Дълго време Стивън Кинг обмисля дали да излее на хартия съветите си към прохождащите писатели, а и много от приятелите му го насърчават да го стори.
Първите глави на „За писането. Мемоари на занаята” (издателство Сиела) са написани още през 1997 г., но писателят не е сигурен дали и как да завърши работата си. Две години по-късно го блъска кола и инцидентът първоначално го обезсърчава до степен, че не знае дали отново би прописал. В крайна сметка Кинг прави книга, която обхваща различни периоди от живота му, анализира по какъв начин житейските обстоятелства са го формирали като писател и дава полезни съвети за всеки, който иска да пише и да публикува.
Книгата излиза през 2000 г. и е първата след инцидента. В нея авторът не предлага сигурна формула за успех, но откровено споделя подробности за писателските си навици и житейските изпитания.
„Тази книга ще бъде кратка, защото повечето от книгите за писането са пълни с глупости. Белетристите, включително моя милост, всъщност не са много наясно какво правят. Те не разбират защо нещо се получава добре, а друго – не толкова. Моята идея беше: колкото по-кратка е книгата, толкова по-малко глупости ще има в нея.”
Стивън Кинг
Прочетете откъс от „За писането. Мемоари на занаята”:
Понякога ме питат дали според мен начинаещият белетрист може да извлече някаква полза от курсовете или семинарите по творческо писане. Който задава подобни въпроси, твърде често търси вълшебна формула, фокус или магическа пръчица – все неща, кои то не се намират в класните стаи, колкото и убедително да звучат рекламните брошури. Лично аз се отнасям скептично към такива курсове и семинари, но не съм категорично против.
В прекрасния трагикомичен роман на Т. Корагесан БойлИзтокът е Изток има описание на една писателска колония в гората, коя то ме порази със съвършенството си, достойно за приказка. Всеки член разполага със собствена малка хижа, в коя то работи през деня. На обяд келнер от главното здание носи на тези бъдещи хемингуеевци храна в кутии, кои то оставя на предната веранда на къщичката. При това гледа да не вдига шум, за да не смути обитателя в творческия му унес. Всяка хижа има две помещения. Едното е кабинет, а в другото е сложено легло за извънредно важната следобедна дрямка... или може би за любовно усамотение с някого от другите гости.
Вечер всички се събират в главното здание за вечеря и водят увлекателни разговори с постоянно пребиваващите в колонията писатели. По-късно сядат пред пращящия огън на камината в салона, пекат месо, пукат пуканки, пият вино, четат на глас съчиненията на обитателите и ги обсъждат.
Такава атмосфера за творчество ми се струваше очарователна. Особено ми харесваше, че обедът се оставя пред прага – толкова тихо, все едно Сънчо поръсва със златен прашец очичките на децата. Навярно тази идилия ми допадаше толкова много, защото коренно се различава от собствения ми живот, в който вдъхновението ми може да бъде прекъснато всеки момент от жена ми, която влиза да ми съобщи, че тоалетната се е запушила и дали не бих могъл да я оправя, или от офиса, откъдето ме предупреждават, че рискувам за пореден път да си пропусна часа при зъболекаря. В такива мигове навярно всички писатели си мислят едно и също, независимо колко са добри или преуспели: О, боже, ако имах нужната атмосфера записане, ако живеех сред разбрани хора, можех да сътворяшедьовър, сигурен съм.
От опит знам обаче, че обичайните всекидневни прекъсвания и отвличания не вредят кой знае колко на работния процес, а дори в известен смисъл го подпомагат. В края на краищата, това е проникващата в черупката прашинка, която превръща мидата в перла, а не семинар за производство на перли с други миди. Колкото повече работа ми се тръсва за деня – тоест колкото повече заприличва на трябва, вместо на искам, – толкова по-проблематично става. Сериозен проблем на писателските семинари е, че принудата се превръща в правило. Нали не си отишъл там, за да се рееш самотно като облак и да съзерцаваш хубостта на гората или величието на планините. Ти трябва да пишеш, мътните да го вземат, пък било и само заради това да имаш какво да обсъждаш с колегите си вечер, докато печете проклетите пържоли в камината. А когато текущата ви работа не е по-важна от това да се уверите, че детето ви е пристигнало навреме в спортния лагер, тогава намалява и напрежението.
Впрочем, за какво изобщо служат тези дискусии? Каква е ползата от тях? Съдейки по опита си, не особено голяма, съжалявам. Повечето от тях протичат толкова вяло, че може да ти се доспи. Харесва ми атмосферата в история та на Питър,ще каже някой, в нея има нещо... някакво чувство за... не знамкакво... нещо мило... не мога точно да го опиша...
Други бисери от семинарите са например: Според мен това с настроението беше просто... нали знаеш; Образът на Поли ми се стори някак стереотипен; Харесаха ми метафорите, защото чрез тях разбрах горе-долу ясно какво иска да каже.
И вместо да замерят тези заекващи идиоти със собствените им късове току-що опечено месо, всички седят край огъня и кимат, усмихват се и гледат тържествено замечтано. Прекалено често към кимащите, усмихващи се и гледащи тържествено замечтано слабоумници се присъединяват и постоянно пребиваващите преподаватели и писатели.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
