Ето я и последната част от пътуването през Родопите по екопътеката Хвойна – Ставруполи. Ако сте пропуснали предните части, можете да ги откриете тук.
Ден 6
От сутринта чувствах, че пътешествието е към своя край. Закусихме набързо и взехме само най-необходимите си неща в раниците, така че с много лек багаж потеглихме отново по пътеката.
Ех, какво вдъхновение е да си на път – сякаш човек е роден да върви – просто избираш цел и тръгваш... В пътя има сила, която човек може само да изживее, не можеш просто да прочетеш за нея – тя е реална и подемаща те сила, която сякаш те носи на своите крила. Невероятно настроение извираше от всяка крачка. Слънцето се бе издигнало, а излизайки извън селото, усетихме поривите на летния вятър. Нещо обаче вече показваше, че лятото е към своя край – пожълтялата трева, окапващите листа на някои дървета. И нещо в светлината подсказваше, че лятото си заминава и идва есента.
Вървяхме край един дълъг каменен дувар, построен някога край самия път между село Арда и Горна Арда. Някъде преди Горна Арда се отклонихме към махала Билянци. Влизайки между къщите на махалата бяхме очаровани от този край – къщите бяха малко на брой, но всяка имаше градина, преливаща от цветя, саксии обсипваха и самите къщи. Един млад мъж работеше в двора на една от къщите и ние се заговорихме с него. Той се казваше Асен, беше по-млад от мен поне със 7-8 години. Сега събираше тор от близкото торище и го разтоварваше в двора зад къщата от каруца, със запрегнат катър. Прибирал се тук всяка година през зимата и всяко лято заминавал за Англия, където работел в строителството. Очакваше и тази година, въпреки забавянето си, отново да замине. Бил завършил висше образование в Пловдив, но така и не успял да си намери работа по специалността. Каза ни, че този край е много беден, а хората не се задържат, защото нямат работа. Беше странно, защото тази земя беше богата и можеше да се развие и селско стопанство, и туризъм. Защото тук е като в някаква друга - идеална държава... Толкова чиста и красива България – космос. Атмосферата, къщите, хората, въздухът и вятърът, който сякаш ни обгърна още сутринта, когато потеглихме към Горна Арда и извора.
Запознахме се и с една възрастна жена, която ни разказа, че идвали туристи от време на време и дори някои си купили къщи в района. Показа ни къщата на един мъж от Варна, която беше започната с голям размах, но изоставена по средата. След като ни упътиха за нашата пътека, се сбогувахме с Асен и с бабата и продължихме напред. По пътя имаше една куриозна тоалетна, с окачена табела, указваща, че е построена със средства по проект на ЕС. Пътят ни навлизаше в букова гора и не след дълго стигнахме до изворите на Арда.
Изворът на Арда е разположен в покрайнините на гората, в сянката на огромни, древни букови дървета. На поляната до извора пасяха няколко кончета и един от тях беше бял и блестеше на слънцето като вълшебен еднорог. Пихме от ледената вода на извора и си пожелахме да не се отървем от късмет.
Пътеката за Ардин връх продължаваше от извора, изкачвайки се стръмно по хълма в югоизточна посока. През този ден, въпреки че за местните селяни това бяха огромни разстояния, на нас ни се струваше, че е просто лека разходка – без тежки раници, без 7 часа преходи без почивка. Не след дълго, но все пак изпотени, достигнахме пограничната ивица горе на билото и се зачудихме кое все пак е Ардин връх, тъй като имаше поне 3 високи места и всяко от тях можеше да е върхът. За всеки случай минахме и през трите и решихме по описанията в пътеводителя, че Ардин е най-западния от трите върха. От него се откриваше гледка и на юг в Гърция, и далеч на север – виждаха се Орфеевите скали в маранята, някъде на североизток се виждаше и Роженската обсерватория като съвсем малка бяла точица. Горе по самата погранична бразда се разхождаха, преживяха и пасяха ли, пасяха стадо великолепни едри крави. Оказа се, че са „гъркини”, но изобщо не им пукаше, че преминават държавната граница и се ползват от тревата на чуждата територия.
Горе на върха помечтахме къде ще отидем другата година. Позяпахме и картата на Родопите и видях една местност, западно от Смолян с мистичното име Шаманско. Беше оградена от скали, а наблизо нямаше населени места...
Следобед слязохме отново през извора на Арда и там се поспряхме да обядваме.
Продължихме по нашата маркировка, като пътеката се виеше през гъста гора и папрати по самата гранична ивица. И изведнъж излязохме на открито - сякаш влязохме в Рая! И то какъв Рай! Кичести букове опасваха обагрена в златисто ливада. Меките форми на хълмовете създаваха усещане за пълна хармония и някак липсваше каквото и да било чувство за драматизъм или дискомфорт. И точно там, насред ливадата беше разположено едно малко сглобяемо бунгало с надуваем басейн отпред. Приближихме и се оказа, че бунгалото е празно, но от дълбоката падина зад него се чуваха човешки гласове. Слязохме надолу по една стръмна пътечка и се озовахме в една от най-чудните кръчми, които бях виждал. Изцяло изкована от дърво постройка и множество пейки и маси, беше разположена в дълбок дол, по стръмните склонове на който гъсто беше обрасъл силивряк – Орфеевото цвете. Оказа се, че това е едно от местата, описани в пътеводителя ни – Узунов камък. Както разбрахме по-късно, въпреки че не е известно на масовия турист, мястото се посещавало от известни гости, като например американския посланик и отбрани депутати.
Домакинът на това място ни показа самият Узунов камък – скалата обрасла с цветето на Орфей. Човекът бил наследил това място преди години и се опитвал да го възроди и да го покаже на света. Всъщност човекът, с когото разговарях, се оказа кметът на село Арда и на село Горна Арда – Емил Узунов. Както би казал баща ми – народен човек. Всъщност много ми напомняше за баща ми – същата порода, леко резервиран, но сърцат българин, израснал през епохата на социализма. Покани ни в кръчмата на неговата маса. Всъщност, в тоя момент там имаше само още една двойка гости – две жени, пристигнали от Варна, които бяха отседнали в бунгалото горе на поляната. Изпихме няколко ракии, а също и по една бира, и леко замаяни се съгласихме да ни откарат с кметския джип обратно до селото. Вече беше тъмно, когато слязохме от колата пред хотелчето. Остана да вземем по душ и да съберем напълно багажа, защото сутринта щяхме да хванем автобуса в 6 часа.
Ден 7
Този ден вече няма какво да разкажа. Беше ми едновременно тъжно и хубаво, че се прибирам.
Пътуването с автобус до Пловдив беше дълго и много пъти се замислихме дали е най-удачният вариант да се тръгва от София с обществен транспорт. При прикачването ни в Смолян имахме малко време и си купихме грозде, което изядохме до зрънце, опънали крака в чакалнята на гарата. На гарата имаше младежи и девойки с раници, които сега потегляха на път из Родопите. Завидях им, че тяхното приключение започваше тепърва, но вътре в себе си се чувствах много богат и това богатство ме правеше пълен и доволен. Когато се разделихме с Тодор след слизането от метрото в Младост 3, аз се метнах на един автобус, но слязох от него 3 спирки преди моята, за да мога да повървя още малко с раницата на гръб, с която се бях вече сраснал.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
