Имало едно време едно кралство. През девет морета в десетото, през девет планини в десетата, през девет гори в десетата...
Така започва приказката, а тези махали са олицетворение и огледален образ на неразказана, или поне за повечето от нас приказка. Потайните старци с благородна осанка, които посрещат с усмивка туристите, схлупените под тежестта на тикли върху покривите къщурки с пушещи коминчета, непристъпните и негостоприемни склонове на планината и капризното време.
Продължавам с разходките по пътеките на Изгубените Родопи и тази приказка. Планина пълна с тайнственост, безброй пътеки, обезлюдени махали с призрачни останки, разположени върху оазиси, сред непристъпни склонове и гори... Имало едно време една планина, някъде там... През девет планини в десетата... Родопа се казвала тя... Тесен коларски път за високопроходими машини повежда стъпките, сече непристъпните и страховити дерета и навлиза бавно и несигурно в гънките на планината.
Пътувайки неусетно пристигаме в друг свят. В този на махала/село Три могили. Хора на улицата ни се зарадваха, подаваха ръце за здравей, а ние гледахме и се чудихме. Ние ли паднахме от небето тук, или попаднахме в чужда реалност.
Започнах приказката с една махала, стигнахме в друга, всичко до тук е някак хаотично, но основната ни цел бе една. Махалата наричана от някои хора като Кралство Мумджидам. Докато Жоро и Катя слушаха описанията за подхода от местните жители, аз поснимах на воля живота тук.
Спокойствието е изрисувано в погледа на хората. Макар и с труден бит - природата, чистият въздух, липсата на завист и омраза, ги правят изключително човечни. Материалната суета, също. Тук всички са равни!
А да изпие кафето си сутрин човек с този изглед, не се предлага и в „шест”-звездните хотели.
Запитах един изглеждащ на около 70 години старец как е, а той отвърна:
- А, добре е, бе младеж, тука малко да се поразкършим - и продължи да налага с мотиката по твърдата земя.
В това време с проучена пътека, поехме към царствената махала Мумджидам. Заваля ситна суграшица, която не ни остави през целия подход до там.
Разхождайки се сред иглолистните гори, преминавайки няколко билни поляни, се озовахме в подножието на махала Мумджидам. Отдавна обезлюдена, труднодостъпна по едва личащи и обрасли с растителност пътеки, сякаш скрита умишлено от осакатения и прокажен свят. Над нея гордо се извисява труднодостъпното скално светилище Саръ Кая (Жълтата скала).
Оазис в дебрите на планината. Голямо и обширно равно пасище, с накацали полуразрушени къщи и контрастните пъклени дерета наоколо. Изгуби ли се човек тук в мъгла без ориентир, компас или gps, спукана му е работата за дни напред... Наоколо няма цивилизация, няма асфалт, няма пътища. Склонове, дерета, реки, върхове, диви животни... склонове, дерета, реки, върхове, диви животни... Мястото е страховито! И ние бяхме тук, през девет планини в десетата. С един единствен жител, оцеляващ тук, отглеждайки стадата на баща си – Тунджер Шабан Саид.
Саръ Кая все се набиваше в зрителния ъгъл на фотообектива. Дали не беше умишлено обаче? Навремето скалата е била проучвана с хеликоптер. С труден подход от село Безводно, скоро беше проучена и от нас. Гледайки натам оттук към нея и махала Саръ Кая в подножието и, не знаех на кое небе се намираме...
Като казах оазис в дебрите на планината, имах пред вид именно това. Тучни поляни, чешми по тях и овощни дръвчета, а наоколо непристъпни скали и склонове. Жоро се майтапеше по радиостанцията, че сме се озовали в Мачу Пикчу…
Стигнахме къщата на Тунджер, но него го нямаше, бил на гости на баща си Шабан в съседната Гяур махала, (Гяур от неверник, както ни поясни и преведе той, в махалата живеела една християнка, затова кръстили махалата така) чул кучето си – каракачанска порода, което лаело само при присъствие на чужди хора или мечката стръвница с малкото си, която често обикаляла тук. Прибягал разстоянието до тук.
И срещата с Тунджер. Много съм чел от разкази на познати блогъри за този човек легенда, много имахме какво да научим от него, но на първо време ни поздрави с добре дошли. Каза ни:
- Вие, туристите, сте добре дошли - тук идват иманяри, ловци, тях отпращам по пътя.
Докато влизахме в къщата му с порутената скърцаща врата, прозорци и свирещ през зидовете вятър, кокошките нападнаха наоколо. Първичната обстановка се набива веднага на очи.
За Тунджер бяхме чули, че знае много езици, бил е в Швейцария, живял е в Англия, а е завършил висше образование в Пловдив и е бил преподавател в Кърджали. Дългът към вече неспособният му да гледа стадата баща и родната му къща го върнали тук. И малката заплата. Назад във времето. Покани ни на кафе, а първите му думи бяха:
- Тук храната е чиста. Наливайте си кафе - посочи печката Тунджер. - Стара, прогнила печка на дърва е, но топли.
- Прозорците са прогнили, не духа ли през счупените стъкла? - питам аз.
- Е, има тук сухи дърва, спасявам се някак.
- Поздрави имаш от Александър Караджов – казвам и се усмихва Тунджер.
- Поздрави го от мен, беше тук, каза, че ще напише статия за мен и живота тук.
Разказа ни как навремето бил избягал в Швейцария, вървял 80 километра по границите пеша.
- Българското ми име е Гергин Гергинов Гергинов - започна Тунджер, а ние се вледенихме. Едно време учих много, бях отличник, приеха ме в университет, баща ми ми помогна с пари да замина да уча. Сега съм тук, благодарен съм му, чувствам дълг към него и стадата с животните. Прехрана са. Подава цигара. Не ходих в казарма, между нас да си остане...
Казвам му:
- Не пуша, Тунджер, отказах ги преди пет години, но с този аромат от истинския, отгледан от теб тютюн дълго време ще ми палиш сетивата, нищо общо с пълните с боклуци и парфюм цигари по магазините, с които се тровят хората...
- Аз ги отказах преди време, но сега са ми отново другар, не мога и без кафето!
Налива на Катя кафе, а в главите ни изникват въпроси след въпроси.
- Внимавайте да не седнете на пушката! Тук има мечка стръвница, научи си и мечето да яде месо. От малко е стръвниче и прави бели. Изяде ми много животни. Държа тука една пушка ИЖ, - продължи Тунджер, - случи се веднъж да стрелям шест пъти във въздуха, ама свикнаха с изстрелите, не се плашат вече...
Извадихме по една дреха от раницата, полазиха ни ледени тръпки.
- Взехме субсидии на времето, гледахме лешници в село Паничково с баща ми.
Сега, му казвам, масово хората така се препитават, влязохме в Евросъюза, всеки взима субсидии за щяло и нещяло.
- Тук не е така. А вие какво правите тук, в моето кралство?
- Бягаме от стръвниците в големият град – мръсотия, шум, интриги, злоба, завист, престъпност...
Усмихва се и продължава с историите, налива кафе. Щастливец е Тунджер, има си две стада, стари цървули, в които със завидна бързина ни издърпваше с темпо по баира на връщане, и прокъсан дъждобран без Гортекс мембрана, но всичко изброено по-горе от мен му е чуждо...
Разходи ни из махалата, показа ни подхода от махала Мумджидам до Саръ Кая.
- Тук се губят хора! И ги намират напролет оглозгани!
Лекият вятър и суграшицата ме вледениха в комбинация с думите му. Щях да му кажа, че имам gps навигация, страшно е в мъгла по тези места, но ме прекъсна с думите...
- Познавам планината тук наизуст, всеки ръб, камък и склон, никога не съм се губил нито в мъгла, нито в сняг.
Питам го:
- Тунджер? Има ли начин да си купя къща тук, в тази махала? Искам да избягам от задушаващото ме ежедневие, да захвърля всичко, задушавам се като живея така.
- Еее, то хубаво, ама няма как да стане, всяка къща е с по десет наследника, един ако се съгласи, друг няма да иска. Много хора живееха тук навремето, продължи той. Животни и стада оприличаваха мравките в мравуняк, сега е пусто...
Късметлия си, казвам ти честно! Смее се Тунджер, разговорихме се за швейцаркото пенсиониране, никой от нас живеещите сред радиовълни и заливани постоянно от ненужна информация, не можа да му отговори на въпросите!
Изпрати ни до склона към пътеката и потъна в мъгливата планина, а ние, мълчаливо попили всяка една от думите му, поехме към нашата си реалност...
*
Още снимки и разкази за пътешествия ще намерите в блога на Мартин Петров тук.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
