни отведе до едни почти изоставени постройки – виждаше се, че все още функционират като място за събиране на сено; имаше и една малка къщичка, на чиято стена имаше окачени нечии лични принадлежности – може би там живееше овчар. Така или иначе никой не се показа.
Пътеката се разделяше малко по-нататък, като основната пътека продължаваше не в нашата посока. Спуснахме се по едни малки пътечки направо към каньона и се оказа, че наистина това е нашият път – имаше отбелязвания с окачени по клоните парцалчета, а на по-стръмните места имаше и въжета.
Изведнъж се озовахме в една теснина – пътечката пресичаше малка река, която в този сезон беше почти ручей. Спряхме да се изкъпем в потока, но на мен това не ми стигаше и любопитството ми ме накара да се кача по стръмните скали по-нагоре по реката. Имаше два вира по-нагоре, като по-горният от тях бе голям колкото едно широко джакузи, а и формата му беше овална като вана. Вана, пълна с ледена вода, изсипваща се от потока, спускащ се по улеите на скалите. Внимателно и на пръсти, малко по малко се потопих. Водата ми стигаше точно до брадичката – малък вир, но дълбок. Усетих, че дъното е плътно покрито с мек килим от мъхове. Просто блаженство! Бяхме се изпотили яко и тази баня ми дойде супер освежаващо.
Продължихме после през гората – на това място пътеката малко се губеше в гъсталаците на каньона. Доста се полутах и накрая забелязах край едни папрати нашата зелена маркировка, почти напълно заличена върху един камък. Но още 30-на метра по-нататък маркировката, вече съвсем ясно видима, отново беше върху камък на пътеката. Когато качихме хълма от другата му страна, пътеката ни изведе до един изоставен насред гората допотопен червен верижен трактор. На това място имаше и една беседка, от ония направени по проекта за еко-пътеката „Хвойна-Елидже”. Поспряхме за малко, защото от това място се разкриваше приказна гледка към долината от другата страна на хълма и назад към каньона.
След няколко часа стигнахме до хижа "Кабата". Все същата сгушена малка хижичка сред дърветата. Изплуваха ми спомени от идването ми на това място преди 10 години, сякаш в друг мой живот, в друг филм и с друг главен герой. Къде е онова момче на 28? Мястото беше свързано с емоционално преживяване, разпознавах отделни детайли като изплували от спомен. Идването ми тук преди 10 години беше едно от най-хубавите ми преживявания изобщо в живота. Заобиколен с близки и приятели, влюбен, макар и леко печално, все още изпълнен с надежда за един голям свят пред мен, за споделена любов и щастие. Това не беше човека, който днес твърди, че идеята за щастието е поробваща, че просто да си жив, е достатъчно.
Останахме на хижата около час, защото бяхме доста уморени, гладни и жадни. Хижарката ни приготви по един прекрасен омлет, пихме и студена бира. Докато похапвахме, си говорихме с един възрастен мъж, който изглежда бе роднина на някой от хижарското семейство. Той ни разказваше за времената от соца. Познавал се лично с Тодор Живков, с когото си пиели кафето понякога. Преди да се разделим го попитах в крайна сметка какво би казал за този човек, който е толкова мразен и обичан едновременно дори и след смъртта си. Той се замисли съвсем за кратко и ми каза следното: "Знаеш ли, един ден при Тодор Живков дошла една млада девойка – студентка. Било в негов приемен ден. Момичето му казало, че заради забраната за аборт по това време, се наложило да си направи нелегален аборт, при което едва не загубила живота си. Съвсем скоро след този случай, Тодор Живков на събрание на ЦК на БКП казал, че не може да продължат да рискуват живота на своите дъщери и предложил да се легализира аборта. Скоро след това законът бил променен и абортите - разрешени... Ето това беше той.”
Оставихме раниците си на една пейка пред хижата и се спуснахме до каньона на Цирикова църква. Първо обаче трябваше да стигнем до самия параклис „Цирикова църква”, намиращ се на един изключително живописен хълм, който пленява не само с гледката, но и с покъртителната си история. Оказа се, че е съвсем близо – изникна пред нас както го и помних – изненадващо. Изключително място, магнетично!
След като направихме една дъга по пътеката след каньона, се завърнахме бързо до хижата, взехме си раниците, сбогувахме се с любезните хижари и потеглихме към хижа "Чудните мостове". Преди да тръгнем се появи синът на хижарите, който помнех като малкото момченце, което преди 10 години ни заведе до каньона в гората, а после се включи да играе с нас футбол. Сега това „момченце” беше високо почти колкото мен.
Пътеката към Чудните мостове се спуска през величествен смърчов лес по лек наклон. По едно време по пътеката се появиха две момчета – първите туристи с раници по пътя ни! При това също двама приятели. Константин и Младен, които също потеглили по тази пътека, през цялото време са били на няколко часа разстояние от нас, което са си спестили като заобиколили Костин камък. Вървейки към Чудните мостове стана ясно, че темите, които ги вълнуват, се въртят около холотропното дишане, както и церемониите с аяхуаска. Все едно по тяхна невидима поръчка, по пътеката те срещнаха точно двамата, които можеха да им дадат доста информация от първа ръка, така че доста време от това, което изкарахме заедно, разговорите се състояха в обсъждане на аспекти от практиките на Гроф и на коренните индианци, или поне така, както ние с Тодор ги познаваме. Тодор беше просто във вихъра си и обясняваше ли, обясняваше, пъхаше се през най-малките дупчици на детайлите, провираше се през невероятни пътеки и аспекти на всеки въпрос, като някъде по средата на безкрайните си изречения, които се разклоняваха в нови и нови посоки, той забравяше основната си мисъл, но после преминавайки през десет други много важни неща, се завръщаше отново и отново пак там.
Неусетно стигнахме до хижа Чудните мостове и седнахме на дървените маси пред малката постройка. След като хапнахме и изпихме по бира, попитахме момичето, което ни сервираше за полянка наоколо, където да разпънем палатка. Оказа се, че като преминеш по каменния мост се излиза на поляна, сгушена сред огромни смърчови дървета, почти напълно затулена в тъмната им сянка. Вече почти бе започнало да мръква, когато разпънахме палатки. Беше по-хладно от предишната вечер, може би и заради гората наоколо, и отново запалихме огън. Седейки около огъня, продължихме да разговаряме до късно. Пихме чай, похапвахме отново разни сухи вкусотийки. Някъде към полунощ се прибрахме по чувалите.
Очаквайте продължение.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
