Животът ми се дели на две части - преди да посетя Индия и след като я посетих. Този текст е много специален - писала съм го на ръка по индийските влакове, по-късно го печатах, но не съм поправяла нищо. Затова и така го изпращам - автентичен, неподправен - също като моето преживяване, също като Индия...
Амритсар - златното сърце на религиите
Ако Вселената носи на гърдите си някакво златно украшение, то вероятно частица от него е паднала тъкмо в Амритсар - на мястото на златния храм на сикхите. Казват, че златото било остатък от избухването на свръхнова - остатък, който успял да запази най-много от светлината на звездния прах в себе си… Храмът на сикхите е златен и буквално, и преносно, защото навярно е успял да съхрани най-светлото от обичайните сблъсъци между религиите - тяхното обединение и единство около общия корен. Златният храм принадлежи на сикхите, които изповядват смесена религия между индуизма и исляма. Още от малки мъжете слагат тюрбан на главите си и не подстригват косите си. Сикхите имат свои пет отличителни знака: кес (неподстриганата коса), канга (гребен), кача (панталони), кара (гривна) и кирпан (кама). Гуру Нанак е първият проповедник на сикхите, а свещената им книга е „Адигра”, за която е и направен златният храм.
Комплексът впечатлява със спокойствието си, въпреки непрекъснато прииждащите тълпи в него, най-вече от сикхи. Може би главен виновник за това е езерото, сред което е потопен храмът. Има нещо особено в отражението. Гледаш блестящия храм пред себе си, а под него размазания образ на същия във водите… Сякаш самият храм в основите си се разтапя и тъкмо разтопеното злато е това, което „подпира” реалния образ на храма. Сякаш от неопределеното, от размиването на границите изниква определеното. Всъщност самият сикхизъм се е родил така - от заличаване на границите между две религии. Може би затова Златният храм оглежда своето лице във водите - за да ни напомня винаги, че зад видимите неща има по едно такова неопределено отражение, което съществува паралелно с определеното. Трудно е да се каже на това място кое е реалното и кое - не, при условие, че златният блясък се запазва и в отражението, и в самия храм. А може би идеята е тъкмо тази - не да търсиш реалното, а общото между реалното и нереалното, което е блясъкът на светлината. Златният храм е просто храм на Светлината в цялото й величие - не храм на сикхите, не на тази или онази общност… А просто на чистата Светлина.
Около храма прави впечатление как останалият храмов комплекс е в бяло… На това място мракът просто не е допуснат! Влезеш ли един път тук, на входа, събувайки обувките си, събуваш и сянката си! Пред входа минаваш и през вода, в която да измиеш краката си. Сикхите сигурно са наследили това от мюсюлманите. Но това само по себе си е символика, която крие ужасно много смисъл - когато влизаш в храма, ти трябва да си чист, но чист не само тялом! Трябва да си измил ума от целия боклук, който е събрал; трябва да си се измил от полепналата по тебе кал на егото, което те повлича в тресавището на собствените ти желания, амбиции, очаквания и разочарования.
Видях сикхите, които просто спират на едно място, затварят очи и спонтанно сключват ръце за молитва…. Няма никакво напрежение - просто ти става хубаво и леко, и ти спираш, ако искаш, сядаш или стоиш прав…. Всичко е толкова свободно и спонтанно… Това е впечатляващото - спонтанността! Защото една истинска молитва никога не може да е по предварителен шаблон! Шаблоните идват от ума, а спонтанността е качество на сърцето. Сърцето няма готови думи или реакции, то има само искрена спонтанност. Умът иска, а сърцето дава. Музиката, носеща се из храма, спомага за изпадането в по-дълбоко състояние на съзнанието… Сякаш ритъмът на самата музика променя клетките в съзнанието ти… Музиката на сикхите изразява точно онова неизразимото… Музиката по природа е тон звук, и тон тишина. Когато слушаме музика, всъщност ние слушаме и звука, и тишината; слушаме редуването. Само че никой не забелязва това! Обикновено чуваме само звуците. Но звуците са възможни заради тишината между тях… Това, нечуваемото, е условието да чуваме нещо изобщо… Музиката в храма е една такава - сякаш те подтиква да се заслушаш тъкмо в интервалите между звуците, в източника на звуците, не в самите тях. И някакси ти се иска да си част от всичко това…
Ето защо не пропускам да отида и до помещението с общата храна. Обикновено се приготвя огромен казан с леща, от която може да яде всеки, независимо от пола, възрастта, религията, етноса си….
Място, където всички са равни и ядат наравно. Място, в което се чувстваш специален именно защото си никой! Когато сме в обществото със своите имена, чинове, дрехи, звания, ЕГН-та, етноси и т.н., нима тогава се чувстваме специални, уникални? Това е най-голямата илюзия! Напротив, човек е специален именно когато не полага граници на самия себе си! Именно когато виждаш себе си в другия, тогава ти си по-съвършен, защото всичко друго са просто оковите на несъществуващи реално неща, а ти си просто затворник в кулата на съзнанието си…
Тук се почувствах свободна и златна, колкото бляскаво златен е и храмът. И наистина, нима това не е най-важното? Как именно си се чувствал на едно място, а не колко снимки си му направил, какво знаеш за него и колко неща си запомнил за сикхизма и т.н… Най-важно е как си се чувствал на едно място! Винаги трябва човек да помни това, когато е на път… На път е не само тялото, но и душата. Не само очите, но и сърцето.
Тадж Махал - момент на вечност в потока на времето
Действително Тадж Махал е може би най-изумителното място, което съществува в Индия. А може би и в света. Кое му е изумителното ли? Симетрията? Белотата на мрамора? Не! Изумителна е нереалността му… Още влизайки през главната порта и съзирайки Тадж, човек има странното усещане, че въобще не гледа някакъв реален обект насреща си, а просто картинка. Както го виждаме на снимките в интернет, сякаш така го виждаме и на живо - като някакъв виртуален образ. Сякаш вечността е нахлула във времето и е застинала в красотата и величието на Тадж Махал. Докато се наслаждавах на прекрасната гледка, се чудех каква ли е истинската причина Тадж да изглежда толкова нереално? Едва ли бе заради перфектното майсторство на архитекта или строителите. Не, Тадж беше нещо друго - нещо земно, в което присъстваше небесното… И се запитах - какво друго имаме ние хората, което реализираме на земята, но е въплъщение на нещо отвъд земните граници? Отговорът беше толкова очевиден! Тадж Махал сияеше целият, облечен в блясъка на този отговор… Отговорът беше Любовта!
Ако търсите някъде по света статуя на Любовта, няма да я намерите никъде другаде, освен в Индия - Тадж Махал! Тадж е апотеоз на любовта, никъде другаде не съм виждала подобно въплъщение на нещо толкова живо в мъртвия камък, на нещо извънвремево, поместило се някак в потока на вечно отмиращото време. Срещата с Тадж е като среща с безсмъртието - когато го видиш за пръв път, обикновено дъхът ти спира. Тадж е среща с безсмъртието на настоящия момент. Защото любовта е винаги в настоящето - когато се влюбваме, ние никога не знаем в кой точно миг сме се влюбили. Любовта не е дефинирана - нито локално, нито времево. Тя израства в нас, отвътре, а не се дава отвън - затова не можем да я отграничим. Истинската любов живее само в настоящето - защото любовта няма цел, ние не се влюбваме, за да постигнем нещо в бъдеще. А когато си влюбен, ти си фокусиран само върху един човек, и сякаш забравяш самия себе си - целия си предишен живот, кой, къде и какъв си бил… Затова истинската любов се движи само в настоящето - всеки спомен от миналото или очакване от бъдещето е работа на ума. Любовта няма общо с ума! Та нали затова наричат влюбените луди!? Помислете - настоящият момент няма общо с ума! Защото помислим ли точно този миг СЕГА, той, вече помислен, е продукт на миналото… Помислим ли за бъдещето, разбираме, че то е само проекция на ума ни и не съществува реално. Единственото, което съществува наистина, е настоящият момент, който умът не може никога да улови! Този момент принадлежи на любовта! Когато се влюбим, ние всъщност попадаме в този момент - защото умът спира своето лутане напред-назад…
Но има нешо интригуващо тук. Ако пребиваваме реално в настоящия момент, то той всъщност не е настоящ момент, а самата вечност! Защото настоящето е просто неуловимата линия между бъдеще и минало, когато миналото и бъдещето обаче не присъстват за нас, остава само настоящето, което всъщност е вечността… Ето това е Тадж - вплетените пръсти на вечност и любов; нежната целувка на времето и безвремието…
Времето е хоризонтално - то е последователност от моменти. Вечността е вертикала - тя се спуска „отгоре”. И колко леко му става на човек, когато осъзнае, че хоризонталата на времето е всъщност маска, зад която се крие един-единствен миг на настоящето. Той винаги присъства, а ние винаги го изпускаме, бродейки като сенки между две несъществуващи „реалности” - миналото и бъдещето. Тадж е мястото, което те връща обратно към реалното. Затова и изглежда нереален! Защото е построен насред илюзията на времевото… Всичко реално изглежда нереално в свят на илюзии! Тадж…
Каджурахо
Самото влизане в някой от храмовете на Каджурахо е вид медитация! Ти не отиваш там, за да медитираш, а отидеш ли там, вече си в медитация. Не можеш да не си. Ако при влизане в храм си имал правилната нагласа и правилното виждане, няма как да не си усетил медитацията. Човек не медитира. Всъщност човек не може да медитира. Защото медитацията е там, където егото го няма. Медитацията не е освобождение на личността, а освобождение от личността. Затова медитация има само когато няма някой, който да прави каквото и да било. Присъства ли аз, отсъства медитация. Затова медитацията не се прави, тя не е усилие. Всичко, което е нужно да направим е да й позволим да бъде, да я видим. Ние не създаваме медитацията, ние я откриваме. Това, което можем да направим, е просто да отворим прозорците на стаята, в която живеем между четири стени - и така да позволим на светлината просто да нахлуе вътре. Ние не можем да донесем светлината, не можем да я вкараме при нас; тя идва сама, но само когато ние сме отворили врати за нея…
Каджурахо е мястото, в което светлината нахлува в теб, а очите се отварят за медитацията… Индия предлага безброй методи, за да се събудиш… Но аз усетих Каджурахо, самото ми присъствие в Каджурахо, като един от тези методи. Просто влизаш в храмовете - нищо повече. Но защо? Какво толкова има в тези храмове?
Храмовете са скандални и необичайни за западния ум. Най-външната стена на всеки от храмовете е осеяна със статуи, изобразяващи различни сцени от живота на човек. Можем да видим сватба, война, разкрасяване на жена, божества… И секс сцени. Какво? Храм и секс? Да, именно! Тези храмове се свързват и с тантра - учението, което смята, че ние можем да използваме тъкмо това, което ни е останало – тялото - като средство за постигане на целта - просветлението. Тялото е налице, то е първото, с което се идентифицираме и най-осезаемото. Тялото е това, от което трябва да започнем, за да го преодолеем. Но я кажете, ако искате да преминете през дадено място, за да продължите нататък, как бихте могли да продължите, при условие, че постоянно отхвърляте това място, което е пред очите ви, срамувате се от него и го заобикаляте? Фройд направи революция в мисленето, разкривайки потиснатата сексуалност… Но не Фройд всъщност е първият, който прави това! Това го виждаме тук, в Индия! Преди толкова много години! И колко е просто наистина! За да преминеш на по-горно стъпало, ти трябва първо да се осмелиш да стъпиш на по-долното! В християнството човекът се опитва да прехвърчи над телесното, но това е глупост! Ние не можем да преодолеем или трансформираме нищо, преди да сме го приели! Ако аз държа в ръцете си пластелин, мога да направя каквато и да е форма от него! Но ако аз постоянно го заобикалям и се страхувам дори да го пипна, какво мога да направя с него? Абсолютно нищо! Той остава там; той няма да се махне! Изумителното на храмовете е идеята за приемането! Ти трябва да приемеш и заобичаш своето тяло. Ти не си просто някой, който извършва секса, ти си самият секс. Ако бягаш от него, значи бягаш от себе си. Като човек, който бяга от сянката си - единственият начин обаче да избягаме от нея, е да спрем да бягаме - тогава сянката спира също и ставаме едно с нея… На Запад хората са свикнали да бягат, да се крият… Сексът е бил табу; сексът не е нещо духовно, а животинска страст… Но докато не приемем животното в себе си няма как да станем Богът, който дреме в нас. Ние преследваме идеали, в които човекът е изцяло духовен. Но начинът не е този. Нима може от гъсеницата да излезе пеперуда? Може! Тогава и от животното може да излезе човек, а от човека – Бог. Но преди да се осмелим да приемем, че сме гъсеници, не можем да израснем в пеперуди! Гневът, радостта, болката… Те не се появяват от нищото и не изчезват в нищото! Ти си гневът, ти си агресията…. Ти си щастието, ти си любовта… Това не са неща, които се случват с тебе… Когато разбереш, че тъкмо ти си всичко това, тогава можеш да го трансформираш. Не е вярно, че това са странични неща - ти можеш да изключиш крушката, можеш и да я включиш. Но можеш ли да включиш или изключиш тока? Не, за да светва и угасва каквото и да било (радост, мъка, гняв, агресия, секскуално желание…), то вече токът, или източникът на всички тези, е налице. И този източник си ти. Гневът не е нещо различно от теб. Не бягай от него. Сексът също. Твой избор е дали ще правиш секс или не, тантра не е за или против секса, тантра е за осъзнаването. Ако ти си приел вече секса, можеш да се откажеш от него или не. Но ако се откажеш от него преди да си го разбрал; преди да си го срещнал; преди да си осъзнал себе си като него, тогава това е потискане…
Каджурахо ме накара да осъзная себе си с пълна сила… Каджурахо те кара да се приемеш точно такъв, какъвто си. Не можеш да влезеш по-навътре в храма, преди да си срещнал лице в лице това, което си. Не гони идеали - идеалите са винаги в бъдещето, те никога няма да те накарат да се приемеш какъвто си сега! Ако разбереш, че идеалът е точно това да приемеш себе си, тогава ще разбереш Каджурахо. И тези статуи няма да са никак странни за теб. Точно там им е мястото. Ако преследваш някакъв духовен идеал, ти винаги ще си казваш сега: аз съм несъвършен, аз трябва да бъда такъв и такъв… Тогава никога няма да се приемеш тотално, защото идеалите те карат да се мислиш за осакатен. Идеалите на разни религии, чиито отпечатъци са нейде из следите на времето или небитието на бъдещето. Каджурахо те кара да се приемеш такъв, какъвто си. Видя ли се по стените!? Е, тогава можеш да влезеш навътре!
Сега, приел себе си, ти можеш да усетиш погледа на божеството в центъра на храма, фокусиран върху теб… Ти премина през многообразието на живота, за да срещнеш едно-единствено божество. Можеш ли да познаеш този поглед сега? Очите, с които то гледа теб, и очите, с които ти гледаш него, са едни и същи очи… Плашещо, нали? Аз лично потреперих… Нещо между блажен екстаз и надигащ се плач се роди у мен… Тишината в храма беше тишината в мен. Аз бях влязла в себе си. Стените са целият ни външен живот, вътрешността е празнота с едно гледащо те божество… Вътре е божеството. И очите му са живи. Вътре е същността. Не знам дали наистина нахлува космическа енергия в храмовете или не, но знам какво нахлу тогава в мен - осъзнаването…
Варанаси
Варанаси е един от най-старите градове в света, но той е и градът, който ти дава всичко ново - ново сърце, нови очи, нов ум... Варанаси е като промеждутъка в дишането ни - между вдишването и издишването има винаги една неуловима пауза, която остава. Вдишването спира, издишването също - вечна е само паузата между тях. Изумително е, че дори неосъзнавайки тази пауза, ние сме все още живи, когато тя настъпи. Всъщност тя е причината да бъде възможно вдишването и издишването - т.е. животът! Когато става въпрос за космология, бих казала, че Варанаси за света е тъкмо този неуловим момент... Пропуснем ли го, пропускаме източника на живота изобщо... Да бъдеш във Варанаси значи да си отишъл съвсем близо до източника...
В човека дреме Бог, а във Варанаси божественото просто никога не е заспивало... Място, в което древното е живо, а пепелта е всъщност огън... Там нищо не е изгоряло, нищо не си е отишло. Миналото живее в настоящето, а настоящето е винаги близо до извора. Варанаси е като отворена книга - в града, в който имаше най-много книжарници и библиотеки, аз не изпитах нужда да чета. Варанаси сам по себе си е отворена книга - ти се учиш, просто изживявайки ситуациите, в които Варанаси те поставя. Варанаси е храм на живота във всички негови аспекти - там можеш да видиш ритуал във всяко действие, и кремиране на тела. Варанаси е животът такъв, какъвто е. Варанаси има множество храмове, но по-забележителното там не са те, а самия кипеж на живота в града, който е един истински жив храм!
Посетихме два индуистки храма - на Дурга и на Хануман. Странен ритуал имат индусите - всеки бие камбанка преди да отиде да отдаде почит на божеството… Когато попитах защо е целият този шум, ми казаха, че така всеки индивидуално привлича вниманието на божеството към себе си. Стана ми смешно - та що за божество е това, за което трябва да вдигаш толкова шум? Нима то не може да чуе вътрешния ти глас? При все това усмихнато и аз дръннах камбанката - може пък и да ме чуе, кой знае! В индуистките храмове е лудница, всеки се блъска, за да стигне до божеството… Тази суетня не ми хареса особено. Имаше вкуса на хаоса по улиците. Макар че, знаете ли, има нещо особено в този хаос… Не е като нашия! Тук когато се впуснем във водовъртежа на светския живот, сякаш сме в лодка, която се бори да гребе срещу течението. Винаги в нашия западен хаос има едно напрежение, едно съпротивление; надпревара. Всеки по отделно се бори да стигне от точка А до точка Б. И после се чувстваме някак изтощени… В Индия хаосът не е такъв. Там има скрит ред. Пуснеш ли се в хаоса, всъщност той сам те понася. И колкото по-малко му се съпротивляваш, толкова по-малко, толкова повече чувстваш спокойствие и ред в него. Удивително е! Ние, западняците, просто не можем да се отпуснем. Нашият хаос е стремеж да постигнем ред. А техният хаос е скрит сам по себе си ред. И всичко, което трябва да правиш е да се впуснеш в него, да се пуснеш във водовъртежа…
Сетих се за случаи, в които при катастрофа малки деца оцеляват, а възрастните загиват. Защо? Ами ето - детето не осъзнава катастрофата като нещо извън реда, то няма нагласа за нещата. Може би затова Индия е толкова древна, а още жива… Ядрото е живо! Погледнете Европа - сменяме десетки епохи в търсене на Истината и Реда. То не е Античност, Средновековие, Ренесанс, Ново време, Модернизми… И още търсим. Какво търсим? Защо там нямат толкова епохи? Ами няма нужда да имат. Там истинският Бог е просветлението, а религиите са просто начини, средства да достигнеш целта! И после просто буташ стълбата - както казва Буда, защо ти е да носиш сала на гърба си след като си преминал вече реката? Да си религиозен означава просто да си свързан - не да си християнин, индуист, будист, сикх и т.н.. Не да изпълняваш някакви норми, не да се привързваш към излишни илюзии… Това, което търсят индийците не е целта, а просто средството! Целта е намерена отдавна. Затова не се лутат през епохите, защото ние все още търсим целта и се питаме за смисъла… Религиите са средство, истинският Бог е просветлението... Няма истинна религия. Нима вилицата ти може да бъде истинска или не? Нима има значение дали тя е сива или червена, ако чрез нея успяваш да се нахраниш? Това е всичко - Индия те прави религиозен, но не и обвързан. Ти си свързан, но не обвързан... Само в Индия можеш да разбереш вкуса на истинската свобода... Индия е мост през вечността. Невидимата силна енергия зад всичко видимо в нея е уникалният чар на Индия. Индия е сърцето на света...
Вечерта ходихме на „Ганга Аарти” - бих го нарекла магия на космическото. Музика, светлини, огън до водата, безброй хора и много лодки… Вълшебство! Всеки си взима по една свещичка в „лотус” и запалвайки я, я пуска по реката, пожелавайки си нещо…
Аз няма да споделя какво си пожелах, но ще споделя какво видях! Видях в свещта човека… Забелязали ли сте, че колкото по-силно гори една свещ, толкова повече светлина разпръсква и толкова по-силно и бързо се топи восъчното й тяло… Восъкът е егото, а пламъкът е живота! И сега си мислите - колко мъчително! За да светиш по-силно, трябва да се топиш, а това боли. Боли само заблудата. Боли само докато си мислиш, че ти си восъкът, който се стопява в огнените езици на пламъка. Боли… А после разбираш, че ти си пламъкът, а не това, което се топи. И тъй, опиянен от блаженство, разбираш, че колкото по-бързо и силно се топи егото в ръцете ти, толкова по-ярко грее животът за теб! Докато бях на лодката, съзерцавах всички тези свещички и си мислех - колко заблуден е човекът! Търсим винаги осветени пътища, по които да тръгнем… Когато сме изправени пред избор, ние винаги мислим - и се опитваме да преценим кой път за нас е най-добре осветеният…. Глупаци! Ако имаш светлината вътре в теб, всеки един път, по който тръгнеш ще е светъл. Тогава умът няма работа. Тогава изборът на път не е необходим, защото ти сам си станал пътя… Изумително е да проумееш това, седнал върху лодка, люшкаща се по вълните на свещената река-майка Ганг. Незабравим момент!
На сутринта отново имахме разходка с лодка по Ганг… Единствената ми мисъл тогава беше: ако ще се прераждам, то искам да бъда птица във Варанаси, за да летя над галактиката от храмове и вулкана от кипящ живот… За да изпитам свободата, която мога да намеря само тук….
Бодгая
Бодгая е като Ом - единственото й описание е, че тя е това, което не може да бъде описано… Бодгая е като Лайбницовата монада - частица, която е събрала целия Изток в себе си. Или като мрежата на Индра - където всяка капчица роса по нея отразява всички останали и се отразява във всички останали. Това не можеш да го опишеш. Това трябва да се изживее. Бодгая е врата към Изтока. Във всеки храм, във всяка своя стъпка можеш да съзреш целия Изток там. Във всяка прашинка. И храмът Махабодхи с безбройните си ступи около и по него… Една ступа, с безбройно много ступи по нея… Ето това е и самата Бодгая…
Впечатлителното тук е огромната статуя на Буда, който излъчва спокойствие и непривързаност. Това, което обаче ние наричаме спокойствие, не е будисткото спокойствие. Ние сме спокойни само като интервал между две избухвания - ето ядем, имаме нужда от време да разградим храната и да огледнеем пак; правим секс - имаме нужда от време за почивка, за да можем отново да правим секс… Нашето спокойствие не е „спокойно” - то е само интервал, изчакване, подготовка за следващото действие. То е необходимост, защото ни дава тласъка енергия за ново действие, мисъл, емоция, желание…
Спокойствието на Буда не е нашето спокойствие. То не е необходимост, не е промеждутък. То е фундамент и свобода. Или по-точно: фундаментална свобода. Спокойствието на Буда е онова, което е стопило различията. Когато почиваме, ние почиваме между две действия… Когато Буда „почива”, неговата почивка е основа на всички действия. Тя присъства, докато действието е налице. Отвън може и да е ужасен шум, но вътре е тихо и спокойно… Умът е спокоен. И както казват в Дзен: Само спокойната и тиха вода може да отрази перфектно кръглата Луна. Ако водата е неспокойна, отраженията в нея винаги ще са криви.
Когато погледнах в полузатворените очи на Буда, аз видях тъкмо това перманентно спокойствие… Тази непривързаност… Това блаженство… Да видиш света правилно - не през бурята на мислите и хаоса на чувствата, а през тихия поток на съзнанието, което е познало спокойствието.
„Всеки знае за капката в океана, но малцина могат да видят океана в капката!” - Кабир
Избирам да завърша с едно кратко обобщени Човек има три нива - интелект, с който се занимават науката и философията; сърце - с което работят хората на изкуството като поетите, художниците, музикантите…. И същност - с която се занимава религията… Но религията в индийския смисъл на думата. Религиозен означава свързан, нищо повече. Умът можем да развиваме навсякъде - в университета, в лабораториите, в библиотеките, в интернет… Умът е най-лесен за развиване. Сърцето… То е нещо по-специално. За него трябва да си по-широко скроен: да бъдеш по-често сред природата, да имаш нагласа и усет към изкуството… Да обичаш повече… Да раздаваш…. Ама и това са все неща, които общо взето можеш да правиш навсякъде.
Да бъдеш религиозен… Казват, че ако не намериш храма в собственото си сърце, няма да намериш сърце в никой храм по света… И да, и не. За мен Индия е единственото място в света, което може да те направи религиозен. Защото Индия е като дървото на Кабир, помните ли? Учете се от дървото! То дава сянка на всеки, то не дели. Независимо какъв си и откъде си, то ще ти даде сянка, ако отидеш под него. Именно! Индия е това дърво! И ако един ден жаркото Слънце на житейските проблеми започне да изгаря тялото, умът и сърцето ви твърде много… Спомнете си за това дърво! Спомнете си и отидете на сянка… При МАЙКА ИНДИЯ!
*
Текстът е изпратен от Мариана Славова, 24 г., от Казанлък, за рубриката ни Стани автор. Споделете и вие пътешествията си на info @ peika.bg, превърнете се в нечие вдъхновение!
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
