Гръцко синьо - не съвсем пътеводител за перфектна почивка - Кино, театър и книги - Peika.bg

250 цветни фотографии и съвети дългогодишният журналист разкрива тайните на 32 морски кътчета в южната ни съседка.

Копнежът по южните морета е вдъхновявал не един или двама писатели, а в сезона на пътешествията и почивките гръцките острови се оказват една от най-предпочитаните дестинации не само у нас, но и в света. Дестинациите са много, а информацията за тях все още е откъслечна и ограничена.

Дълбоко в безкрайното „Гръцко синьо” потапя първата книга на дългогодишния журналист Анита Димитрова – един не съвсем пътеводител както за напълно начинаещи, така и за напреднали.

Toй обхваща трийсет и две близки и далечни дестинации – от Тасос и Халкидики до непознатите южни острови; двеста и петдесет цветни фотографии; полезни съвети за плаването по море, местната кухня, историческите забележителности.

В „Гръцко синьо” няма да откриете реклама на гръцката туристическа индустрия или на хотелски комплекси. Без да пренебрегва популярните дестинации, авторката отива и до места, където машината още не се е завъртяла на пълни обороти. Защото с над 1000 разпръснати в Средиземно море острова  Гърция е съхранила оазиси, където човешките сенки са кът, а дните следват ритъма на отминали времена. И благодарение на ентусиазма на Анита Димитрова красотата на много от тях става видима и за българските читатели.

Написан с много любов и преплитащ музика, поезия, литература в едно, този „не съвсем пътеводител“ надскача географските и исторически реалии. Той съдържа не само златни плажове, фотогенични залези и практична информация за туриста. В него има и вендети, тюлени, политически убийства, вулкани и земетресения, котки, любовна история, корабокрушения; чуват се стъпките на Омир, Байрон, Казандзакис и Ленард Коен.

„Гръцко синьо” е  пътуване, населено с легенди, митове, герои, богове, живописни острови и море. Истинско пиршество на сетивата и ума.

Тази книга няма да ви убеждава да отидете на почивка в Гърция, тя ще ви отведе там. Не е пътеводител, не е наръчник, не е пътепис, не е албум за снимки, а всичко това заедно. Но най-вече е подарък. Подарява ви го човек, който е кръстосвал Гърция по всички традиционни и недотам известни туристически маршрути. Анита Димитрова е събирала гледки, вкусове, справки, впечатления и сега ги изсипва като мидички в шепата ви. Но не си представяйте, че книгата е поетична. Вярна на журналистическия си навик, авторката няма изречение без точна информация и по силата на опита си като кинокритик тя не се притеснява да споделя както най-доброто от синя Гърция, така и някои сенки, нанесени от ненаситния туризъм. Така ви спестява време за проучване и неволни грешки. А и „Гръцко синьо“ не е реклама. Ваканция е тази книга.

Веселина Седларска

Из „Гръцко синьо” от Анита Димитрова

Звуците на КИТИРА

Една гръцка песен, изпълнява­на от Димитрис Митропанос, гласи „Никога не ще намерим Китира“ и в нея се пее за изплъзва­щата се любов. Самият остров Ки­тира е толкова далечен, изолиран и забулен в тайнственост, че се е превърнал в нещо като мит. Което автоматично му отрежда място в културата. „Пътуване до Китира“ (1984 г.) на Тео Ангелопулос е може би най-известният гръцки филм –

ако не броим интернационалната копродукция „Зорба гъркът“. В него гръцки емигрант комунист се завръща в родината си след 32 години само за да го депорти­рат отново. Според самия Анге­лопулос „Пътуване до Китира“ е преработка на историята за за­връщането на Одисей според мит, предхождащ Омир. Тази по-стара версия гласи, че Одисей отново е поел на плаване след завръщането си в Итака. Сами разбирате, че такива истории не се разказват за обикновен остров; че Китира е безкрайно далеч от онази ути­литарна Гърция на българските, сръбските и румънските курорти­сти, населили Северното Беломо­рие с непретенциозна глъч.

Географски това е най-южният гръцки остров, с изключение на Крит и Карпатос. Броят го за един от Седемте йонийски острова, но той се различава драстично от ос­таналите в тази група – Корфу и Лефкада, Кефалония и Закинтос, разстлали зелените си хълмове сред синевата на западното Йо­нийско море. Китира лежи срещу югоизточния край на полуостров Пелопонес, там, където водите на Йонийско, Егейско и Критско море се срещат. Административно пък е част от Атика (областта около столицата), но ферибот от Ати­на пътува само веднъж седмично. Най-сигурният начин да стигнеш, е от малкото градче Неаполи, в об­ласт Лакония, за час и половина с кораба „Порфируса“. Онлайн покуп­ката на билети не е огряла този далечен и непопулярен маршрут – те се резервират по телефона, на юнашко доверие. На острова има и малка самолетна писта, която приема само вътрешни полети – никакви туристически пакети от Великобритания и Германия.

През последното десетиле­тие-две Китира започна да разви­ва туризъм. Тя си има всичко – и китни селца, и замръзнали в мина­лото крепости, и главозамайващи плажове, – но заради липсата на директни полети и големи хотели, сложната логистика, самобит­ния дух, липсата на самореклама си остава дестинация за аван­тюристи, темерути, търсачи на изплъзващото се. През лятото на острова акостират предимно гърци – повечето от тях имат корени или ваканционни имоти на Китира. А мнозина са подобрили местния рекорд по отдалеченост и изолация – когато в средата на XX в., след Втората световна и Гръцката гражданска война, ос­тровът претърпява пореднотообезлюдяване, голяма част от емигрантите се отправят към... Австралия, където живее няколко пъти по-голяма диаспора от насе­лението на самата Китира (днес то наброява малко над 3000 души).

Ето защо в средата на острова, близо до популярната в TripAdvisor таверна „Скандия“ – кръстена на финикийския порт, съществувал тук преди 3500 години и пометен от земетресение, – една от къщи­те на тези завръщащи се понякога емигранти е украсена със знака „Внимание! Опасност от минаващо кенгуру... в следващите 12 000 км“. А като чуеш английска реч из сел­цата, тя обикновено е с австра­лийски акцент.

Наблизо до „Скандия“ е живо­писното градче Авлемонас, не по­вече от 30 къщи – бели кубчета, кацнали върху скалата над нереал­но синя вода. В другата посока, по километър-два черен път – Кала­ди, един от най-хубавите плажо­ве, които съм виждала, въпреки че не е настлан с пясък, а с мал­ки гладки камъчета. Три залива, разсечени от скали, до които се стига по 200 стъпала и долу няма нищо освен двайсетина любители на общението с природата. Нито концесионери с чадъри и шезлонги, нито бийчбар с фрапета, да не го­ворим за варена царевица!

Диви и днес са повечето пла­жове на Китира: дори пясъчният Диакофти, срещу който на малък остров се намира пристанището на острова, предлага само рехава редица чадъри и шезлонги в пико­вите месеци юли и август. Водата на Диакофти е толкова лазурна и плитка, че просто не е ясно как ог­ромната „Порфируса“ акостира на стотина метра, без да затъне в плитчините; защото това вече се е случвало. В отсрещната страна на залива скалистото островче Прасониси е посрещнало челно през 2000 г. руския кораб „Норд-ланд“ и сега руините му стоят там, на една ръка разстояние от пясъчния бряг, за радост на деца­та и фотолюбителите.

На юг, под столицата Хора и венецианската крепост от XVI в., два полукръгли залива са си спече­лили прозвището Гърдите на Аф­родита. Капсали е най-туристи­ческото селище на острова, едно от малкото, които носят духа на курорт: и хотели, и ресторанти, и пясъчен плаж, и сувенирните ма­газини на Хора – само 2 км нагоре по тесния криволичещ път. (Дру­гото е Агия Пелагия на север.) Плажът му може и да е препълнен през лятото – тогава спасението е в близките, но достъпни по че­рен път Халкос и Мелидони.

Във водите срещу Капсали е кацнало малкото островче Хитра, чието име означава „тенджера под налягане“. Върху неговите скалисти склонове расте неувях­ващото цвете семпревива, сим­вол на острова. Вече в България научих, че на другите езици то се нарича безсмъртниче, а в Корсика, където също е регионален символ, го отглеждат и жънат индустри­ално, за да го ползват за антией­джинг козметика. Но в Китира безсмъртничето е просто един красив бурен с поетично име, кой­то се бере ръчно за спомен.

Що се отнася до Афродита и нейните прелести – местните на­стояват, че раждането на боги­нята от морската пяна е станало именно на Хитра; независимо как­во смятат по въпроса кипърците.

По-голямата част от ос­тровното население живее във вътрешността, където има цели 64 села – повечето обезлюдявани неколкократно през хилядолетна­та му история. Най-известните са Потамос и Милопотамос (име­ната им на гръцки означават съ­ответно „река“ и „река на мелни­ците“), и двете с възхитителни таверни под сенките на централ­ния площад. Ако имате късмет да дойдете в година, когато зимата е била дъждовна, кратък преход по зле обозначена пътека от центъра на Милопотамос ще ви заведе до долината на водопадите – зелени вирове и остатъци от някогашни воденици, потънали сред нети­пична за голите егейски острови буйна растителност. Ако ли не – просто седнете и си поръчайте заешка яхния в „О Платанос“ под сянката на големите чинари.

Повечето селца на Китира са в сънливия режим на места, чиито най-добри дни са отминали и може и да дойдат пак след 100–200 годи­ни, но никой не бърза да разбере. Извън Хора и Авлемонас, изградени в цикладски стил, архитектурата е смесица от наследството на ве­нецианци, османци, французи и анг-

личани – всяка от тези някогаш­ни велики сили е владяла острова за малко. По някое време са се намесили и гордите пелопонесци от полуостров Мани, изграждащи кули от дялан камък. Много от къ­щите са в лошо състояние не само поради запустението, но и заради земетресенията, които удрят ос­трова с удивително постоянство на всеки 100 години. Църквите обаче са големи, поддържани – и тук божиите работи са на почит подобно на други изолирани и бру­лени от средиземноморските вет­рове места в Гърция. Че това е така, се убеждаваме на ферибота обратно към континента, където пътуваме заедно с митрополита на Китира. Когато светиня му се качва в пълно бойно снаряжение (и служебна кола със съответната тържествена регистрационна табела, понеже в Гърция никой не ходи пеша, камо ли клирът), към него ентусиазирано се спускат рояк гръцки кирии, които му целу­ват ръка и го засипват с въпроси и благословии. А когато изморен от упражняването на религиозните си задължения, отецът най-сетне се отпуска на седалките в салона, той сваля калимявката – един вид, оттук натам съм светски човек за няколко часа, не ме закачайте.

За разлика от други среди­земноморски места, Китира не е рибарска общност и уловът на мо­рето не е от първостепенна важ­ност. Храната е съставена от плодовете на земята: месо (кози, зайци, петли), хляб (китирски су­хари), сирене, висококачествени маслини и зехтин. Гърция по прин­цип е дестинация за кулинарен ту­ризъм, но китирската кухня далеч надхвърля очакванията: може би защото е пощадена от конвейера. Островът е прочут със своя пче­лен мед, добиван предимно от ма­щерка. Китирският мед е толкова известен и желан, че пазарите в Атина и другаде изобилстват от ментета под това име; казват, че хитреците продавали дори бъл­гарски мед за китирски.

„Отсреща“ в относителни морски единици – на три часа пла­ване (а ферибот спира там вед­нъж-дваж седмично, по средата на трасето между Китира и Крит), се намира Антикитира, където шейсетина възрастни хора жи­веят в пълна изолация от съвре­менния свят. Опитите животът на острова да се възвърне чрез най-различни изобретателни про­грами, субсидирани от местните власти, засега остават безплод­ни. За съжаление, Антикитира не разполага с впечатляваща ар­хитектура или пясъчни плажове, които да привлекат туристите, а географското разположение на острова го поставя в екстремна изолация през зимните месеци, ко­гато заради бурно море понякога фериботите спират да пътуват. Това миниатюрно парче суша оба­че има запазено място в истори­ята и археологията благодарение на нещо, изковано там още преди новата ера и извадено от водите на Средиземно море в началото на XX в. Механизмът от Антикитира е смятан за първия „прототип на компютър“ в човешката цивили­зация. Конструкцията напомня часовник, но всъщност изобразява конфигурацията на Слънчевата система.

А ето и още малко музика. В ключова сцена от наградения си с „Оскар“ филм „Криминале“ Куентин Тарантино използва Misirlou, тан­цувална мелодия на „Дик Дейл & Дъ Делтоунс“ от 70-те. Всъщност оригиналът е кахърна любовна пе­сен, популярна от Египет до Ана­дола и пристигнала заедно с бежа­нците от Мала Азия в началото на 20-те години на миналия век. Никъде в историята на Misirlou несе споменава за Китира, но това е мястото в Гърция, където тя зву­чи навсякъде. Изпълняват я кръч­марските музиканти на плажа в Агия Пелагия. Изпълнява я учени­ческата рокгрупа – в трашметъл версия! – на мегдана в село Мило­потамос по време на празника на лятното слънцестоене.

Да откриеш Китира чрез ней­ните звуци, като че ли е по-лесно дори без дълго пътуване – бла­годарение на училищния проект, осъществен точно в годината на нашето гостуване на острова – https://soundofkythera.com/. За съ­жаление, той е изоставен поради липса на интерес и финансиране по-нататък, но звуците на Кити­ра все още са там, достъпни за любопитни уши от всяка точка на света.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!