„Последното парти“ от Клеър Макинтош е мрачен психологически трилър, даващ начало на нова детективска поредица.
С „Оставих те да си отидеш“, „Виждам те“, „Игра на лъжи“ британската писателка Клеър Макинтош, работила години наред като разследващ полицай,завоюва сърцата на читателите по цял свят, превръщайки се безапелационно в кралицата на психологическия трилър на британската сцена.
Талантът, опитът и въображението на Макинтош се проявяват отново в дългоочакваната история на „Последното парти“ – блестящ и диаболичен роман, с който Макинтош дава начало на изцяло нова поредица с главен персонаж – интригуващата и загадъчна детектив Фион Морган.
Никой в Кум Койд – китно селце на границата между Англия и Северен Уелс – не си спомня кога е сложено началото на традицията с плуването в езеротоХлин Дрих, но всяка нова година се посреща с нея. До първи януари след новогодишното парти в дома на популярен местен магнат.
Защото на повърхността на кристалните води на вековното езеро, като че от мъглата, изплува именно трупа на заможния певец и бизнесмен Рис Лойд. И той несъмнено е мъртъв.
Въпросът „Кой уби Рис Лойд?“ е обгърнат в мистерия и въпреки това заелата се със случая детектив Фион Морган има причина да подозира всички. Ако никой не е пророк в собствената си страна, то това правило важи с пълна сила за бившия популярен изпълнител, който гради своята империя около луксозния комплекс „Крайбрежието“ – атрактивно място за туристи и повод за завист и омраза на мнозина жители.
Оказва се че под повърхността на бляскавото вилно селище има опасни течения, в които плуват измами, предателства, тормоз и насилие.
На място с толкова много тайни убийството е само началото на историята. Сред вековните борови гори около Кум Койд витае заплаха. Но Фион Морган може да се окаже„голяма беля“ за всички замесени. Дори и ако ѝ се наложи да работи с детектив Лео, с когото са се запознали по необичаен начин…
Защото този, който хвърля камъни, ще уцели опашката на дракона и може би ще го събуди.
На фона на величествени планински хълмове и спиращи дъха гори се разиграват пагубни страсти, а това, което започва като обикновен случай, може да преобърне завинаги пътя на талантливата, но пазеща своите мрачни тайни детектив Морган.
Редувайки сцени от миналото и настоящето, Клеър Макинтош успява да постави читателя пред сложния пъзел на едно престъпление, в което се оглеждат натрупвани с години тайни и лъжи. Тук всички са заподозрени, а невинни сякаш няма.
Многопластов, мрачен и написан със завидна доза чувство за хумор, „Последното парти“от Клеър Макинтош е заплетен, но изкусителен литературен лабиринт и без съмнение най-доброто от авторката, което сте чели до момента!
Из „Последното парти“ от Клеър Макинтош
ПЪРВИЯТ ДЕН
ОТ НОВАТА ГОДИНА
Никой в Кум Койдне си спомня през коя година е сложено началото на традицията с плуването, но всяка нова година се посреща с нея. Никой не си спомня също така кога Дафид Люис влезе съвсем гол в езерото, единствено с коледна шапка на главата, и кога момчетата от ръгби отбора се хвърлиха от кея и намокриха до кости горката госпожа Уилямс.
Ала всички ще запомнят днешното плуване.
Планинските върхове са покрити със сняг отпреди Коледа и дори закрилата на планината не спомага температурата в селото да се качи над седем градуса. Езерото е още по-студено. „Четири градуса!“, оплакват се хората, които са едновременно развеселени и скептични. „Сигурно сме полудели!“
Ивици мъгла се извиват над повърхността сякаш в протест срещу ясното небе, а отражението им създава дезориентиращото впечатление, че небесата са обърнати на обратно. Въздухът над мъглата е яркосин, а ехото от снощната луна е увиснало над гората.
От най-високия връх на планината Пен-у-Драйг Хлин Дрих прилича повече на река, отколкото на езеро. То е дълго и се вие като змия – всяка извивка е част от драконовата опашка, която олицетворява. „Дрих“ означава „огледало“ и когато вятърът утихне, а водата се успокои, повърхността блести в сребро. Отражението на планината се простира до средата на Хлин Дрих и изглежда толкова истинско, че човек може да се обърка и да стъпи върху него, без да заподозре за тъмните и неизмерими дълбини.
По пътеката, която се вие нагоре от южната страна на планината – от гърба на дракона до главата му, – се разхождат туристи, които от време на време се навеждат, за да вземат някой камък. Изправят се, претеглят го в ръка и се оглеждат глуповато, преди да го хвърлят във водата. Легендата гласи, че драконът в Хлин Дрих ще се надигне, ако опашката му бъде уцелена – малцина са посетителите, които устояват на изкушението да проверят дали тази легенда е истина.
В края на езерото се издигат пазачите на това място, високите борове, които са толкова нагъсто разположени, че един ако падне, ще повлече след себе си всички останали. Дърветата закриват гледката към Кум Койд, но също така спират ветровете – на жителите на селото това им се струва разумна сделка.
От другата страна на водата, в подножието на планината – на около километър и половина от мястото, на което в момента се събира тълпата, – са сгушени няколко сгради. Дърветата там са били изкоренени, а дървеният материал е бил използван за облицовка на хижите и за направата на огромния знак в края на дългата частна алея – всяка от буквите му е висока колкото човек.
„Крайбрежието“.
Засега хижите са пет. Те представляват двуетажни правоъгълни къщи, с дървени покриви и надвиснали над езерото големи веранди, крепящи се на подаващи се от мъглата греди. Металните им стълби проблясват на зимното слънце, а понтоните им са лишени от лодките, завързани за тях през лятото.
„Луксозни хижи край езерото“, гласи лъскавата брошура.
„Carafanau ffansi“, ги нарича майката на Фион, което означава „Модерни каравани“. Превземки.
Повечето от жителите на селото са съгласни, че тези хижи са голяма грозотия. При това на такава висока цена! За място, в което не можеш да живееш целогодишно. Според уебсайта на комплекса, на собствениците не им е позволено да ползват „Крайбрежието“ за свое постоянно жилище. Сякаш Северен Уелс се нуждае от още почиващи.
Скоро ще построят още една редица хижи зад първата. После още една. Със спа, фитнес, магазини, външен басейн.
– Само Бог знае защо им е басейн, а не плуват в езерото. – Седнала на багажника на колата си, Кери Джоунс сваля долнището на анцуга си и настръхналите ѝ бели бедра се открояват на мръсната броня.
– Защото е адски студено, затова.
Смехът е силен и непринуден, той е подсилен от снощното новогодишно парти, изпълнено с вино и лишено от сън, и от студа, който си проправя път през хавлиените халати чак до костите.
– Вечерта беше чудесна.
Мнозина подкрепят това изказване.
– Chwarae teg. – Така е. Онези хора в „Крайбрежието“ знаят как да се забавляват. Най-важното е, че поканиха местните. Винаги любопитството надделява над недоволството.
Замръзналите плитки локви на брега на езерото се напукват под тежестта на босите крака.
– Остават още десет минути. Ще замръзнеш.
– Дори не чувствам студа.
– Надявам се това да ми помогне с махмурлука... Тъстът и тъщата ще идват за обяд и само при мисълта ме заболява още повече главата.
– Или ще умрем, или ще се оправим.
– Нямам претенции кое от двете ще е.
Първият от два клаксона проехтява през хладния въздух и се надига весела глъчка.
– Готов ли си?
– По-готов няма как да стана!
Палта и халати се хвърлят настрани и се подготвят кърпи и бутилки с гореща вода за завръщането. Всички бързат към брега – превръщат се в плетеница от крайници, бански костюми, бикини и вълнени шапки – и говорят развъл-нувано и толкова силно, че се чудят дали ще успеят да чуят втория клаксон. Ала няма грешка, когато прозвучава. Всички закрещяват Blwyddyn Newydd Dda!, докато бягат към езерото, и се разпищяват, когато стигат ледената вода.
Навлизат достатъчно навътре и се потапят. Скриват се под надвисналата над повърхността мъгла. Студът стиска като в менгеме гърдите им и устите им се отварят в шок, останали без дъх. „Продължавайте да се движите, продъл-жавайте да се движите!“, крещят ветераните, а допаминът ги кара да се усмихват. Хората се движат в различни посоки и около тях се надигат вълни, а вятърът се усилва и захапва раменете им.
Мъглата започва да се разсейва и една жена пропищява.
Писъкът ѝ се отличава от веселите викове и вълнението и кара хората на брега да настръхнат. Онези в езерото се изправят на пръсти в опит да видят какво става, кой е ранен. Спасителната лодка потапя гребла във водата и се насочва към суматохата.
От мъглата изплува мъж.
Лицето му е потопено във водата и той несъмнено е мъртъв.
ДВЕ
ПЪРВИ ЯНУАРИ
Лио
– Не си сваляй палтото! – провиква се някой.
Часът е девет и Лио Брейди едва е стигнал до бюрото си в Чешърския отдел за тежки престъпления. Той неохотно закопчава отново копчетата на вълнената си горна дреха и се насочва към кабинета на началника си. Там инспектор Саймън Крауч седи до стола си. Лио вървя само от колата до участъка – най-много няколкостотин метра, – но краката му са като ледени кубчета. Раздвижва пръсти в обувките си. Твърде студено е, за да вали сняг, казват хората, но той не разбира смисъла на тази приказка.
– Искам да си закараш дебелия задник на Огледалното езеро – изплувало е тяло.
Лио не е дебел. В интерес на истината е в много по-добра форма от Крауч, чиято бледа кожа прилича на замесена от пластилин, но това не пречи на инспектора да показва надмощието си чрез детински обиди.
– То не е ли в Уелс?
– Не съм те молил за урок по география. – Крауч споделя картината от айпада си на екрана на стената и за стотна от секундата Лио вижда първите два реда от всички имейли на началника си. Сред докладите за обири и тежки престъпления се мъдри имейл от Джоан Крауч, чиято тема е: „ОТНОВО е майка ти“, и един отбелязан като важен имейл от „Инспекция по труда“, преди гугъл мапс да изпълни екрана.
На Лио му трябва известно време, за да се ориентира. В средата се намира криволичещо езеро с името Хлин Дрих, през което минава границата между Англия и Уелс. Той знае, че го наричат Огледалното езеро, но работата му никога не го е водила чак толкова далеч в територията на Чешърската полиция. На север се издига планина, а на запад, точно в Уелс, е малкото село Кум Койд. Селото и езерото са разделени от една зелена ивица земя, която обикаля целия водоем.
Крауч сочи един зелен участък от източната страна, който е в края на картата им.
– Точно преди да влезеш, получихме сигнал за изчезнал човек оттук. – Той почуква екрана си и картината е сменена от сателитен изглед на картата. Зеленият участък е гориста местност, а не тревни площи – дърветата са нагъсто около водата. Крауч рисува крив кръг и го почуква целенасочено. – Тази снимка е на няколко години. – Той затваря картата и се заравя в приложенията си, за да намери „Сафари“. Поща, времето, „Скай Нюз“... това тиндър ли е? – Ето какво има сега.
На големия екран се появява уебсайт, а в банера му тръгва видеоклип без звук. Това е „Крайбрежието“... гласи надписът. Слънцето проблясва по повърхността на Огледалното езеро, докато камерата се приближава към редица дървени хижи до водата. Едно смеещо се дете – застинало във въздуха – се люлее на въже над веранда, която е по-подходяща за Малдивите, отколкото за Северен Уелс. Това не е видеозапис, забелязва едва сега Лио, а компютърна анимация – очевидно създателят ѝ си разбира от работата.
– Това е „Крайбрежието“ – казва Крауч. – Само не започвай да мечтаеш, защото шансовете да си позволиш местенце там са също толкова големи, колкото да бъдеш повишен в по-висок ранг от обикновен детектив. Едната от хижите е собственост на онзи актьор, бившия боксьор. Дето се ожени за онази с огромните цици.
– Кой е изчезналият човек?
– Собственикът на комплекса, Рис Лойд. Оперен певец. – Крауч изрича думите, все едно са някаква експериментална комбинация. Той се счита за традиционалист. За своите трийсет и шест години Лио е разбрал, че това често е синоним на предубеден задник. – Казаха ми, че бил много известен. В случай че си падаш по такива неща.
– Вие май не си падате?
– Женчовци в клинове? Да не би да ти харесват?
Лио отваря бележника си с такъв интерес, че човек може да си помисли, че е портал към друг свят.
– Кой е подал сигнала за изчезването му?
– Дъщеря му. Позвънила е на 999. Съпругата му потвърди, че не се е прибирал снощи, но очевидно това не е нещо необичайно. Помислила си, че празнува или е заспал някъде другаде. Или е с друга жена, може би. – Крауч изпръхтява.
– Искате ли да говоря със семейството?
– Първо огледай тялото. Увери се, че уелсците не са се издънили. Разпитай местните, разбери къде е ходил последно – обичайното. От Северен Уелс са изпратили детектив – той ще те чака в моргата.
– Няма проблем.
– Върни случая на Уелс, ако се увериш, че е случайно удавяне. – Крауч махна картата от екрана си. – Изплувал е от тяхната страна.
– А ако е убийство?
– Зависи какво е. Ако е задънена улица...
– Върни случая на Уелс?
– Не си толкова глупав, колкото изглеждаш, нали? – Крауч зачаква за отговор. Лио не знае как да му отвърне. – Задръж случая, ако има заподозрян. Така ще го решим за нула време. Първото убийство за годината ще бъде разрешено за ден, бам.
Бам? Крауч постоянно се оплаква, че медиите не му вземат интервюта на стъпалата на съда или пред полицейската лента на местопрестъпление. Лио смята това за доста умна постъпка от тяхна страна, предвид онова, което е видял от началника си.
* * *
Пътят от Отдела за тежки престъпления до местопрестъп-лението е повече от един час. Небето е яркосиньо, а улиците са пълни с преяли махмурлии. Разхождат се на чист въздух. Вероятно ще ударят по някоя бира или коктейл Блъди Мери. Нова година, Нова година.
Лио слуша предаване по „Радио 5“ и изпитва премазващо отчаяние при мисълта, че е минала още една година, а не е постигнал нищо. Все още живее в скапан апартамент, а съседката му гори билки пред вратата си, които да я пазят от зли духове. Продължава да работи за инспектор, който ежедневно го унижава и тормози, а Лио не прави нищо по въпроса.
Почуква дисплея на телефона си и се заслушва в мелодията на звънене, която зазвучава от говорителите на колата му.
– Какво има?
– Честита Нова година и на теб. – Лио чува тихото въздишане, което със сигурност е съпроводено от завъртане на очите. – Може ли да говоря с него?
– Излезе с Доминик.
– Нещо против да се обадя по-късно?
– Едни наши приятели ще идват на гости.
– Утре тогава?
– Не може да очакваш да зарежа всичко и да...
– Просто искам да честитя Нова година на сина си!
Али мълчи толкова дълго, че Лио се чуди дали не е затворила.
– Да знаеш, че си записвам – каза най-накрая тя със сърдит тон. – Всеки път, когато си изпуснеш нервите.
– За бога, не съм... – Той млъква, стиска юмрук и замахва във въздуха, като се спира точно пред волана. Как да спечели подобен спор, след като самото обвинение го провокира да докаже вината му? – Не е честно, Али.
– Трябваше да помислиш, преди да...
– Колко пъти да се извинявам? – Лио отново повишава глас. Всеки път е едно и също – същите приказки, същата смазваща вина.
– Радвай се, че ти позволих да го виждаш след стореното от теб.
Той преброява до десет.
– Кога ще е удобно да се обадя отново?
– Ще ти изпратя съобщение. – Али затваря.
Няма да го направи. На Лио ще му се наложи да ѝ се моли отново и когато най-накрая се свърже със сина си, Честита Нова година ще е неуместно поздравление.
С навлизането в провинцията разстоянието между селата нараства и сякаш дори небето се разгръща още повече. Навсякъде се възцарява пустота. Студенина.
Един ден, когато синът му порасне, ще може просто да вдигне телефона и да му се обади. Ще си уреждат срещи да се видят след училище или да отидат на футболен мач, без Али да играе ролята на пазач. И няма постоянно да му напомня какво е направил. Радвай се, че не се обадих на полицията, обича да казва тя. Или на социалните. Все още мога да го направя, да знаеш. Тези думи надвисват като сенки над всеки разговор и над всеки кратък контакт със сина му, който бившата му съпруга му позволява да има.
Все още мога да го направя.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
