Къде по света се намират връховете Шипка, България, Пловдив? Закъде трябва да си купите билет, ако искате да се качите на планинската верига Тангра? Една книга събира невероятните истории на върховете с български имена по света.
Далеч, сред безбрежните висини на Памир в Централна Азия гордо се издигат върховете България и Шипка. През 1968 г. за първи път в историята на българския алпинизъм два безименни върха отвъд пределите на родината ни са назовани с български имена. Така стъпка по стъпка, по тесни и назъбени снежни ръбове алпинистите ни си проправят път към все по-неопитомени хоризонти и започват да допълват световната карта с български имена.
След като са изкачили върхове на няколко континента, доц. Сандю Бешев и Дойчин Боянов създават първата хроника на българските премиерни изкачвания в планините по света в книгата си „Българските върхове на картата на света“ (Издателство Вакон). Авторите представят експедиции, в които са били преки участници, премиери, осъществени от техни български колеги, както и върхове, изкачени от чуждестранни алпинисти, но получили български имена. От връх Пловдив в Памиро-Алай, през връх България в Перу, до планинската верига Тангра на остров Ливингстън в Антарктида.
Премиерата на книгата ще се проведе на 29 септември от 18:30 ч. във Vivacom Аrt hall, София, ул. "Ген. Гурко" 4.
Прочетете откъс от книгата относно изкачването на връх Сивата кула в Пакистан:
*
Един от най-внушителните върхове в долината, който първи привлича вниманието на катерача, е Сивата кула. Тя се намира в южния гребен на долината Хане, южно от нашия лагер на поляната и всеки наш ден започваше с панорама към северната й стена. От предишната година бяхме проучили пътя за евентуално изкачване до върха, но развалянето на времето в този есенен период ни отказа от всякаква надежда за това. След изкачването на връх Левски прекарахме три дни в базов лагер. Времето бе лошо. Постоянно ни връхлитаха гъсти мъгли, а дъждът не спираше.
Отново наблюдавахме огромен каменопад от югозападната стена на връх Рила. Отделни скални блокове стигнаха дори до нашата равна поляна и по чудо не убиха яковете, които пасяха свободно в района. В един промеждутък от сухо и ясно време с Ники и Мишо направихме разузнаване към източната стена на Сивата кула, по пътя, който бяхме разглеждали за изкачване през 2011 г. Беше обедно време и заради повишената температура започнаха да падат камъни и лед по западната стена на връх Мелиго, който в тази част на гребена има обща премка със Сивата кула. От по-високия Мелиго се изсипваше малък водопад, пресичащ евентуалния ни път на движение през ледения улей до превала. С голям риск и нерви с Ники опънахме около 150 м парапет през ледения склон. Успяхме да излезем на превала и бързо се върнахме по обратния път. Запомних това място с няколко ужасни момента – падащи камъни свистяха в близост до нас. На няколко пъти паднаха камъни, които удариха раницата на гърба ми и като по чудо не отрязаха въжето. Бяхме потресени и с основание нарекохме мястото „месомелачката“.
Очакваше ни един ден почивка в базовия лагер. Тери планираше да направи опит на избран от него връх, който все още нямаше име и се намираше в първия циркус на Хане. За него времето за престой в района изтичаше и нямаше да има друга възможност за опит. На нас ни оставаха няколко дни и в очертаващото се хубаво време на 20 и 21 август с Ники планирахме да направим опит по източната стена на Сивата кула. За себе си Мишо прецени да остане в лагера и да ни изчака до нашето прибиране.
На 19 август в 4:00 часа сутринта с надежда и леко свити сърца при мисълта за „месомелачката“ се отправихме към ледения улей. При излизането на морената над Зеления лагер видяхме Тери, който тръгна в посока на избрания от него връх. Имахме радиовръзка с него и на няколко пъти се чухме. Уговорихме часове за връзка по радиостанциите и се разделихме с пожелания за успех. Около обяд се добрахме невредими до премката (Българския превал) и устроихме лагера си на относително безопасно място. С ужас наблюдавахме как с покачването на температурите се увеличава каменопадът в ледения улей под нас. Разгледахме подхода до южната стена на връх Мелиго и предстоящия ни маршрут по източната на Сивата кула.
В първите метри по маршрута стояха няколко огромни скални блока, които извън всякаква логика пазеха крехко равновесие, след което се продължаваше по плоча с лек наклон. Последните часове до залеза прекарахме навън, но със скриването на слънцето студът ни принуди да се приберем в спалните чували. Беше време за връзка с Тери, но той не отговаряше. Отдадох го на сянката, която западната стена на Мелиго хвърляше по линията за връзка с него.
След около час се обади. Звучеше ужасно! Оплака се, че едва върви и на места дори прилазва. Беше хванал някакъв стомашен вирус и малко след достигането на лагера в подножието на върха започнал да повръща и вдигнал температура. От часове вървял към базовия лагер в това състояние. От мястото, където се намираше, до лагера му оставаше още само около час и се разбрахме да се свърже с нас оттам, когато се прибере. За съжаление връзка с базовия лагер нямахме и разчитахме наистина да се справи сам в оставащото разстояние, защото самите ние бяхме на повече от три часа път от него. Оставихме радиостанцията включена и започнахме да си приготвяме вечеря. Измина цял час в напрегнато очакване за връзка с базовия лагер и когато това се случи, успокоени се отпуснахме за сън.
Изгревът си заслужаваше! Панорамата от скални кули, осветена от изгряващото слънце, приличаше на огромен пожар на хоризонта. С оправянето на екипировката и приготовленията извадихме и камерата. Бяха ни необходими кадри за филма и във всеки един момент, когато имахме възможност, се стараехме да снимаме. В 6:00 събухме обувките си в основата на скалата и обухме еспадрилите за катерене. Решихме да направим това изкачване в лек и бърз стил, което означаваше да нямаме грам излишен багаж. С десет въжета между V и V+ категория излязохме до предвърховия гребен. По пътя ни на изкачване оставихме готови основните осигуровки, за да подсигурим пътя си на слизане. Скалата не предполагаше много добра възможност за осигуряване, но въпреки това откривахме подходящи пукнатини за скалните клинове. На места катерехме по уникална зелена жила в скалата. С излизането на предвърховия гребен релефът стана сложен.
Изправихме се пред няколкото скални кули, които препречваха пътя ни към същинския връх...
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
