Югоизточна Азия и по-точно Индокитай са много интересни дестинации, заради своята отдалеченост, различна култура, език и обичаи.
Не са чак толкова много българите, които могат от първа ръка (и с професионален усет) да разкажат любопитни подробности за това какъв е животът в тази част на света и какво представлява едно пътуване там. Без съмнение, един от тях е българският журналист, фотограф и пътешественик Емил Данаилов, който познава отлично Индокитай, и е подготвил страхотна изненада за любителите на пътувания и фотографията - на 30 април на Моста на НДК, София, Емил Данаилов и Георги Величков, ще представят своята фотоизложба, посветена на Тайланд.
Ето какво разказа специално за Peika.bg Емил за Азия, пътешествията и изложбата:
- Какво зароди любовта към пътуването?
- Пътуването е естествено състояние на любознателния човек. Или поне на онзи човек, чиято любознателност е свързана повече със сетивното, отколкото с умозрителното. В този смисъл, любовта към пътуването е част от „комплекта“, изграждащ определен характер и мироглед. При хората от моето поколение този апетит беше изострен от невъзможността да пътуваме по времето на комунизма. После, когато вече получихме тази възможност, се оказа, че само желание не е достатъчно, искат се и средства, а в България отпреди двайсет и повече години парите съвсем не стигаха. Та трябваше да минат години, докато българинът започне да пътува наравно с хората от развитите западни държави.
- Кое беше първото пътуване и какво Ви направи най-силно впечатление в него?
- Първото ми пътуване вероятно е било с родителите ми до Витоша. За едно малко дете то ще да е било по-впечатляващо от това сега някой от нас да отиде до Южния полюс. Въпрос на мащаб и неопитност на възприятията. Затова колкото по-малко знаем за едно място и по-неподготвени сме за него, толкова повече то ни изненадва и очарова. Иначе, ако говорим за първото ми пътуване в чужбина, то сега изглежда съвсем прозаично – до съседна Гърция. Но никога няма да забравя тръпката от преминаването на границата. Тогава съм преминал и една друга граница – в мислите си. Това още веднъж показва как бързо и неусетно в последните двайсет години се променихме и ние, и светът, който обитаваме. На кой сега би му хрумнало да нарече отиването до Гърция пътуване?!
- Били сте главен редактор на списанието за пътешествия „Одисей“. Какво е необходимо, за да съчетаеш страстта към пътуването с работата в списанието?
- Колкото и парадоксално да звучи, тези две неща не се съчетават лесно. Просто работата в редакция изисква много и всекидневен труд на компютъра, срещи с автори, умуване какво да има в броя, редактиране и т.н. – една много творческа, приятна и интересна работа, която обаче изисква своето време и усилия. Така, противно на стереотипното схващане за работата в подобно списание, пътуванията, особено далечни и екзотични, съвсем не са рутинно ежедневие – те са откраднато време от задълженията в редакцията. Разбира се, после пътуването се появява в думи и образи на страниците на списанието.
- Имате блог, посветен на полуостров Индокитай – pomekong.com. Очевидно това е Ваша любима тема. Колко пъти сте били там и в кои страни?
- Да, наистина, Индокитай ми е любим. Бил съм няколко пъти там през годините, като първият път беше през 2007 г., а последният – преди няколко месеца, през ноември и декември миналата година. Обикалял съм из Тайланд, Лаос, Камбоджа и Мианмар. Виетнам все още предстои.
- Какво Ви привлича в Индокитай? Какво означава „разбирането за ценността на различието“?
- Далекоизточната цивилизация е цивилизация, развивала се успоредно с нашата, европейската, и до голяма степен самостойно, поне допреди неколкостотин години. Тя има зад гърба си хилядолетия на духовен и материален градеж, с достижения, съизмерими с достиженията на европейската цивилизация. Така един европеец, пътуващ там, бързо разбира, че той не е венецът на сътворението, и че западната цивилизация не е алфата и омегата на човешкото развитие, а е само една от многото възможности, по които човешката култура е можела да се случи. Индокитай предлага на пътешественика много за гледане, много за изживяване и много за мислене. Като прибавим и характерната за будистите търпимост към различното и многообразието – ето това наричам „ценността на различието“. Там човек има какво да научи – както за местните, така и за себе си.
- Отразяват ли се модерният свят и технологиите по някакъв начин на тази цивилизация?
- Да, доста осезаемо. Най-малкото политическото и икономическото устройство са такива, каквито западната цивилизация е наложила навсякъде по света. Това важи най-вече за Тайланд. Хората там са модерни, поне в големите градове. Банкок е умопомрачителен мегаполис с гора от небостъргачи в бизнес центъра. Когато бях за първи път там, бях поразен от един огромен билборд с лика на Мона Лиза – той означаваше, че те много добре знаят коя е Джокондата и какво означава тя, тоест западноевропейските културни икони са станали повсеместна конвертируема валута. Те не са вече „чужди“ за тях, а са разбираеми. И не става въпрос за лика на Майкъл Джексън, а за Мона Лиза, чието възприемане изисква адекватни познания. Това означава, че процесът на взаимопроникване на културите е много напреднал. Всъщност този процес е повече експанзия на западната култура, отколкото взаимопроникване. Затова наричам Банкок „незаконното дете на Буда и Мона Лиза“.
- Тайланд е най-известната страна в региона. Какво им трябва на Лаос и Мианмар, за да бъдат и те такива?
- Тайланд има изключителен късмет с местоположението – в центъра на полуострова. Така закъдето и да тръгнеш, ще минеш през него. Но не се е оставил само на късмета. Туризмът е стратегически отрасъл и Тайланд го развива по най-добрия начин. Затова е и толкова популярен. Съседните страни имат същите дадености, дори бих казал, че за пътешественика са още по-интересни, но там никой не го е грижа да ги популяризира така, както го прави Тайланд. Впрочем, съвсем симптоматично – всичко зависи от управлението – при еднакви природни и културни дадености Тайланд е богата и развита страна, докато социалистически Лаос или пък Мианмар, доскоро управляван от военна хунта с комунистически уклон, са бедни и неразвити. Същото е и в Камбоджа – там също имаше жестока комунистическа диктатура.
Но от наша гледна точка, тъй като не живеем там, а само искаме да попътешестваме, това различие не е толкова лошо – съседните на Тайланд страни предлагат неща, които той вече не може да предложи. С две думи – който се чувства повече турист и иска да бъде глезен, неговото място е Тайланд. Който е склонен да изтърпи малко неудобства и се чувства повече пътешественик, ще бъде възнаграден с по-автентичната атмосфера на Мианмар, Лаос и Камбоджа.
- Кое е любимото Ви място или изживяване?
- Ако са места, от Тайланд – Банкок, храмовете Ангкор в Камбоджа, Баган и езерото Инле в Мианмар, а от Лаос – старата столица Луанг Прабанг и водопадите на Меконг на юг до камбоджанската граница. Но най-любимото ми не е място, а е истинско изживяване – плаването по Меконг.
- Разкажете повече за Меконг – как изглежда реката, как се пътува по нея, по какъв начин обединява културите на страните от региона, как е повлияла на културите?
- Меконг е много дълга – няколко хиляди километра, и поради това много разнообразна. Досега съм плавал по нея на територията на Лаос – на север често е доста тясна и с бързеи, защото минава през планините, а на юг – където са споменатите водопади (единствената непреодолима пречка за корабоплаването), се разстила до 14 км широчина и има не малки острови. Реката дори и сега, в XXI век, е важна транспортна артерия, а можете ли да си представите какво е била за хората преди векове – всичко – храна, транспорт, цивилизация. Не в степен, в каквато е бил Нил за древен Египет, но все пак от изключителна важност. Затова има такъв митичен, почти божествен статус. Това, което сега е изумително, как корабчетата, плаващи по нея и в най-затънтените й извивки, са пълни с бекпекъри от цял свят – един шарен Вавилон, който показва, че светът съвсем е омалял, че вече няма кътче, където да не е стъпвал пътешественически крак. А това смешение, този културен наплив, неминуемо променя и средата – през 2007 г. преспах в едно село на брега на реката, в което нямаше електричество, да не говорим за мобилна връзка или интернет. Преди няколко месеца, когато пак минах оттам, селото беше преобразено – електричество, интернет, всичко. Така постепенно тези екзотични места печелят удобство, но губят автентичност. Но в края на краищата, не можем да искаме от местните да живеят примитивно само за удоволствието на западния пътешественик.
- Има ли останки от Виетнамската война в региона?
- Да, особено в Лаос, който е бил бомбардиран не по-малко от Виетнам. За съжаление, освен разни снаряди и друго въоръжение, което може да се види по музеите, голяма част от пуснатите по време на войната бомби не са избухнали, разпилени са навсякъде по територията на Лаос и представляват заплаха и за местните хора, и за скитащите пътешественици. Както и мините, разбира се. Дори на такова туристическо място, каквото са каменните делви край Понсаван, не се препоръчва да се излиза извън окосените части в тревата отстрани.
- Разкажете повече за последното пътуване – колко време и къде беше, откъде минахте с колела, някоя интересна случка?
- Последния път пътувахме заедно с моя приятел и фотограф Георги Величков. Бяхме за две седмици в Тайланд и Лаос, като с колела пътувахме в северната част на Тайланд покрай река Меконг. После плавахме по Меконг до Луанг Прабанг, а след това през планините стигнахме въпросните каменни делви, откъдето се отправихме на юг – към столицата Виентян и най-южните части на страната. Разбира се, всичко започна и свърши в Банкок – хъбът за всички любители на пътуванията – били те туристи или пътешественици. Най-интересната случка беше това, че присъствахме на едни предсватбени ритуали на племето хмонг в планините на Северен Лаос. Но тепърва ще ги описвам подробно и ще показвам снимки.
- Кой транспорт препоръчвате в региона, какви са предимствата и недостатъците?
- Всеки транспорт е подходящ – зависи от това с колко време разполагате и колко искате да обиколите. Има и особености – на места няма пътища или са в много лошо състояние, или пък са затворени за чужденци (по някакви съображения на военната хунта в Мианмар преди години например) – тогава е почти наложително да ползвате самолет, колкото и туристически да звучи. Иначе за плаването по Меконг препоръчвам бавните корабчета, за да се насладите истински на пътуването. В Тайланд е много добре развит автобусният транспорт, като цената му зависи от това дали бусовете са с климатик, обслужване и т.н. В градовете разнообразието е голямо, особено в Банкок – има модерно метро и жп линия, вдигната на пилони над булевардите, т.нар. Sky Train, таксита, които са много евтини, и прословутите тук-тук – полуоткритите моторо-автомобилчета, с които е много забавно да се движиш по улиците, но разбира се и по-мръсно и опасно. Както и мотоциклети-таксита.
- Как реагират местните на пътешественици, на какъв език се разбирахте, донесохте ли си нещо за спомен?
- Индокитай е едно общо взето дружелюбно и гостоприемно място. Такива са си хората като манталитет. А като прибавим и факта, че разчитат да изкарат някакви пари покрай туристите, отношението наистина е гарантирано добронамерено. Поради същата причина хората там говорят английски, особено в по-туристическите места. Нещо за спомен… Този път почти нищо – стоките, сувенирите се унифицират все повече – Китай залива и тях с евтина продукция. Преди години на нощния пазар в Луанг Прабанг имаше жени от племената, облечени в традиционни носии, които продаваха изработени от тях неща. Сега, като бях там, вече ги нямаше и почти всичко беше китайско. Това, което винаги отнасям от там, са снимки, много снимки.
- Кое е най-подходящото време за пътуване?
- Туристическият сезон съвпада с техния студен и сух сезон – от ноември до февруари. Студен, разбира се, е много относително понятие – като нашето лято е. Но все пак е по-комфортно за нас, европейците. Пътувал съм и през април, техният най-горещ месец, когато температурите са над 40 градуса, дори съм карал колело тогава, но жегата е наистина убийствена, особено съчетана с влагата в районите, които са по-близо до морето. Това обаче съвсем не означава, че не трябва да пътувате тогава. Например струва си да участвате в празнуването на тайландската нова година, която е в средата на април – това е най-грандиозният купон на света – милиони хора в продължение на три дни и нощи се поливат по улиците с вода – една много приятна студена баня в непоносимата жега.
- Какво би подразнило и какво би зарадвало местните от страна на пътуващите там? Някакви съвети?
- Известно е, че в будистки храм не се влиза с обувки. Смята се за неприлично да сочите към някого с ходилата си, докато седите например. Както и да го пипате по главата. Не е прието да сте шумен и агресивен. Но вижте, макар и да има някакви малки културни особености, и там, както и навсякъде по света, се цени доброто възпитание и приятелското отношение.
- Подготвяте изложба от последното пътуване. Бихте ли дали подробности?
- Както споменах, бях на пътуването заедно с приятеля ми Георги Величков, който е един отличен фотограф. Затова решихме изложбата да е съвместна – две гледни точки към едни и същи места, едни и същи изживявания. Изложбата ще е посветена само на Тайланд и ще включва снимки само от това пътуване, което означава, че снимките ще са от Банкок и най-северните тайландски провинции. Акцентирали сме на хората – по улиците, в храмовете, на работа, но има и снимки с архитектура и природа. Така че заповядайте на откриването – то ще е на 30-ти април в 18.30 на пешеходния мост на НДК. Изложбата ще остане там две седмици.
- Коя е пейката с най-хубавата гледка?
- Тя е далеч от Индокитай! Намира се на хълма Latrigg над градчето Keswick и гледа към езерото Derwent. Това е в Lake District, Северна Англия, мястото, вдъхновявало английските поети романтици. Мога да ги разбера, особено ако са седели на същата пейка!
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
