Мира Ненчева, заедно с мъжа си Иво и дъщеря си Мая, живее и обикаля света от година и половина на борда на катамарана Фата Моргана. Прочетете част от пътешествието им – пристигането в Куба – а след това прочетете и интервю, в което тримата ще разкажат повече за приключенията си.
*
Ще ми повярвате ли, ако ви кажа, че ми липсваха онези времена когато татко караше Москвич, а вуйчо Жигула; когато майка се редеше на километрична опашка за олио, а при баба и дядо на село беше най-хубаво; когато ни спираха тока посред зима; когато нашите чакаха с нетърпение "Всяка неделя", а ние, децата чакахме Сънчо; когато автобусните билетчета бяха 6 стотинки и аз ходех на училище с две големи зелени панделки и чавдарска връзка; когато не знаехме що е то „демокрация“, а “капитализъмът“ беше нещо страшно. (Ама аз и без това не разбирах от такива неща, защото бях малка.) Липсваха ми тези времена не за друго, а защото ги свързвах с най-прекрасните години от живота ми: детството.
След 12 години в Канада и Америка, нямах търпение да посетя Куба. Обзела ме беше някаква странна носталгия: към родината, към детството. Представях си как пътешествието в Куба би било пътешествие в миналото, едва ли не завръщане в България през осемдесетте години. Та кой не би искал да изживее отново спомените от детството си, въпреки неуспешния комунизъм и въпреки мизерията?
И така, на 23 юли 2013 г. (вторник), вдигнахме котва от Драй Тортугас, Флорида и опънахме платната посока Хавана, на 95 морски мили. В началото почти нямахме вятър. Минаха часове, а ние не се мърдахме от мястото ни. Платната увиснаха, лодката едвам се влачеше, фарът на острова продължаваше да стърчи зад гърба ни. Чак привечер се появи по-силен югоизточен полъх, образуваха се вълни и Фата Моргана потегли весело. За първи път плавахме сами в открито море, прекосявайки мощния Гълфстрийм посред нощ. Пълната луна ни наблюдаваше с интерес и осветяваше пътеката, по която Фата Моргана препускаше напред. Зад гърба ни в пяната на вълните, разбиващи се от лодката, оставаше бледа зелиникава диря - фотолуминисценция.
През цялото време управлявахме на ръка, на смени, защото се оказа, че автопилотът изобщо не работи и индикаторът за силата и посоката на вятъра също отказа. Така че си карахме “по слух“.
– Колко мислиш, че е е вятърът в момента? - от време на време аз питах Иво.
– 10-15 възела, може и повече...
24 юли, сряда. Справихме се чудесно с нощното прекосяване на Гълфстийма, най-пълноводното течение в света, което при силни насрещни северни ветрове се превръща в чудовище, способно да погълне цели кораби, но при слаб югоизточен вятър, какъвто за щастие имахме ние, е мъркащо котенце.
Слънцето изгря и около нас започнаха да се появяват малки, странни лодчици, направени от стиропор, с по един рибар във всяка. От хоризонта надникна Хавана.
– Куууубаааааа! - радостно започнах да викам аз с всичка сила.
По обяд пристигнахме в пристанище Хемингуей. Посрещнаха ни стари, очукани циментови сгради, някаква странна непозната миризма, група черни, любопитни деца, едно улично куче и двама кубинци с военни униформи. Паркирахме се на един от бетонните понтони между други лодки в нещо като канал със застояла вода. Военните коменданти, един стар доктор, облечен в бяло, и капитанът на пристанището с посивял мустак веднага се качиха на лодката за инспекция. Бяха любезни и в началото се опитаха да говорят на английски, докато им казах, че няма нужда да се мъчат защото аз говоря испански, а щом чуха, че сме от България - изненада! - превключиха на български!
– Добре дошъл в Куба! Как сме, добре ли си? Кебапчета, ракия, ха-ха-ха! - започна да се хили капитанът с мустаците и оттам насетне станахме първи приятели. Братя по оръжие.
Оказа се, че той и още един са си прекарали младините във Варна, завършили морското училище там, като татко, даже може би са били в един випуск, може би са го познавали! Ама че е малък светът наистина!
Работата на един от военните, мазник, беше да прегледа лодката ни за наркотици. С куче-професионалист. Отнякъде докараха един малък симпатичен кокер шпаньол, който преди това се шляеше безцелно из пристанището напълно слънчасал. Той се разходи мудно из салона и кабините, близна пода в кухнята и тъй като не намери никакви наркотици, трябваше да платим „бакшиш“ на неговият собственик. Иво предложи 5 долара, но военният каза, че няма как да обмени банкнота от 5, по-добре двайсетачка. Това беше първият и последен път когато Иво плати рушвет. Сърцето още го боли.
Работата на стария доктор, облечен в бяло, беше да ни „прегледа“ или по-скоро разпита дали сме болни от някоя ужасна заразна американска болест, която би могла да унищожи цялото кубинско население. Не, здрави сме като българи и се чустваме прекрасно! Ел доктор също така отвори хладилника, за да види дали няма да внесем от Америка месо от луди крави и пресни зеленчуци, пълни с бацили, но остана безкрайно изненадан.
Хладилникът ни беше напълно празен. Вълче ехо. Само няколко глави чесън се мотаеха в кухнята, обаче военните и капитана на пристанището ни ги взеха, с наше разрешение. Никога не били виждали толкова голям и хубав американски чесън.
– Къде ви е храната, сеньора? - попита докторът.
– А, ние оттук ще си купим. Местна кубинска храна. Да опознаем културата. Тука има магазин за хранителни стоки, нали? В колко затварят?
Всъщност, магазините за хранителни стоки в цяла Хавана, в цяла Куба, вече бяха затворени. 26 юли е национален празник, годишнина от Монкадата: първия неуспешен опит на Фидел Кастро да свали от власт диктатора Фулхесио Батиста през 1953 г., атентатът положил началото на революционното движение в Куба. Тази година 26 юли се падаше в петък.
Ние пристигнахме на 24 юли, сряда, само че докато ни оправят документите, паспортите, разрешителното за плаване около Куба и други формалности, стана късно за пазаруване. На следващия ден, 25 юли, четвъртък, нацията вече беше запразнила, магазините затворени. 26 юли, петък, основният празник, никакви магазини. 27 и 28 юли - събота и неделя, няма смисъл дори да пробваме… Пет дена откак сме в Куба и никакъв шанс да се нахраним! Страх и безизходица настанаха на борда на Фата Моргана. Някакви забравени консерви с боб ни спасиха от гладна смърт.
Дойде 29 юли - дългоочакваният понеделник - работен ден. С раници на гърбовете и с нови надежди се отправихме към близкото село, няколко километра на запад от Хавана, съвсем близо до пристанище Хемингуей.
- Къде са ви магазините за храна? - започнах да разпитвам случайни минувачи.
- Какво по-точно търсите да купите? - питаха те в отговор.
- Хляб, яйца…
- Хляб може и да намерите на онзи ъгъл, ама яйца няма…
- Как така няма яйца???
Ами така, яйца няма. Нали много исках да се завърна в носталгичното минало, „когато майка се редеше на километрични опашки за олио“? Ето на, добре дошли в миналото и приятно изкарване! Яйца няма! Никъде!
Също така, за да пазаруваме, трябваше да обменим долари. В банката искаха да ни обменят някакви луксозни песота за туристи, а кубинците ползваха други песота за кубинци, обаче ние намерихме един тип на улицата, който ни заведе при друг тип, който ни закара в една къща, където една баба ни продаде от обикновените кубински песота, за простолюдието.
Намерихме магазинче за хляб. Жалка гледка: празни рафтове, комунистически лозунги по стените и една дебела продавачка дъвче сухар и не ни обръща внимание.
Купихме сухари. После намерихме друг магазин, където хора с тефтери се редяха на опашка за захар и ориз, ама ние нямахме право да си купим от този магазин, защото, въпреки че имахме кубински песота, нямахме такива тефтери…
Накрая намерихме една къща, където на приземния етаж жена продаваше малки кръгли пици с кашкавал (без салам) и домашен нектар от гуава, страхотно вкусен и евтин. Почти през целият ни престой в Хавана, две седмици, само това ядохме и пихме, но трябваше да си носим пластмасовата еднолитрова бутилка за нектара, защото празните пластмасови бутилки в Куба са кът. Всъщност, всичко в Куба е кът. Хората мият шишетата, перат найлоновите торбички и пелените на бебетата, деца събират празни бирени канетки по улиците, рибарите си правят лодки от стиропор.
Размислих се, че хората в Куба биха живяли прекрасно ако имаха достъп до американския боклук. Мизерията беше неописуема и някак си не се връзваше със спомените от българското ми детство.
Винаги съм се възхищавала на Кубинската революция и на Революцията като идея по принцип. През 50-те години Фидел Кастро, Че Гевара и шепа партизани, укриващи се в планините на Сиера Маестра стартират опозиционното движение „26 юли“, което бързо се разраства, за да се превърне в Кубинската революция, която потушава несправедливия и жесток режим на Батиста. В първите години след революцията, през 60-те и 70-те, Кастро и неговите съмишленици, с помощта на Съветския съюз, разбира се, успешно прилагат най-различни социални и аграрни реформи „за благото на народа“ в Куба.
Тук очаквахме да намерим малка изолирана, но независима държава; девствена земя, лишена от индустриално замърсяване, където всички култури са органични и храната е здравословна; народ, задържал се непобеден и горд въпреки близостта на враждебният империалистки гигант. Искахме да покажем на нашите деца, че има алтернатива на капитализма, консумеризма, глобализацията; различна система организирана около принципа на „равенството“, където хората не са богати, но въпреки това са образовани, здрави и щастливи.
Само че не намерихме тази държава и нашите романтични надежди се изпариха само за няколко дни.
Вместо това, намерихме руините на страна, в която жилищата се срутват върху жителите, а улиците приличат на военни окопи; мръсни, празни магазини; хора, които просят за един долар или тениска, или руло тоалетна хартия, или каквото и да е, със сълзи в очите и без никаква гордост, готови да лъжат, крадат и да проституират, за да оцелеят още един ден, в неописуема мизерия; които се страхуват да изкажат открито възмущението си и разочарованието си от една нефункционална система изоставила своите граждани в плачевно състояние да се спасяват кой както намери за добре; където правителството управлява с помощта на полицията, армията и жестоки репресии на човешките права; където по принципа на „равенството“ почти всички са по равно бедни, умиращи от глад.
Днес Куба е единствената държава в света където, без да има военно положение, хората се снабдяват с основни продукти: брашно, олио, захар, посредством купонна система. Заплатите на кубинците са толкова мизерни, че не могат да си позволят да си купят почти нищо извън купоните. Един шофьор на камион например получава еквивалента на 15 долара на месец, а един хляб струва 3 долара. Затова кубинците са принудени да крадат.
Шофьорът на камиона, който е държавен, краде бензина и товара, който пренася, и ги продава на черния пазар. Затова стоките често не достигат магазините и никой не пита защо. Строителните работници крадат материалите от държавните строежи, докато сгради се срутват върху главите на хората и цялата инфраструктура се разпада.
След седмица в Куба, една жена триумфално съобщи по местната телевизия:
„Утре яйца ще бъдат доставени по магазините в цялата страна.“
На следващия ден, след дълго и вълнуващо редене на опашка, ние успешно си купихме 3 картона по 30 яйца.
*
Можете да следвате пътешествието на Мира, Иво и Мая с катамарана Фата Моргана тук.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
