Теодора Лазарова прекарва девет месеца в пътешествия из Индия – от декември 2009 до август 2010 г. Както тя самата споделя, тръгва без много предварителна информация за страната, за да не очаква нищо и за да е отворено съзнанието ѝ за възприятия. Oчаквайте скоро някои от историите й и в Peika.bg.
А сега прочетете какво сподели Теодора за пътуването, което те променя, и за това колко малко знаем за Индия.
- Какво те отведе в Индия?
- Винаги съм обичала и сега обичам да пътувам. Израснала съм по времето на социализма, а тогава само можех да мечтая тайно за далечни екзотични пътешествия в часовете по география. Но не си въобразявах че това един ден може и да се случи. После дойде 10 ноември, аз работех дълги години любимата си професия и се грижех за семейството си. Затова имах възможност да „открадна” време само за едно-, или най-много двуседмично пътуване насам-натам. Но след някои важни промени и случки в живота ми аз реших, че времето е дошло – тръгвам на път.
Индия е седмата по големина и втората по население страна в света, където съжителстват мирно народи и племена, общуващи на различни езици и изповядващи няколко от най-древните религии: хиндуизъм, ислям, християнство, сикхизъм, будизъм, джайнизъм и други. Е, всичко това не е ли повече от достатъчно основателна причина човек да се втурне натам?
- Какво научи за българите, докато живеешe в толкова различна култура?
- В първото ми слънчево утро, докато се щурах из улиците на Делхи дезориентирана, се опитвах да осмисля първия очевиден факт: колко миниатюрна нация сме ние, българите. Върху това си „откритие” и досега не спирам да размишлявам. Там кипи от живот. Направо се стреснах, като видях що е народ. Човешко, човешко! И се оказва, че светът е малко село само ако си седиш вкъщи и го гледаш през монитора си.
После прозрях и че всъщност сме работлив и отговорен народ, но сме объркани и заплетени в нездрави и погрешни морални ценности. У кроткия, мирен и религиозен индиец не почувствах духовната напрегнатост, гнева или недоволството, които витаят у нас.
- Как се промени самата ти?
- Започнах да размишлявам. Открих за себе си ново състояние на мислене. По скоро обстоятелствата ми го наложиха. В Индия обикновено се пътува дълго, разточително дълго време. Едно, че разстоянията са големи и друго - влаковете и автобусите спират често. И по две денонощия съм пътувала. Чакането също е нормално състояние, а търпението - необходима черта на характера. Никой не бърза (освен ако не става въпрос за пари). И точността е силно разтегливо понятие.
Двете си книги ги свърших още в самолета. Пътувах сама. Езиците им не знам. Изиграх си всичките игри от мобилния и занимавките ми приключиха.
И така, като оставиш съзнанието си неангажирано, тогава из него започват да скитат най-неочаквани мисли. Едва тогава осъзнах, че в нашето вечно бързащо, припряно, искащо и обучено общество, всъщност въобще не ни остава време да мислим освободено, на воля. И то не само върху проблеми, задачи и желания, а просто така - за каквото изплува и ти дойде на ум.
Не-е-е, не съм поумняла, но пък тогава ясно осмислих някои неща, за които по рано не бе ми хрумвало дори, че съществуват. Попренаредих си ценностната система, изчистих купища непотребни заблуди от нея, после прибавих нови, а от пътуването успях да натрупам още множество свежи въпроси.
- Кое е нещото, с което най-трудно се свиква?
- Внезапно се озовах в диаметрално различна среда. След няколко часа пътуване със самолет и два дена из Делхи, та направо в едно индийско село. Така че първите пет-шест дена бях меко казано шокирана и зашеметена от обстановката. После се посъвзех и реших – или приемаш бързо всичко това и свикваш, или самолета и край на пътешествието! Но любопитството се съюзи с ината ми и останах. Не мога да степенувам „най-трудно”. Мисля си, че трудността идва от това да преобърнеш съзнанието си и да приемеш различното. Не е чак толкова трудно, ако се налага да минеш през това, за да откриеш един различен свят.
- Кое е най-хубавото нещо от живота ти в Индия?
- Най-хубаво беше цялото ми приключение – от началото до края. Без план и очакване. Ако мога да направя аналогия – като че влязох в някакъв филм, без да знам сценария и без да се опитвам да го режисирам. Усещането е неописуемо!
- Коя е най-забавната ситуация, в която си попадала там?
- След дълго нощно пътуване недоспала, гладна и изтощена най-после успях да се настаня в една квартира. Беше рано-рано сутринта, жива душа още наоколо не мърда. От чантата си извадих едно изостанало манго. Стомахът ми предвкуси блаженството. Измих плода вън на чешмата и направих отнесено крачка или две по-близо към гората, привлечена от красотата на непознатите жълти цветове на едно високо дърво. И както бях зяпнала – шум от бързи стъпки и хоп - една маймуна, застанала на метър от мен. Голяма почти колкото мене, но видимо по-силна, седи, подвила опашка и ме гледа с жълто-зелените си очи. И в този момент маймуната като погледана свирепо, изпръхтя злобно и оголи зъби!
Е това се казва телепатия! – не разбрах как бързо си предадох мангото, маймуната го грабна от ръката ми, обърна гръб и доволна от лесно отвоюваната плячка се оттегли към гората...
- Какво не знаем ние, българите, за Индия?
- Ние знаем малко. Който е прочел нещо, е научил малко повече. А като поживееш там, научаваш още малко. Но това си е една огромна, особено за нашите български представи страна. Вече споменах – бродих, бродих из нея и все на нови и изумително интересни неща попадах навсякъде... Съкровищница!
- Какво ще посъветваш някой, който сега потегля за първи път за Индия?
- Индия е най-малко цветната картинка на Тадж Махал. Не е мистично място или ашрами за духовно благоденствие. Обострете всичките си сетива, вдъхнете дълбоко и като ви замирише на смрад и урина, не свивайте гнусливо уста, а съберете сила и дишайте – тук гъмжи от човешки животи.
Вижте и страхотния блог на Теодора.
