За пръв път у нас излиза интригуващият литературен трилър„Сюжетът“от авторката на романа, вдъхновил хитовия сериал на HBO Max „Отмяната“.
Да бъдеш наречен „един от най-добрите романи за писане и писатели, които съм чел” от Краля на мрака Стивън Кинг си е истинска привилегия и огромна отговорност. Отговорност, която психологическият трилър „Сюжетът“от американската писателка, драматург и театрален продуцент Джийн Ханф Корелиц напълно оправдава.
Книга на месеца на Amazon, книга на месеца на Indie Next, един от финалистите на престижните Goodreads Choice Awards и една от най-добрите книги за 2021 г. според New York Times, този завладяващ и прецизно изграден литературен трилър излиза за пръв път и на български език в превод от Весела Ангелова (ИК „Сиела“).
Джийн Ханф Корелиц, позната у нас като авторка на романа, вдъхновил хитовия сериал на HBO Max „Отмяната“ с Никол Кидман и Хю Грант, се впуска в изследване на сложния, объркан – и понякога мрачен – свят на писането и литературата. А резултатът е заразителна история за сюжет със смъртоносни последици, който е твърде хубав, за да остане ненаписан.
Някога Джейкъб Финч Бонър е бил обещаващ млад писател, чиято първа книга критиката приема с умерен възторг. Днес той преподава в треторазрядна магистърска програма и се бори да запази остатъците от самоуважението си. От години не е написал, а да не говорим публикувал нищо прилично.
И тогава Евън Паркър, най-арогантният студент, който някога е пристъпвал прага на кабинета му, нагло заявява, че няма нужда от неговата помощ. Убеден, че някой като този самовлюбен аматьор, ненаписал през живота си нищо повече от съчинение разсъждение в училище, няма как да измислинещо сносно, Джейк е готов да отхвърли идеята му на мига. Но тогава... чува сюжета.
Потресен от гениалния обрат, хрумнал на иначе пълния бездарник, Джейк се предава и губи всяка надежда за своята литературна кариера, докато смирено очаква книгата на Паркър да взриви класациите. Но този взрив така и не идва – защото Евън Паркър внезапно умира и книгата му остава ненаписана.
Освен ако… какво друго би могъл да направи един отчаяно търсещ славата писател с толкова добра история като тази? Какво друго, освен да я напише?
Но какво ако вместо „твърде хубав, за да бъде истина“,„Сюжетът“се окаже „твърде хубав, защото е истина“? Може ли това наглед безобидно плагиатство да доведе до не толкова безобидни последици за Джейкъб?
Едно погрешно решение се превръща в снежна топка, която полита неконтролируемо и предизвиква грандиозна лавина от неочаквани обрати в майсторския литературен трилър на Джийн Ханф Корелиц.
Изнудване, плагиатство, мрачни тайни от миналото и най-тъмните страни на писателската професия, всичко това се крие сред страниците на този умен и заразителен роман. „Сюжетът“ ще плени и обсеби всеки почитател на жанра – от първата страница до смразяващия си обрат.
„Коя е любимата ми книга за годината? Отговорът е лесен – „Сюжетът“. Освен перфектна криминална история, това е и жестока сатира на литературната сцена.“
Малкълм Гладуел
Из „Сюжетът“ от Джийн Ханф Корелиц
ПЪРВА ГЛАВА
Всеки може да бъде писател
Джейкъб Финч Бонър, обещаващият някога автор на „новия и забележителен“ (според „Ню Йорк Таймс Бук Ревю“) роман „Изобретяването на чудото“, влезе в кабинета, който му беше отреден на втория етаж на „Ричард Пенг Хол“, остави захабената си работна чанта на празното бюро и се огледа с чувство, доближаващо се до отчаяние. Кабинетът, неговият четвърти дом в „Ричард Пенг Хол“ през последните години, не беше кой знае какво подобрение в сравнение с предишните три, но поне от прозореца зад бюрото се откриваше гледка в бегло академичен дух към алея под дърветата вместо към паркинга, както беше през втората и третата година, или към контейнера за боклук през първата (когато по ирония на съдбата беше много по-близо до зенита на литературната си слава и бе възможно да се надява на нещо по-добро). Единственото в стаята, което донякъде беше свързано с литературата и придаваше въобще някаква топлина, беше износената чанта за през рамо, която Джейк от години използваше, за да носи лаптопа си, и конкретно в този ден, за да донесе и откъсите от произведенията на студентите си, които скоро щяха да пристигнат. Чантата я беше купил от битпазар малко преди да публикува първия си роман, надъхан от известна писателска самоувереност: „признатият млад писател все още носи старата си кожена чанта, която използва още от годините, изпълнени с трудности!“. Всеки зачатък на надежда да се превърне в този човек отдавна бе изтлял. А дори и да не беше така, не би могъл да оправдае разходите за нова чанта. Вече не.
„Ричард Пенг Хол“, добавен към кампуса „Рипли“ през шейсетте години на миналия век, беше неугледна постройка от бял сгуробетон зад гимнастическия салон и до няколко студентски общежития за смесено обитаване, появили се, когато през 1966-а в „Рипли“ бяха започнали да приемат жени (изпреварил времето си ход, трябваше да му се признае). Ричард Пенг бе дошъл навремето от Хонконг да учи инженерство и макар че вероятно дължеше по-голямата част от състоянието си на учебното заведение, което бе посещавал след колежа „Рипли“ (в неговия случай Масачузетския технологичен институт), оттам бяха отказали да построят „Ричард Пенг Хол“ най-малкото заради размера на дарението, което бе имал предвид. Първоначалното предназначение на сградата на „Рипли“ беше да приюти инженерната програма и все още носеше този отличителен нюанс на място, посветено на науката – с фоайето си, цялото в прозорци, в което никой никога не сядаше, с дългите си празни коридори и с потискащите блокове от сгуробетон. Но когато през 2005-а „Рипли“ премахна от програмата си инженерството (всъщност отпаднаха всички точни науки, както също и обществените науки) и се отдаде по думите на обзетия от нервна възбуда управленски борд „на изучаване и упражняване на изкуство и хуманитарни дисциплини в един свят, който постоянно се обезценява и се нуждае от тях“, „Ричард Пенг Хол“ беше превърнат в седалище на магистърска програма с възможност за задочно обучение по изящни изкуства и по-точно художествена литература, поезия и лична документалистика (мемоари).
Ето как писателите се озоваха в „Ричард Пенг Хол“, в кампуса на колежа „Рипли“, в това странно кътче на северен Върмонт, достатъчно близо до всеизвестното „Североизточно кралство“[1], за да носи следи от отличителните му странности (от седемдесетте години там си бе свил гнездо малък, но устойчив християнски култ), но не толкова далеч от Бърлингтън и Хановър, та мястото да се смята за напълно забутано. Разбира се, творческо писане се преподаваше в колежа още от петдесетте години на двайсети век, но не бе влагана кой знае каква сериозност, а още по-малко амбиция. Към образователните програми на всяко учебно заведение се добавяха предмети, свързани със стремежа му за оцеляване в условията на променяща се култура, особено след като студентите започнаха по своя си типичен натрапчив маниер да поставят изисквания: изучаване на жените, на афроамериканците, компютърен център, който действително да утвърждава, че компютрите са, така де, феномен. Когато обаче „Рипли“ преживя голямата си криза в края осемдесетте и колежът погледна трезво и крайно притеснено към онова, което щеше да е необходимо за оцеляването на институцията, се оказа, че творческото писане – изненада! – е най-оптимистичният път напред. Ето как стартира първата (и засега единствена) следдипломна програма – Симпозиумът на „Рипли“ по творческо писане, в последвалите години практически погълнала останалата част от колежа, докато накрая остана единствено задочната аспирантура, изключително удобна за студентите, които не можеха да зарежат всичко за двугодишна магистратура. А и не би трябвало! Писането, според лъскавите проспекти и изключително привлекателния уебсайт на „Рипли“, не беше елитарно занимание, достъпно само за неколцина избрани. Според колежа всеки човек притежаваше единствен по рода си глас и история, която никой друг не би могъл да разкаже. И всеки – особено с напътствията и подкрепата на Симпозиума на „Рипли“ – можеше да стане писател.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
