Дните започват да стават по-дълги. Температурите на въздуха се повишават.
Снеговете започват да се топят – само по високите части на планините остават снежни шапки. В равнините короните на дърветата се покриват с цвят и въздухът се изпълва с букет от аромати. Водите на реките стават буйни и пълноводни, привличайки към себе си любителите на рафтинга. Прелетните птици започват да се завръщат в страната. Природата се събужда от зимния си сън. В България настъпва пролетта.
За ден назад към античността – Цари Мали Град
Слънчев уикенд в края на март. Едно място недалеч от София сякаш излиза от приказни светове и разказва истории за смели войници с бляскави доспехи – Цари Мали Град.
Фуникулярът (засега единствен в България) е една от атракциите на местността. Това малко влакче, пъплещо по склона, постепенно разкрива красива панорамна гледка към подножието на хълма Св. Спас, котловината и Витоша в далечината.
Достигайки билото се открива частично възстановената късноантична крепост. В една от наблюдателниците, в задната част на крепостта се вижда табела, онагледяваща уникалното местоположение на крепостта – равноотделечена от Рилския манастир, вр. Мусала и вр. Черни връх.
В задната част зад крепостната защитната стена се намира въжен мост и въжени площадки за отмора и игра.
Блатни истории
Блатата са интересни водни екосистеми, където е любопитно и различно да се наблюдава събуждащата се природа. Когато заговорим за блато близо до София, първата асоциация обикновено е с Драгоманското блато. Облагородено с множество мостчета, позволяващи навлизането навътре във водната площ, с изградена дървена кула, от която с бинокъл може да се наблюдава околността, то привлича все повече интерес към себе си. Но има още една влажна зона подходяща за еднодневна разходка. На 70 км. от София, сгушено в самото сърце на Коньовската планина се намира Чокльово блато (наричано още Байкалско блато).
Намиращо се на 880 м н.в., в непосредствено до село Байкалско, на 24 км. от Радомир, Чокльово блато е едно от най-големите торфени находища в България – единственото в страната ни торфено блато. Блатото е местообитание на редки и защитени земноводни и птици – белоока потапница, дива кокошка. От бозайниците тук могат да се срещнат видри.
От редките растителни видове тук може да се види блатно пропадниче, розмаринова върба, петтичинкова върба, торфен мъх.
ЗНАЕТЕ ЛИ, ЧЕ:
Освен, че са местообитания на редки животински и растителни видове, блатата играят ценна роля в пречистването на преминаващите през тях води, както и при балансирането на нивата на подпочвените води.
По калдъръмените улици на Копривщица
Склоновете над нас са оцветени в различни нюанси на зеленото. Редуващи се букови и борови гори са прекъсвани от поляни с млада пролетна трева. В подножието им река Тополница ромоли с бистрите си води. Небето е синьо с пробягващи бели пухкави облачета. Въздухът – кристален с лек аромат на бор. И на фона на целия този синьо-зелен пейзаж блестят окъпани в слънчева светлина калдъръмени улички и къщички с разноцветни фасади. Комините пушат, въпреки разцъфналата пролет. Думите на Захари Стоянов отекват в съзнанието ми: „Боже мой, селце като кутийка, гдето се ражда само ръж, гдето зимата е девет месеца, гдето най-работните пътища са широки таман две педи, гдето знатните гости се считат за хаджии, гдето не е стъпвал кракът ни на Бланки, ни на Ами Буе, ни на Киприян Роберта, ни на Луи Леже и пр., пр. – и такава паплач от деятели и родолюбци! Необяснимо!” Копривщица. Такава я виждаме при пристигането си в един слънчев ден в средата на май.
Днес градът е такъв, какъвто е бил през периода на Възраждането, благодарение на заможните му жители. Когато през далечната 1876 г. Априлското въстание е потушено, а надигналите глави села опожарени, сринати, унищожени, само копривщенци успяват да спасят къщите си – събирайки всички ценности и пари от цялото село, те влизат в преговори с турските предводители за спасението му, откупувайки го. Въпреки богатата плата турската войска и башибозука влизат в населеното място – вилнеят, разграбват, убиват, събират всички мъже в конака и патрулират по улиците, но не опожаряват къщите. Това спасено наследство ни дава възможността да се докоснем до възрожденската архитектура и живота на старите българи, да надникнем зад вратите на домовете им, да се запознаем с бита и ежедневието им.
Всяка от тези къщи е по своему уникална, но освен с автентичната си визия някои от тях се отличават и с именитите си собственици. Запазени и отворени за посещение са къщите на Тодор Каблешков и Георги Бенковски, на Димчо Дебелянов и Любен Каравелов, на благодетеля на Копривщица хаджи Ненчо Палавеев. Всяка къща от споменатите по-горе пази духа на именития си собственик чрез негови вещи, писма, снимки, а къщата на Димчо Дебелянов и чрез неговите стихове, които звучат силни, въздействащи от аудиотехниката инсталирана в къщата.
Автор: Виктория Драгиева
За още любопитни приключения на Виктория Драгиева, вижте тук.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
