Аз съм един от хилядите почитатели на темата Ком-Емине и затова реших да напиша следващите редове. Всичко, свързано с Балкана и особено с неговото било, винаги предизвиква в мен силна еуфория, която бих искал да споделя с вас и вашите читатели.
По същество. Роден съм на 29 септември през далечната 1988 г. Ха-ха-ха, няма да разказвам за сътворението, но все пак да вметна откъде тръгна цялото пътешествие. Реших тази година да променя стандартизираното честване на деня, в който съм се появил на този свят. Затова с Ива решихме да направим черешката от международния път на дружбата Е3, а именно Централен Балкан.
В ранното утро на 29 септември стартирахме на Централна жп гара в София. Като всеки потребител на БДЖ не бях изненадан от двайсетминутното закъснение, с което започна нашият път. Без това да помрачава настроението ни след около час бяхме в град Пирдоп. Веднага след като слязохме, усетих как билото ни зове за едно петдневно масажиране по гръбнака на България.
Минахме през хижа Паскал, която за пореден път не работеше (работи приоритетно уикендите), а сега ни предстоеше най-тежката част за деня - изкачване и на връх Паскал с пълни раници. Все пак на рожден ден сме тръгнали. След известно душевадстване, което по – късно кръстихме “паскалстване”, се озовахме на билото. А то, то е моят естествен наркотик и присъствието ми там винаги предизвиква специфично състояние на духа, което намирам за трудно описуемо.
Забележка:Тук идва момент за една предварителна бележка. МикроКЕминето трябваше да се осъществи от едно трИИИо или както се зовем трите И-та (Ива, Иво и Иван). За съжаление, средното И се контузи, но Ива се погрижи той неизменно да бъде с нас навсякъде из Старата, макар и под задочно шаманистична форма.
Оттук нашето пътешествие препусна неусетно по билото, като непрестанно от двете ни страни се виждаше гледка, характерна само и единствено за него. Денят се търкаляше неуморно, а при всеки досег с обхват телефонът ми откачаше със SMS-си с по двайсетина пропуснати повиквания. Нямаше време да се звъни обратно на всички, такъв им бил късметът - или пък моя. След като почти целият ден беше прекаран по билната пътека, вече наближи време да се спуснем към първата дестинация за трипа – хижа Бенковски. Омайна и китна, тя ни даде нужното спокойствие за пълно релаксиране след 10-часовия преход и уюта да си кажем по едно Наздраве със спътницата ми по случай празника ми.
Без излишно подмотване започна следващият ден. След бързо приготовление и сбогуване с хижарката - много мила и приятна жена, се отправихме към далечната към този момент дестинация, а именно хижа Козя стена.
Денят вещаеше да е по-горещ и от вчера, пътят – по-тежък, но положителният заряд, даван непрестанно от Балкана, растеше право порпорционално заедно с растящите метри към връх Вежен. Отгоре той е един доста равен връх и може би и затова не представлява голяма атракция за много туристи. Погледнат отстрани обаче, всъщност създава усещането за важен, полегнал мастодонт от отминала епоха или друго измерение, който в комплект със “Старопланинското Конче” дава завършеност на пълнещата окото гледка.
Жаркият ден предразполагаше по-скоро плажни дейности или поне такива, които да се извършват на сянка, въпреки че беше краят на септември. Ние обаче не бяхме на това мнение и с бодра крачка се насочихме към една от перлите сред старопланинските хижи – хижа Ехо.Трябва да си призная, че слизането от Вежен дотам хич не бива да се подценява. Малко ми прискърцаха ставичките. Без особени аварии, като изключим три благополучно проведени срещи (разбирай - змиите офейкаха) с представители на змийския род, се добрахме до Ехо. Там заслужено последваха няколко хмелени подкрепвания и кратка дрямка, която направих в столовата на хижата, тъй като навън жулеше такова слънце, че ми беше нетърпимо. Същото слънце обаче не се оказа никакъв проблем за Ива, която се беше отдала на събирането на витамин D, точно като някои представители на фауната, които срещнахме малко преди това.
Трипът за деня приключи два часа по-късно на хижа Козя стена, където доволни и доста уморени направихме разбор за деня, както и звездна снимка, която Ива си беше поискала отдавна. Равносметката показваше: изминати 23 км разстояние и няколкостотин метра във височина. Определено бяхме доволни и хижарската леща беше очакваният от нас завършек на деня.
Следващите няколко реда са и може би основната причина да напиша този разказ. А именно искам да покажа и разкажа за подаръка на Стара планина към нас. Третият ден започна по тъмно, защото предстоеше най-дългият като разстояние участък от предварително начертания план. С бодра и стройна крачка отпрашихме на изток към Беклемето и на около час преди него започна да ни става ясно какво щеше да се изправи след малко пред очите ни… а това беше раждането на новия ден. Но не като всеки друг изгрев, а изгревът, заливащ сякаш с лава върховете Ботев, Купена, Амбарица и оставящ те без дъх и думи.
Този изгрев ми подари Балкана....
Ходейки по пътя, с риск всеки момент да се спъна някъде заради захласа по красивото утро, неусетно стигнахме паметника Арката на свободата или както е известен сред някои туристи - Чорапогащника. Оттам подхванахме пътя за хижа Дерменка и по-непознатата за нас част от Балкана. До Дерменка пътят е сравнително равен и доста живописен, но въпреки това слънцето и една група крави се опитаха да ни го направят малко-по интересен. Слънцето - с опит за удар, който в различни части на деня поваляше ту мен, ту Ива, а кравите - със случайно организирани блокади по пътя. Междинната цел беше достигната – хижа Добрила. Ранният следобед започваше и трябваше бързо да вземем решение дали ще атакуваме крайната си цел за деня - любимата Амбарица, или ще останем да спим на Добрила. Тъй като не сме големи фенове на хотелите, събрахме последния запас сили за деня и се засилихме. Първата идея беше да подсечем Амбарица, но уви напред и нагоре беше в крайна сметка нашата единствена посока. Та без да губим много време закрачихме нагоре към стръмната Амбарица, за да видим най-красивия от всички върхове на Балкана - Купена.
Денят беше към своя край и вече предвкусвахме благите вкусотийки, които ни чакат в хижата. Равносметката за този ден беше 36 изминати километра в планината и умора, която не ме остави да се любувам дълго на хубавия огън и приятната компания на свежите хора, качили се тази вечер до хижата.
На другия ден без бързане за ранно ставане и след обилна мекична закуска, с Ива се заловихме за работа и рязко потеглихме към заветната цел за деня - връх Купена. Прекрасен, горд и неустоим, за нас не оставаще нищо друго в този слънчев ден освен да му се покатерим.
На върха се срещнахме с една двойка приятни туристчета от предната вечер, с които проведохме много приятен и съдържателен разговор и заедно сътворихме следното стихче, което оставихме да отлежава на върха.
“Купене, Купене,
Най-си убав есенно време
колко си стръмен
ич не ми дреме!
са в краката ти денем.
Хижа Левски и Амбарица
са твоята красавица.
Тук всичко е прекрасно,
когато времето е ясно.”
Колкото и да не ни се щеше, беше време да си ходим от Купена, след живописна разходка между Кръстците, Костенурката и другите върхове в източна посока, дойде моментът за първата раздяла. Първото усещане, че трябва да се разделиш със сладкия опиат, който билото ти е поднасяло през последните няколко дни. Не съм правил маршрута Ком-Емине главно поради липса на време, но вече ясно мога да си представя какво би било усещането. Както и да е, тази първа раздяла ни отведе до изключително приятната и посетена от нас за първи път хижа Васил Левски. Невероятното спокойствие на приключилия вече активен сезон и предстоящия делник, беше неделя и на никой от нас не му пукаше, защото делник, ден, дата и други там подобни бяха стриктно прибрани понятия за връщането ни обратно в града. Сега беше момента да се насладим над преживяното над прясно приготвения омлет и бобец от приятелите на хижарите.
На другия ден си тръгнахме от хижа Васил Левски така, сякаш отиваме на разходка из околностите, а не все едно си тръгваме наистина. Пътят на Карловските хижи (Левски-Балкански рози-Хубавец) е изключително живописен и приятен за разходка. Хижарката на хижа Балкански рози ни разказа доста за трудностите и предизвикателствата на тази нелека професия, както и за забавните моменти, които не са един или два и понякога са с главно действащо лице Мецун или роднините му.
Второто усещане за раздяла дойде когато бяхме на хижа Хубавац. Оттам знаех, че ни остават броени часове в планината и краят на спокойствието, както и все по-неизбежно наближаващият сблъсък с градската действителност. Но какво пък - хубавите неща си имат начало, траят често малко и колкото и да не ни се искат - приключват. Спомените, от своя страна, остават…
Препоръчвам на всеки, който не се е потопил в магията на Централен Балкан, да се постарае да поправи тази своя грешка във всеки един подходящ за туризъм момент.
Що се отнася до мен, аз имах един невероятно прекаран празник. Заедно с Ива чакаме възстановяването на Иво за възраждане на трИИИото... по билото.
*
Текстът и снимките са на Иван Гавазов, изпратени за рубриката Стани автор. Споделете и вие своите пътешствия в пътеписи, снимки или съвето на info@peika.bg.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
