Събота. Прогноза за времето – необещаваща за пътешествия. Желание да си остана вкъщи – нулево. Имам нужда от пътя. Тръгвам към параклиса на Света Петка в Трън, който се издига на един от най-високите хълмове край града.
„Храмът на чудесата“ или поне така го наричат местните. Аз не идвам за чудо, идвам за пътя – към надеждата и по-доброто утре. Постилам на душата си смирение, завивам я с вяра. Тя не е кръст, звезда, полумесец, тя е кръг, защото е вечна.
На пътя за Трън съм. Небето сякаш се е снишило, иска да се притисне към земята, но вместо това я окъпва със сълзите си, че не може да я стигне. Едри капки се разбиват в предното стъкло на автомобила. Дъждът е време за смирение. Гледам към хоризонта. Радиото свири тихо и някак далечно. Далечен е и светът зад прозореца, някак чужд. Усещам острия аромат на мокри билки, който дълго остава в мозъка ми, след като ги подминавам. Асфалтът е мокър и с няколко тона по-тъмен. Докато се опитам да позная песента, която върви по радиото, дъждовните капки вече образуват река по пътя.
Влизам в Трън, минавам покрай хотела на центъра, но не завивам към ждрелото на река Ерма, а продължавам напред. Табели за параклиса не липсват. Когато почти си мисля, че съм го подминала, виждам пещерата, на върха на единия хълм. Спирам в подножието му. Посрещат ме сергии с магнитчета и други джунджурии, подминавам ги и се изкачвам към хълма.
Дъждът спира и слънцето се опитва да избута облаците. Изкачвам се по каменните стъпала. Погледът ми се катери по дърво, окичено с мартеници, саксии с петунии, икона на Света Петка и ето този надпис:
Минавам под него и влизам в храма. За щастие в момента няма други хора, така или иначе вътре не могат да се събрат повече от 6-7 души. Посреща ме светлата усмивка на жената, която се грижи за мястото. Очите ѝ са топли и гостоприемни. Купувам си свещи и ги наричам за най-близките ми. Нищо не нарушава мълчанието в скалния параклис. Случайно или не в цял Трън, точно в този ден, в този момент, няма ток. Светлината в пещерата идва само от отворената врата и свещите на вярващите. От стените гледат изписаните очи на иконите. На земята смирено стоят даровете за светицата – за молба и за благодарност.
Жената в храма ме подканва да отида до единия сталактит, близо до входа. Полага ръка под него и в дланта ѝ се събра вода:
– Това са сълзите на Света Петка. – прошепва тя – Ако вярвате, сложете ръка и намажете очите и врата си с нея. Лековита е водата, на много хора е помогнала…. А след туй, приведете се тук. – и посочва ниско долу в краката ми. - Там се виждат две следи в скалата.
– Какво е това? – питам аз.
– Това са следите на Света Петка. Тя била преследвана, задето помага и лекува хората. Легендата разказва, че се скрила в тази пещера. Тук минавали дните ѝ, идвали хората с вяра при нея. Някой път печала питка, а пък пушекът от огъня излизал през тайни пролуки и така дълго време преследвачите ѝ не успели да открият къде точно се крие светицата. Един ден обаче надушили следите ѝ. Докато за пореден път печала питка, тя усетила, че идват хора, дето ѝ мислят злото. За да не попадне в ръцете им, се шмугнала в тайния отвор на пещерата, откъдето бягал и пушекът, излязла от другата страна на хълма и дим да я няма. Докато се качвала по скалата, оставила следите си.
Клякам до тях, за да ги разгледам по-отблизо.
– Ако искате, можете да си пожелаете нещо или да се помолите. Жените слагат лявата си ръка на ръката на светицата и си пожелават нещо добро с цялото си сърце. Мъжете пък поставят дясната си ръка на отпечатъка от крака ѝ и пак само добрини помислят. – обяснява жената със спокоен глас.
Миг мълчание и смирение, а всъщност цяла вечност. Оглеждам се и погледът ми се търкулва върху нещо необичайно – голяма каменна питка, в средата ѝ червено великденско яйце.
– Каква е тази питка? – гласът ми прозвучава по-тихо, отколкото очаквам. Жената ме поглежда с благ поглед като разказвач, който опази най-вълнуващия момент за накрая.
– Нали помниш преследвачите, които идват за Света Петка? – пита тя, а аз кимам утвърдително. – Когато влезли в пещерата, светицата я нямало, но току-що опечената питка още вдигала пара. Те решили да си отчупят залък от нея, но когато я докоснали, питката се превърната в камък. Ето тук можеш да видиш къде е начената. – казва жената и показва малкото отчупено парче от каменната питка...
Разделяме се по живо-по здраво. Излизам от параклиса и вляво виждам провирало в скалата.
През него светлината навлиза на едри снопове - ту бяла, ту лилава. Минавам през него и се изкачвам към най-високата част на хълма, а там стърчи метален кръст. Той е знак да помним и да знаем, че не чудесата градят вярата, а вярата създава чудесата!
***
Работно време:
Летен сезон: сряда – неделя 9:00 – 17:00 часа
Зимен сезон: сряда – неделя (с предварителна заявка по телефона предния ден)
Почивни дни: понеделник и вторник
На Петковден (14 октомври) се провежда традиционният събор на град Трън и до параклиса на Света Петка се прави курбан в чест на светицата.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
