Казват, че няма две повтарящи се фламенко песни, защото певците променят текста според настроението си. Няма и два еднакви танца, защото стъпките не са заучена хореография, а истинския ритъм на сърцето.
Гласът на певицата сякаш проряза малкото, затъмнено помещение, в което се бяхме събрали. Андалуското фламенко не е изкуство за голяма зала, сцена и холивудско осветление. Всички участващи в представлението изливат цялата си душа, а това се прави в по-интимна обстановка.
Песните често разказват за красотата на любовта и болката от нея: “О, колко добре ми звучи, като ти казвам, че те обичам!”, “Толкова си красив, че дори миглите ми се измориха да те гледам”. Дори не е нужно да разбираш текстовете, защото емоцията в гласа на певците е универсален език.
Едно, две, три; едно; едно, две - токчетата на танцьора безмилостно удряха по дървената настилка под звуците на китара и типичното ритмично ръкопляскане. Погледът му беше отнесен, сякаш танцуваше тук, а мислите му го пренасяха някъде в миналото. Страст, само така мога да опиша този танц.
Тръгнахме си от представлението в еуфорично настроение. Не помня последния път, в който бях станала свидетел на нещо толкова вълнуващо. Чувствах се вдъхновена, защото рядко виждам хора, които да са така отдадени на професията си. Замислих се, какъв ли щеше да бъде този свят, ако всеки от нас влагаше толкова умение, обич, старание и емоция в своя занаят.
По залез вече бяхме на покрива на Центъра на изящните изкуства (Círculo de Bellas Artes), една от най-високите сгради в центъра на Мадрид. От 56 метра височина видяхме всички места, които посетихме през последните няколко дни. Едва сега осъзнахме колко много сме успели да видим от града и то без дори да ползваме метрото. Сега познавахме улиците, булевардите, площадите, кафетата със закачливи табели, сладкарниците с примамливи витрини, цветните площи и нажежените от лятното слънце пейки. Бялата църква в далечината е точно до любимия ми индийски ресторант. А телевизионната кула, която напомня повече на извънземен кораб, е съвсем близо до фламенко бара. Кметството на Мадрид е сякаш на ръка разстояние и пред него е площад Сибелес, където Реал Мадрид винаги празнува победите си.
А Гран Вия, един изключително монументален булевард, започва от тук и пътят му се изгубва в хоризонта. Това е една от най-забележителните улици в испанската столица заради изключителната архитектура на учудващо високите й сгради. Тук се извисява централата на Телефоника (испанска телекомуникационна компания), която е първият небостъргач в Европа. Казват, че ако не си се разходил по Гран Вия, изобщо не си посетил Мадрид. Аз бих добавила, че ако не си видял Гран Вия от високо, изобщо не си почувствал града.
Всъщност, да почувстваш Мадрид не е чак толкова просто. Столицата има много различни лица и всеки посетил я е обречен да види само някои. Влюбих се в оживената страна на града в квартали като Чуека и Малазаня. Вечер улиците са пълни с млади хора и атмосферата е изключително приятна. Повечето жители на града също обожават Ла Латина и Лавапиес. Последният несъмнено е кварталът с най-любопитното име: в превод от испански означава “измива стъпала”. Една от теориите е, че в миналото тук е имало площад с фонтан, в който местните измивали ходилата си, преди да влязат в близкия храм.
Точно в Лавапиес се провеждаше Холи, индийският фестивал на цветовете. Традиционно, тържеството чества красотата на многоцветната пролет. В Западния свят, обаче, изглежда организират подобни забавления няколко пъти годишно и датата няма определена символика.
Площадът беше пълен с хора и на сцената в единия му край имаше изпълнение на индийски танци. Цветният прах се хвърляше само на кръгъл час и ние вече бяхме изпуснали първата вълна от замерянето. Беше ме някак срам да танцувам с чисто бялата ми тениска. В този момент дори не подозирах, че ще се превърна в една от най-изцапаните на фестивала.
Празнувах Холи с индийци, за които правилата нямаха значение. Кой може да сложи час на момента да бъдеш щастлив, да се замеряш безразборно с цветове, да се смееш от сърце, да танцуваш нелепо, да се чувстваш като дете? Замерях всички: познати и непознати, деца и възрастни. Малчуганите най-много се радваха на войната с цветен прах. А някои възрастни дори идваха да помолят: “Ще ме намажеш ли с розово, защото си нямам?”, “Би ли ми сложила синьо на лицето?”. Аз бях толкова изцапана, че изглеждах някак сива, защото твърде много цветове се бяха размазали по дрехите ми. По ирония на съдбата, в квартала на чистите ходила всички бяхме толкова мръсни. Но след много смях и детска наслада душите ни бяха по-чисти. Прибрах се до хотела по Гран Вия и се превърнах в по-голяма атракция от всички сгради. Смея да твърдя, че това е най-голямото ми архитектурно достижение.
Опознах много от лицата на Мадрид с един хитър трик. Всеки път, когато се запознавах с някой местен, питах за любимото му място в града. Повечето първосигнално отговаряха парка Ретиро. Но аз не се задоволявах с нещо толкова типично. Настоявах за още предложения, докато не ми кажеха нещо любопитно.
Нямаше как да изпусна къщата-музей на художника Хоакин Сороля, след като един мадриленьо ми сподели: “Това е едно кътче от Валенсия, родния град на твореца, в самото сърце на Мадрид. Пренася те на съвсем друго място.”. Прозвуча ми като най-простичкия вариант на пътуване в пространството. Когато почти примирах за малко почивка на сянка, открих входа към къщата. Още с прекрачването на прага към градината пътуването започна.
Вече бях в Южна Испания, пред една умалена версия на градините на Аламбра. Тук, далеч от жегата навън и шума на забързания град, времето спираше. Къщата на художника беше уютна, слънчева и стените са отрупани с картини, които често изобразяват морето. В кабинета, една просторна стая с двоен таван, на статив беше поставен женски портрет. До него бяха купичките с вода, четките и маслените бои на Сороля. Сякаш художникът беше излязъл за сутрешното си кафе и всеки момент щеше се върне, за да продължи да рисува. На втория етаж бяха изложени някои от най-емблематичните картини на Сороля, изобразил красотата на различни испански градове и региони. Беше вълнуващо да разпозная множество места, които бях успяла да посетя през последната година.
Тръгнах си от Мадрид с чувството, че не искам да си тръгвам. Единствената ми утеха беше увереността, че ще се върна отново. Обичам да казвам, че връзката ми с испанската столица е зряла. В Барселона се влюбих от пръв поглед. А отношенията ни с Мадрид се развиха бавно и постепенно в рамките на цели три години. Днес, градът е като стар приятел, който винаги ще ме приюти и развесели. Каквото и да става, Мадрид ще ме чака с отворени обятия, за да ми покаже друго свое лице и да ми поднесе нови приключения.
Още пътувания на Евелина вижте тук.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
