Българинът Борис, испанката Марта и тяхната котка Бурма се прочуха в международното интернет пространство заради смелото си пътуване през Азия на стоп.
Те пътуват бавно (неслучайно блогът им се казва Roving Snails - Скитащи охлюви), наслаждават се на пътешествието, радват се на гостоприемството на чуждите култури и се учат от несгодите, които срещат по пътя.
Те преодоляват географските граници, както и границите на предразсъдъците, и техният стопаджийски трип от 511 дни на пътя е доказатетелство за това, че Борис е прав, когато казва, че светът започва от квартала ти и завършва на другия край на планетата.
В специално интервю за Peika.bg директно от Индия той разказа за приготовленията, пътешествието и изживяването от това да прекосиш Азия. Снимките също са на Марта и Борис.
- Кои сте вие?
- Ние сме многонационално и междувидово трио пътешественици, съставено от двама души и една котка. Марта е от Испания, Бурма е мяукаща индийка, а аз съм от България.
- Как се запознахте?
- С Марта се срещнахме случайно, преди вече около 5 години в книжарница в София, където работих по това време. Тя си търсеше безуспешно книги на английски по рафтовете, но явно прецени, че щом не ги намира, то аз поне ставам, така че остана за по бира след работа. А пък с Бурма се запознахме на улицата. Един ден, само десетина дни след първото си "мяу", едва една шепа голяма, тя беше избягала от вкъщи и се намести до раниците ни, та решихме че и тя иска да пътува и оттогава сме трима.
- Как решихте да отпътувате и колко време ви отне, за да тръгнете?
- Отне ни над две години в отмятане на задължения и спестяване, докато тръгнем към Индия. Буквално, откакто се запознахме, обаче планирахме най-удачния маршрут. Прекаравахме свободното си време в стопиране из Европа и Мароко или преходи в планината, а многото дъждовни английски дни - в търсене на информация за визи, адреси на посолства, четене на блогове и разказите на исторически пътешественици...И, разбира се, междувременно света се променяше и информацията ни остаряваше. Но пък поне намерихме къде и как да търсим.
- В какво се състоеше багажът ви за пътуването?
- В началото бяхме изключително добре подготвени. Бензинов котлон, прекрасни леки, удобни и топли дрехи, добри спални чували и палатка, малък лаптоп, нови раници...приличахме на немски туристи на поход в Лапландия. След това обаче, ми откраднаха раницата и се наложи да продължим с каквото намерихме или каквото ни подариха загрижени приятели.
- Защо точно към Азия и как избрахте конкретния си маршрут?
- Тръгнахме на изток, защото вече бяхме стигнали до вода във всички други краища на Европа. А пък и на Марта и се връщаше за по-дълго в Индия, а аз исках да се поразтъпча в Хималаите. Единствената ни цел беше да стигнем до там без самолет, така че по политически причини маршрута ни се удължи повече отколкото очаквахме в началото. Нестабилност в Пакистан и лодка-фантом от Иран към Мумбай ни запратиха на север. Там пък Тибетският Автономен Регион е обект на множество рестрикции и продължихме на югоизток, където се отвори мъничка вратичка от Мианмар към Индия.
- Защо решихте да бъдете „бавни“ пътешественици и какво е това?
- Всъщност „бавност“ в ежедневието и начина на мислене е движение от края на 80-те години на миналия век, несъгласно с трескавия ритъм, към който западният свят върви и дърпа всички останали. Що се отнася до пътуване, това означава да пътешестваш по прост и обикновен начин, без бързане, като отдаваш повече внимание на света около теб. Той започва от квартала ти и се простира до другия края на планетата и всяка крачка крие нещо интересно, не само лъскавите туристическите дестинации.
- Разкажете за самото пътуване?
- Пътувахме почти изцяло на стоп или пеша. Не стопирахме само два пъти, когато взехме влака. Един път в Туркменистан, защото визата ни изтичаше, и един неуспешен опит за „free-loading” в Казахстан, където пътят неочаквано просто свърши в прахта. Спахме абсолютно навсякъде – в палатка или директно под небето, сгушени в руините на дворци и кервансараи, в пещери или под заслона на камъни и дървета, притаени в изоставени сгради, в църкви, джамии и будистки манастири, нощувахме в дворовете или домовете на много непознати, които ни поканиха от любопитство, загриженост или пък просто гостоприемство. Couch Surfing, Trust Roots и други социални мрежи също ни отвориха вратите към много къщи и нови приятелства.
- През кои държави преминахте?
- Преминахме през Турция, прекарахме ледена зима в Кавказките планини, после завихме рязко на юг към Ирак и Иран. Оттам, се потопихме в просторите на Средна Азия, Китай и Тибетската пустош, за да стигнем до джунглите на Югоизточна Азия и най-накрая, след 511 дни, до захърления на североизток от Бангладеш, размирен индийски регион Манипур. Ориентирахме се по карти и атласи, по указания от местните хора и рисувани от тях схеми, по интуиция. Когато стигнахме до Индия, ни посрещнаха, както насякъде другаде - с известна доза изненада, малко скептицизъм и безкрайно гостоприемство.
- Къде ви беше най-трудно и най-лесно?
- Може би ни е най-трудно, когато се чувстваме изморени, и съответно най-лесно, когато имаме достатъчно енергия. В Турция бяхме бодри и нищо не ни смущаваше, всичко се лееше като по план. В Средна Азия и особено в Киргизстан се чувствахме като вкъщи. В Тайланд, когато започнахме да се усещаме много много изтънели, изведнъж бяхме в огромен курорт за западняци, където всичко, което може да ти потрябва, е винаги до теб. Толкова беше лесно, че дори нямаше нужда да си вдигнем палците, защото всеки пикап спираше до нас.
Всъщност, трудностите по-скоро изглеждат като нелепи и смешни ситуации. В Близкия Изток, нямаше човек, който не настояваше да ни „помогне“, дори когато нямахме нужда от помощ и се чувстваше обиден, ако откажем да му погостуваме или да пием заедно чай. Което, всъщност наистина ужасно мило, особено, ако не си спал в последните дни.
В Китай, не само езика, но и жестовете са съвсем различни от в Европа и странните случки валяха една след друга. Иначе, понякога ни беше тежко, защото се чувствахме много, много далеч от вкъщи, понякога ни беше толкова студено, че трябваше да спим върху раниците ни, веднъж останахме без багаж и отвреме на време се „карахме“ с големи, зъбати овчарски кучета. Тези неща, обаче се превръщат в ежедневие на пътя и спират да ти правят впечатление.
- Имате ли си вече любимо място по маршрута?
- Много е трудно да посочим любимо място. Винаги ще си спомняме всяка кухня, в която сме пили чай, всеки дом, в който напълно непознати хора ни поканиха да пренощуваме. Ще си спомняме бреговете на Тигър с корона от сутрешна мараня, равнините на Месопотамия и зелените Иракски планини, къщите, накацали по скалите в Хороман, шарените планини на Хормоз, облаците над Тибет, камилите, пасящи сред изсъхналите миди на дъното Аралско море, снежния Памир, червените пътеки в джунглата, планините на Манипур, ударите на падащи кокоси през нощта, вкусовете, заключени в едно диво манго в горите на Мадия Прадеш, силуета на Кандженджонга рано сутрин...
- Защо решихте да минете точно през Ирак предвид ситуацията там?
- В Ирак бяхме два месеца преди Мосул да падне и Ислямска Държава да се появят по новините. Бяхме единствено в Кюрдския автономен регион. Той не беше въвлечен във война тогава и ужасите на Багдад и Рака бяха толкова далеч от Ербил, колкото и от София. Допълнително, искахе да отидем там и заради Али - наш приятел и кюрдски имигрант в Бирмингам, който прекарваше дни залепен за прозореца и вторачен в мъглата, повтаряйки като мантра „Beautiful Kurdistan...” (Красивият Кюрдистан).Сега знаем, че дори е бил много скромен в мнението си.
- Вие от колко време стопирате?
- С Марта стопираме заедно, откакто се запознахме. Иначе, аз предпочитам да се придвижвам на стоп от годините в гиманзията. Това е универсален начин за пътуване и идеята му е лесна за разбиране, дори на места, където той не е популярен или пък изобщо не съществува, като например в Иран или Лаос - винаги има празни места, които могат да бъдат запълнени в замяна на компания.
- Имахте ли предварителна информация за стопирането през държавите, откъдето минахте? Какво със сигурност не трябва да правят стопаджиите в Азия?
- Навсякъде, където и да сме стопирали досега, като цяло, сме били приемани по начин, който е елиминирал много граници и предразсъдъци от главите ни. Затова е важно, всеки стопаджия да спазва някакви нормални граници на поведение и да гледа на автостопа не като на безплатен транспорт, ами като на взаимопомощ и начин за потапяне в най-различни социални реалности.
Може би, човекът, който те качва в колата си търси разговор и компания, които да запълнят унилите часове зад волана, може би е любопитен или пък е мотивиран изцяло от желанието да ти помогне да продължиш в посоката ти. Азия, както всяко едно друго място на света, има своите културни особености, и колкото по-добре си запознат с тях, толкова по-уютно ще се чувстваш и в толкова по-малко неприятни или опасни ситуации ще се поставиш. Автостопът е предимно здрав разум. Иначе, форуми, блогове и особено hitchwiki.org и hitchikerhandbook.com са пълни с безценна инфорамция.
- Имате котка с вас, тя как се справя с пътуването?
- Котката Бурма е един от най-големите подаръци, с които пътят ни изненада. Когато сме в града и около нас има много бездомни кучета, тя пътува в кошница от бабмук. През останалото време ходи до нас, и, ако се измори, се катери на раменете ни и си почива като папагал.
- Има ли някоя интересна случка с нея?
- Много е любопитна и пакостлива, и затова е магнит за истории. Хапе чорапите на непознати, гони си опашката и веднъж по време на медитация в будистки храм съвсем безсрамно се изпишка в краката на Буда. Той не се смути обаче и вечната му усмивка не слезе от лицето му. Един път, по време на индуски фестивал в Трипура, някак си успяхме да убедим тълпата, че тя е „свещен тигър“ и Бурма се превърна в полу-божество за една вечер, но това е много дълга история....
- Какво предстои за вас оттук-нататък?
- Предстои да се приберем в България. Но преди това, подготвяме малка електронна книга с истории от пътя, илюстрирани от Марта, която се надяваме ще ни покаже верния път към вкъщи. По земя, по море или по въздух, каквото покажат заровете.
Научете повече за приключенията на Борис, Марта и Бурма на тяхната фейсбук страница и на блога им.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
