„Куала Лумпур под прикритие“ (Издателство „Слънце“) е една необичайна книга, която ще ви пренесе в един от най-бляскавите азиатски мегаполиси. Зад лъскавата му фасада се крие различен свят с хиляди млади жени - малайзийки, рускини, украинки, новозеландки, филипинки, тайландки, които продават денонощно телата си под контрола на местната мафия. Авторът на книгата Ю Пайк Леонг проследява техните драматични истории. А за да ги предаде максимално достоверно, преди написването на книгата си той влиза "под прикритие" в ролята на "клиент".
Леонг описва различни места с различна клиентела, където се предлагат всевъзможни видове услуги. Авторът е малайзиец от китайски произход, занимава се с разследваща журналистика и пише книги за нощния живот в големите азиатски столици.
Прочетете откъс от книгата „Куала Лумпур под прикритие“ на Юпайк Леонг (Издателство „Слънце“), а в края научете как можете да я спечелите!
*
Китайски кукли и комплекси за хранене
Разположен близо до евтин хотел, новият комплекс за хранене „Ню Пенгхуа“ на „Пуду Роуд“ съдържа двайсет павилиона, един от които се слави със своето печено патешко. Освен вкусната, достъпна храна, в комплексa за хранене се таят експлоатация, разбити сърца и насилие. Той е с квадратно разположение, от три страни е опасан със стени, а трийсет стъпки желязна подпорна конструкция поддържа плоския му покрив. През деня редовните му клиенти са служителите в офисите, но когато слънцето потъне зад градския пейзаж, той се превръща в свърталище на покварата, привличайки и младите, и старите, и любопитните, и разбира се – обичайните женкари.
Откривам „Ню Пенгхуа“ случайно, след търсене на павилиони за печено патешко в интернет. Една вечер седя и се наслаждавам на печеното патешко, а над главата ми се въртят вентилатори и ярките неонови светлини създават долнопробна атмосфера. Зад стъклените витрини амбулантните търговци равнодушно пържат кои тиоу – нарязано на ивици печено пиле, варят нудли с яйца, запържват зеленчуци и готвят други местни ястия. Влизат три момичета с потници с презрамки през врата и минижуп. Тяхното присъствие ме озадачава. Разпръсват се и едно от тях, на около двайсет години, идва до масата ми, след като парфюмът й пръв стига до мен. Пита ме на мандарин:
– Бао беи [най-любими], искаш ли да си щастлив?
– Щастлив? Как? – питам аз и се чеша по тила.
Тя прави пауза.
– Искаш ли да ме купиш?
Сетивата ми избухват, както би направила ревнивата ми жена.
– Не... Не, благодаря – усмихвам се аз и продължавам да ям. Тя отива на друга маса. Разочаровам и другите две момичета, а сега влизат и още работещи дами. Облечени като участнички в малък конкурс за красота, те ходят от маса на маса и питат клиентите: „Искаш ли масаж?“, „Искаш ли да си щастлив?“ или „Искаш ли да ме купиш?“. Някои от по-стеснителните молят редовните клиенти да им купят питие, за да завържат разговор. Бъбрят със своите евентуални кандидати и ако химията и цената са приемливи, ще сключат сделка.
Правя проучване в интернет за „Ню Пенгхуа“ и изравям историята му. Негов предшественик е центърът за хранене „Пенгхуа“, който се намирал на „Пасар Роуд“. По онова време проститутките носели пакетчета с динени семки като претекст за търсене на клиенти. „Искаш ли да си купиш динени семки?“, питали те. Какъвто и отговор да получели, следващият въпрос неизменно бил: „Интересува ли те да си купиш секс?“ или „Искаш ли масаж?“. След пет години сградата пада под разрушителните чукове на кметството в Куала Лумпур. В ума ми изплуват много въпроси. Имам нужда да се потопя в „Ню Пенгхуа“, за да намеря отговорите.
При по-сетнешните си посещения се правя на разследващ писател. Сяо Пин, двайсет и две годишно момиче от Ханджоу, вечеря с мен по моя покана и си говорим.
– От колко време си тук? – питам аз, пронизвайки парче задушено пиле.
Косата й плавно се спуска над голите рамене, а на клепките си е сложила изкуствени мигли.
– От две седмици.
Тя надига към устните си пластмасова купа със стара краставичена супа и преглъща мъничко.
– Кога ще се върнеш в Китай?
– Когато върна дълга си на моя лао бан [шеф] и спечеля някакви пари. Той плати пътуването ми и квартирата предварително.
Сипвам върху ориза си сос.
– Колко време ти трябва, за да си платиш дълга?
– Не много. Вече съм изкарала десет хиляди. – Тя облизва горната си устна, която е изцапана със сос.
– По колко взимаш на клиент?
– По сто и шейсет.
Говорим за семейството й, за родната й провинция, за китайската икономика и моловете в Куала Лумпур, за задръстванията по улиците. Когато зачеквам темата как е била убедена да дойде тук, тя избягва въпроса, като непрекъснато ми досажда:
– Искаш ли да си поиграем в стаята ми?
Изтичат около трийсет минути, може би повече. Тя свършва с храненето и оставя вилицата и лъжицата на масата. Като разбира, че няма да може да сключи сделка с мен, става.
– Благодаря за ориза. Искам да се заема с потенциални клиенти. – Подметките й шляпват по сивия под, покрит с плочки, и тя бързо тръгва по най-прекия път до най-близката маса. Чувам глас, който пита:
– Може ли да седна тук?
*
Спечелете книгата „Куала Лумпур под прикритие“ (Издателство „Слънце“).
Как?
Споделете в коментар под статията тук: Коя е най-невероятната среща, която сте имали на път?
Печелившият ще бъде изтеглен чрез жребий и обявен във фейсбук страницата на Peika.bg на 10 юли 2014 г.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
