Продължава разказът за 80-километровия преход в Родопите. Прочетете и предишните части на разказа за екопътека Хвойна - Ставруполи.
Ден 3
След спокойната нощ се събудихме сравнително рано, но не бързахме да потеглим и да се разделим с новите си приятели. Преди да отидем и да закусим заедно пред хижата, дори си направихме обща снимка на полянката, на която бяха опънати двете палатки. След пържените филийки, се спуснахме по стръмната пътека към рекичката, издълбала тези невероятни скални чудеса на мястото, наречено Чудни мостове. Недостъпносттадолу под мостовете спира навалицата от хора и човек може да се наслади на най-тайнствените места на спокойствие.
Когато се върнахме обратно до хижата, вече наближаваше 11 часа и вече пристигаха още и още автобуси с туристи. Разделихме се с Коста и Младен и си обещахме да се видим отново в София, а някой ден и да походим отново заедно в планината. Коста ни обеща да ни подари карти на Странджа, където е ходил през пролетта (няколко месеца по-късно, в една зимна привечер след работа се видяхме тримата с него и Тодор и той наистина ни подари обещаните карти).
С Тодор поехме отново с тежките си раници на гръб нагоре към дългото изкачване на Персенк. Пътят минаваше през хижа Скални мостове, която е малко в страни от природната забележителност и по пътя до нея не срещнахме много хора. А този участък от пътя ни, между хижа Скални мостове и връх Малък Персенк беше просто едно от най-удивителните ми преживявания. Това беше най-вълшебната гора, чисто преживяване, чист дух! Ето на такова място човек може да почувства все още присъствието на отдавна прокудения бог Пан. На едно място от пътеката почувствах, сякаш влизам в сакралните владения на горските духове... Спрях и благодарих в сърцето си на Горския Дух, че ме е допуснал до там.
Сещам се колко бяхме уморени, когато пристигнахме на хижа Изгрев. Бяхме решили тази нощ да не разпъваме палатки, бяхме уморени и вдъхновени от хубавия път, който отметнахме през деня. Като си помисля, това беше може би най-хубавия път през целия трип. В този ден минахме през гората до Малък Персенк, а после минахме по Римския път, който сам по себе си е нещо импозантно – съоръжение на 2000 години, което използвахме и днес – някъде запокитено в горите. Бяхме прегладнели, някъде по пътя спряхме на една поляна – май на картата бе отбелязана като Бялата чешма (но нямаше вода) и в една беседка, построена под сянката на огромен смърч обядвахме сандвичи. Под сянката на смърча стана студено дори, а ние без да бързаме си похапнахме. После по пътя се появи още една вълшебна поляна – там от гората изскочиха хора – голяма изненада и радост! – мъж, който теглеше за въже катър, върху който странично яздеше жена му – забрадена и по халат. Бяха тръгнали да берат боровинки, но се оплакаха, че поради сушата не се намират лесно. Накрая на поляната имаше чешма - водата бе ледено студена и се изливаше по един дълъг гумен чучур в дървен улук, издълбан по протежението на цял боров ствол, положен на земята.
По този път минахме и край тайнственото място, наречено Глухите камъни. Времето през целия ден бе чудесно, прохладно на сянка и приятно топло на слънце. Като си помисля, това е едно от най-блажените ми пътешествия. Ето, в това блаженство пристигнахме на хижа Изгрев и любезният хижар ни даде ключ за стая, която ми се стори невероятен лукс в гората – чисти чаршафи и одеала, тераса със страхотен изглед, чист килим на пода, варосани стени и хубава панагюрска печка. Просто нямам думи! Поръчахме си по бира и си пийнахме в тотално блаженство на терасата пред столовата, зяпайки към южните хълмове с открояващата се съвсем в далечината Роженска обсерватория, обагрена в златисти отблясъци от лъчите на залязващото слънце. Разговаряхме до към 11 и заспахме.
Ден 4
Сутринта на 19 август закусихме по две катми и изпихме по две кафета. Запознахме се с другите гости на хижата – двама англичани, тръгнали и те през горите на България. Казаха ни, че тук климатът е прекрасен, а в Англия постоянно вали.
И този ден моментът на потеглянето беше пълен със страшно готин заряд – все едно бяхме машини, които чакат с нетърпение да заработят отново. Преди да потеглим, разговаряхме с хижарите за тяхната работа – хижата работела едва месец от годината сериозно, тъй като никой почти вече не минавал от там.
Този ден пътят ни водеше през гори, тесни пътеки и широки пътища край сечища, през прекрасни ливади, на които спирахме за да се насладим на ширналия се простор. Минахме по пътеката преди Мечи чал, където от двете страни се спирах да прочета забавните табели, които бяха поставили зевзеците от туристическото дружество в Чепеларе. Мечи чал е много живописно място. Наблизо имаше новопостроен параклис на една поляна. Край него бяха подредени множество пейки.
От Мечи чал последва около 10-километрово спускане по асфалтов път до Пампорово. На половината път до Пампорово се разминахме с една жена – беше с малка раничка. Когато я поздравихме ни отговори на английски. Къде беше тръгнала тази смела, самотна жена?! Това беше последният турист, който срещнахме по пътя си до неговия край в село Арда.
Влизането в Пампорово стана някак неочаквано бързо – както вървяхме през гората и изведнъж вече се намирахме между хотелите – много от тях като че ли не работеха от години.
Пътят в Пампорово ни поведе край изоставени сгради – някои се рушаха. Все пак успявахме да следим маркировката дори и тук.
Всъщност бяхме дошли за по-кратко време от очакваното – бяхме си спестили около час или дори два от описанието в пътеводителя, който следвахме понякога дори в най-малките му описания. Използвам да добавя тук, че пътеводителя за екопътеката си го бива доста – описанията в него са доста сполучливи, както и приблизителното времетраене на разстоянията пеша от точка до точка бяха много точни.
Добрахме се до центъра на курорта и влязохме в един супермаркет (с доста завишени цени) – купихме си кисело мляко, бира, бисквити и хляб. После се отправихме към хижа Студенец, която беше в описанието на нашия пътеводител. След два-три завоя по пътя се озовахме пред една много приятна кръчма – почти накрая на курорта. Предлагаха в менюто си всичко от което имахме нужда, а именно – боб, жестоки пърленки с кашкавал и масло, и ледена бира. Над нас, на дървена табела висеше надпис „Яжте и пийте и добра дума думайте”. Тия думи казваха почти всичко за непосредствената мъдрост на родопчани... Почувствах се за пореден път през това пътуване абсолютно блажено.
Стигнахме до пусковата станция на седалковия лифт и разбрахме, че сме загубили пътеката за хижата – някъде я бяхме подминали явно. Хрумна ми да попитам дали не могат да ни качат с лифта нагоре. Отговориха ми, че току що са затворили касата. Но тъй като кабинките все още се въртяха, помолих момчето все пак да ни качи и му предложих пари в брой - той ми отказа парите и каза направо да се качваме. Та това беше първия ми стоп на лифт :)
Лифтът ни отведе до хижа Студенец, а нататък продължихме по пътеката нагоре. На поляната пред кулата на връх Снежанка спрях да почина, свалих раницата и мократа си блуза и легнах на тревата. Пред мен кротко пасяха няколко кончета. Беше удивително тихо, спокойно.
Оказа се, че Орфееви скали са съвсем наблизо – след не повече от 20 минути вече бяхме до тях. В описанието се казваше, че на мястото имало беседка – и наистина тя беше там, или по-скоро е била там – точно такава, каквито срещахме по целия маршрут – явно изградена със средства по проекта, финансирал изграждането на екопътеката. Но тази беше разрушена, при това беше начупена с особена ярост. Точно зад беседката, една малка пътечка се извиваше между смърчовете за да ни изведе до ръба на пропастта. Скалите на това място са наречени Орфееви скали, защото легендите говорят, че там е присядал Орфей, за да пее и свири с арфата си. Не знам дали това не е измислица от туристическите гидове, но мястото беше удивително. Под скалите се виждаха няколко от Смолянските езера и разположените около тях хотели и вили. По-нататък беше началото на града, обграден от скалните венци над езерата, а докъдето стигаше погледа се простираше морето от родопски върхове. Някъде на запад се открояваше първенецът на Родопите Голям Перелик, а далеч на юг един от губещите се на хоризонта върхове беше именно Ардин връх, към който се бяхме устремили.
Поляната зад Орфееви скали беше идеална за къмпиране. Разпънах палатката и събрах дърва за огън. Очертаваше се пълнолунна нощ, а и взе да захлажда привечер. Около поляната бяха подредени на купчини нарязани по-едри и по-ситни клони, като че ли подготвени за вземане от дърварите и аз бързо насъбрах малък куп и запалих огън. После, след като се уверих че е безопасно, изоставих огъня и се качих на скалите при Тодор. Гледахме дълго залеза и последните лъчи, обагрящи облаците в оранжево, а после в червеникаво-розови отблясъци. Пълната луна изгря между клоните на високите дървета и постепенно се стъмни. Останахме дълго край огъня, разговаряйки.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
