Ако сте гледали прекрасния филм на Клод Льолуш „И сега... дами и господа”, вероятно сте си позволили да помечтаете за екзотичните градове на Мароко, хотелите с джаз, пустинните пейзажи с палми и камили... в компанията на Джеръми Айрънс, например. Поне за една чаша марокански ментов чай! Когато гледах за пръв път филма, вече се бях върнала от Мароко и с удоволствие проследих всички места, през които минават героите. Все едно бях участвала в романтичен филм – само че наистина (и без хотелите!).
Първа спирка на героинята на Патрисия Каас, а по-късно и на Джеръми – град Фес.
Във филма героите се лутат из някакъв пазар, вървят по каменни улички. Това е всъщност медината или старият град (произнасят го „мдина”), центърът, който е превърнат в един огромен пазар, скупище на хора, сергии, магазинчета, безброй досадни и преследващи те търговци. Спомням си какво беше учудването ми, когато след безбройните завойчета на пазара стигнахме една задънена уличка и трябваше пак да се развъртим. Оказа се, че медината е охлювообразна. Като на всички пазари, особено арабски, търговците само чакат да видят бял човек. Най-добре е да поназнайвате някоя дума на арабски или поне на френски, за да не сте типичните туристи, които ще преследват и ще им пробутват безумни стоки с яки надценки.
След изгубването в лабиринта на „мдината” и ние попаднахме на тясна каменна уличка редом до субекти с типичните им роби с качулки (наричат се „желяби”, а за практическото им приложение, виж историята ми за пустинната буря!). Само че вместо да ни хване шубето, нас ни пое мароканската пре-любезност. Уж да ни помогнат да излезем от лабиринта, но съветите на местните всъщност ни объркваха все повече и повече. Истинска трагедия е мароканец, който не може да ти помогне, но иска!
Втора спирка във филма е туристическото градче Есаиуира. Истинска френска колония. Тук дори се почувствахме малко като в Европа, най-вече заради безбройните бели хора по улиците и френската реч, която се чува отвсякъде. На това място не само централният пазар е атракция – самите улички също са прелест за любителите на антики, предмети на изкуството, традиционните огромни марокански лампи и какво ли не - важното е да се търгува с французите. И тъй като градчето е на морето, едно задължително място в Есаиуира е издигнатата улична „тераса”, от която можеш да се насладиш на разбиващите се вълни на океана долу.
Трета спирка – пустинята, когато търсят гроба на местната лечителка-шаманка Лала Шафия. Точно там не сме били, но пък поне месец имахме възможност добре да опознаем характера на Сахара. Дори да не си навлязъл съвсем в дюните, пустинните райони съставят голяма част от Мароко и път, който не е асфалтиран, а направо „пясъчен” не е изключение. Вариантите за пътуване сред пясъците са: автостоп, градски транспорт, в който обаче се тъпчете с кози, овце и какво ли още не в задушен рейс (ще видите и във филма), такси, в което задължително сте с още 5-6 души минимум, защото само за вас не е прието, Африка е все пак, и разбира се, камила.
Но най-добре са си французите. Като горди колонизатори кръстосват пустинята надлъж и на шир с каравани и кемпери и смело търгуват с местните. Че и филми правят след това!
