Хипнотичният роман на Алексис Хендерсън ни запраща в покварения свят на висшето общество, в който кръвта дава власт над живота и смъртта
Новата звезда на хорър литературата Алексис Хендерсън завладява читателите с мрачния и изкушаващ роман „Къщата на глада“, който излиза и на български език, за да ни повлече в дебрите на трескав сън от власт, страст и мрачни изкушения.
Кървава, хипнотична и пищна в готическата си изящност, „Къщата на глада“ е необикновена история, запращаща ни в редиците на висшето общество, където кръвта има силата да лекува, а любовта – да погуби живота ти.
Историята отвежда към далечния и зловещ Север, където кръвните девици са символ на разкош и поквара. Кръвта им служи за задоволяване на хищническия апетит на благородниците и като лекарство за различните им болести. А Къщата на глада, управлявана от загадъчната графиня Лизавет Батори, грижливо пази тайните си.
„ТЪРСИ СЕ: Кръвна девица с изключителен вкус. Трябва да притежава необичайна склонност към изящните удоволствия в живота. Момичета със слаба воля да не кандидатстват.“
Да станеш кръвна девица за някои е най-големият позор. За двадесетгодишната Марион Шоу обаче това е единствената възможност да се измъкне от живота в лишения и мизерия и да го замени с лукса, който тази позиция обещава в замяна на кръвта ѝ.
За тази цел Марион ще трябва да се подчини изцяло на магнетичната графиня Лизавет, която управлява къщата с твърда ръка и едновременно запленява и събужда страх у подчинените си. Въвлечена в сложна и заплетена игра на котка и мишка, Марион скоро осъзнава, че мрачните коридори на Къщата на глада крият много по-опасни и смъртоносни тайни от това да даваш кръвта си. Младата жена ще трябва бързо да научи правилата на новия си дом, ако иска да оцелее. И капка по капка да плати цената на новия си живот…
Омагьосващ и пленителен, „Къщата на глада“ от Алексис Хендерсън е готически роман, блестящ като скъпоценен камък, който може както да ви омае, така и да ви пореже с опасната си красота. Читателите дълго ще помнят металическия вкус на тази мрачна история със смразяваща атмосфера, пропита с похот и мистика.
Из „Къщата на глада“ на Алексис Хендерсън
1
Да даваш кръвта си, е да съществуваш.
Ванеса, Първа кръвна девица от Къщата на глада
Преди да даде от кръвта си за първи път, когато все още носеше името, дадено ѝ от родителите ѝ, Марион Шоу беше прислужница в една градска къща в Саут Прейн. В онази сутрин – сутринта, която след това щеше да определя като началото на своя втори живот – тя беше коленичила на дървения под на гостната с четка за търкане в ръка, навила ръкави до тънките си лакти.
В другия край на стаята лейди Джъртруд седеше на тапициран стол и я наблюдаваше как работи. Тя беше лукава жена, синеока, с посребрена коса и тънък аристократичен нос, осеян със старчески петна и лунички. Докато други благородници предпочитаха да оставят прислужниците да работят сами, лейди Джъртруд пред[1]почиташе да ги надзирава и ги наблюдаваше с орлово око, сякаш да се увери, че заработват всяка монета, която им плащаше.
– Пропуснала си едно място – изсмя се тя и грабна бастуна си, за да посочи едно миниатюрно петънце на дъските.
Марион отмести тъмен кичур от окото си. Постара се колкото можеше, да внимава за тона си.
– Ще съм по-внимателна, милейди.
– Така и трябва. Има момичета, по-хубави от теб и не така бавни, които ще се радват да заемат мястото ти – каза тя, отхапа от ронливата сладка и пръсна трохи, когато отново заговори. – Ти си станала бавна... и мързелива. Виждам го в очите ти. Малкото светлина, която имаше в тях, отдавна е угаснала и сега очакваш да се влачиш из стаите ми на ръце и колене като най-вулгарна пияница. С разрошената си коса и мръсна престилка...
– Бъдете сигурна, че по този под няма да има и петънце, когато приключа с него – прекъсна я Марион. Усещаше как в нея се надига гняв като горчилка. – Имате думата ми.
При тези думи лейди Джъртруд само се намръщи и отпуснатата кожа на челото ѝ се набръчка като платно. Марион не можеше да не си помисли, че жената е доста самотна. Останала вдовица отдавна, без свои деца, без приятели или близки роднини, тя нямаше поводи за светско общуване освен църковната служба в неделя. Затова всеки ден следваше Марион от стая в стая и я наблюдаваше, докато тя миеше пода или лъскаше среброто, а понякога (ако здравето ѝ позволяваше) отиваше толкова далече, че я следваше и в кухнята, където оставаше, докато болките в коленете ѝ я принуждаваха отново да се върне към удобствата на стаята си.
Марион излъска пода, докато можа да види отражението си в него – широко разположени, вперени в нея очи, прав нос и леко разтворени пълни устни, език, прибран зад зъбите ѝ, кожата ѝ – мургава, косата ѝ – разбъркана купчина от къдрици. Тя се намръщи на себе си точно когато камбаните на църквата биха за дванайсет часа. Марион въздъхна накъсано, отдели поглед от отражението си, пусна четката в кофата и бавно се изправи на крака.
В съответствие с новите трудови закони всички работници имаха право на един час почивка заедно със седемчасов работен ден, предпазна мярка, въведена, след като поне шест момичета бяха умрели от преумора след двайсет и четири часови смени в една текстилна фабрика. И въпреки че лейди Джъртруд не беше особено мила жена, тя беше голям поддръжник на реда и стриктните правила, независимо от това дали бяха в нейна полза, или не. И затова, когато часовникът удари дванайсет, тя побърза да освободи Марион.
За разлика от много от хората от нейното обкръжение, лейди Джъртруд не можеше да си позволи да си купи къща далече от... по-непривлекателните кътчета на Прейн и на Марион ѝ трябваха само няколко минути, за да стигне до началото на бедняшкия квартал. Тук тя ускори крачка и усети как настроението ѝ се подобрява, макар и съвсем малко.
Постепенно хубавите къщи отстъпиха място на обвити в бледа мъгла бараки и складове. Марион тръгна по претъпканите улици на кланиците и пазара за месо до тях, като пристъпваше по наполовина замръзнали изпражнения и покрай редове от трупове на крави, които висяха, закачени за копитата. Тя инстинктивно приведе рамене срещу вятъра и идващия студ. Зимата едва бе започнала, а улиците вече бяха покрити с дебел сняг и киша.
Навън тълпите се бяха пръснали из кланиците около кошарите, където се бяха скупчили животните – треперещи от студа и предстоящото клане или и двете. Докато минаваше покрай тях, Марион съсредоточи поглед върху обувките си. От три години всеки ден минаваше покрай кланиците и все още не можеше да се накара да погледне животните в очите.
Тя продължи да върви. Стелещата се мъгла беше паднала ниско и беше толкова гъста, че слънцето едва проникваше през нея. Улиците бяха пълни с хора, както ставаше винаги по средата на деня. Около сергиите се събираха тълпи и ако Марион имаше някоя монета, която да похарчи за малко печена змиорка или херинга, тя можеше да се присъедини към чакащите. Но сега нямаше, така че продължи пътя си, като минаваше през тълпи и заледени улици, а в обувките ѝ се просмукваше киша.
По уличките се втурна леденостуден вятър и развя палтото ѝ, когато се приближи до любимото си място за сядане, един тъмен вход отзад на изоставен склад на края на Прейн, който гледаше към изкопите и дългата рана, която представляваше северната железопътна линия отвъд тях.
Заваля дъжд и Марион се отдръпна назад в сянката на навеса, извади от задния джоб на палтото си пакет кибритени клечки и последната си цигара. Тя запали цигарата и я закри от вятъра със свита ръка. Между дръпванията хриптеше и трепереше, като духаше дим върху пръстите си, за да ги стопли.
Цигарите правеха чудеса за болката от глада и за половин пени за пакет бяха много по-евтини от това, което предлагаха продавачите на храна по пътя, чиито цени, що се отнасяше до Марион, бяха прекалено високи.
– Ако това не е бижуто на Прейн.
Марион се обърна и видя Агнес да върви към нея през гъстата тълпа. Тя вдигна ръка и Марион от своя страна я поздрави с два вдигнати средни пръста. Агнес беше изпито, пожълтяло, слабо като вейка момиче със светлокафяви очи и изтъняваща коса, която носеше сплетена на плитка, висяща на гърба ѝ като опашката на плъх. И Агнес като Марион беше прекарала ранните години на детството си като джебчийка на натоварени кръстовища. Всъщност те така се бяха запознали и скоро бяха разбрали, че кражбата е занаят, по-подходящ за двама. И така, Агнес се грижеше за отвличането на вниманието – бърбореше глупости с набелязаните хора и ги разсейваше – докато Марион се промъкваше зад тях, за да отмъкне портмоне с монети или да измъкне копринена кърпичка от малкото джобче на някой минаващ лорд.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
