Текстът участва в конкурса за авторски материал на Peika.bg.
Лято е, знам, че всички си мислим за море и плажове, но сега ще ви разкажа за една зимна приказка. Много обичам да пътувам, както в чужбина, така и в България. Планирам пътуване до Ловеч. Отличителна черта на моя стил пътуване е, че включвам всички близки околни забележителности, за да можем да се насладим на повече красиви места. Всичко е по график, буквално по часове и минути. И така, в план-програмата влизат още Деветашката пещера, Крушунските водопади и пещера Стълбицата, намиращи се съответно в селата Деветаки, Крушуна и Кърпачево.
Екскурзията е през февруари месец, а тази зима си има сняг. След като се настаняваме в хотела ни в Ловеч, бързо се приготвяме за разходка и потегляме. Минаваме през магазин за някакви дреболии за похапване и се отправяме към първата ни дестинация- пещера Стълбицата. Минаваме през няколко села и в края на село Кърпачево започва черен път, баири и преспи сняг. Моя приятел, с който пътувам, предлага да оставим колата и да продължим пеша, но виждам на картата, че остават малко повече от 2 км, а не ми се върви толкова в студа. Затова продължавам смело към първия баир, на който има коловози от машина, по-голяма от моя джип, вероятно трактор. Та, както смело и уверено тръгнах, така бързо и затънах. Колата ми се хлъзна и вече се намирам не в коловоза, а в преспата от дясно. Чудно!
След няколко неуспешни опита да измъкнем колата, се отказвам и я оставям. Все пак имам план програма за изпълнение. Е явно ще се върви!
Стигнахме до пещерата и подминаваме предупредителната табела, да не се влиза поради опасност от срутване. Вътре- мистична красота. Това не е традиционна пещера със сталактити и сталагмити. Снегът не стига до вътрешността, въпреки не малкия отвор, който служи за вход. Сякаш влизаме в друг свят. Зеленина! Слизаме по зелените стълби към дълбините и разглеждаме вътрешността на пещерата. Когато погледнем обратно към входа, нагоре към стълбите, виждаме един лъч светлина как влиза през процепа.
Време е да си измъкна колата! Връщаме се към селото и започваме да гледаме пред коя къща има автомобил, който ще може да ни изтегли. Но няма никой в селото.. пустош! Чудно!
Бързо стигаме до центъра на селото. Виждам сграда, прилича ми на община. Обикаляме из коридорите и там няма никой. Най-накрая, в един от кабинетите намираме жена! Доста е учудена да види два непознати индивида. Няма да описвам трагикомичния начин, по който обяснихме ситуацията и се започна едно звънене по телефона. Местни, горски, в съседна община - никой няма кола. Все още не ми се плаче и си мисля, колко предвидливо си взехме някаква храна, та ако се наложи може би ще преживеем вечерта тук, в колата. Или зимата, докато се стопи снегаът. Всякакви сценарии минават през ума ми. Решаваме да помолим жената за лопати. Това му е хубавото на селските общини, има лопати в съседния кабинет. Това в София няма как да ти го осигурят. Ще ринем снега около гумите на колата, ще се молим за чудо и ще се измъкнем, съвсем постижимо нали?!
Тръгваме обратно към черния път и баира, казах, че е сравнително близо, но си има ходене, а и ние от 2-3 часа сме подгизнали до колената, а навън е около 6°С. От адреналина (така нека наречем чувството на страх, от това да остана сред нищото, просред зима, с добър шанс за измръзване и умиране от глад) не усещах никакъв студ - нищо! И в този момент забелязвам две жени и един дядо да излизат от сграда подобна на читалище. Тичам към тях! Бързо обяснение на ситуацията и нов отряд за спасение е формиран. Звънене.. надежда.. чакане.. и.. минава джип. Това нещо може да ме изтегли! Прегрупиране и преориентиране. Тръгвам след него. Успявам да стигна до къщата, в която паркира и отново разказ за ситуацията. Едрия чичак изглежда като бизнесмен, нагласен с ризка.. и последва обяснение, че тракторът му е зазимен, че си има работа в момента и не може да ми отговор веднага?! Какво... аз ще си умра тук бе, човек! Това определено не беше отговора, който очаквах.
- Ще ви потърся след малко, вие нали ще сте на центъра, то къде другаде да отидете ха ха. - аз съм в потрес и вече съм готова да се разплача. Връщам се на центъра, то къде другаде да отида...
С приятеля ми се връщаме към варианта да копаем и ринем. Чудно! Правим няколко крачки в пълно отчаяние и точно като на филм в последния момент, преди да рухнат всички надежди, се появява лъч светлина! Точно като лъча от пещерата. Дядото е успял да се свърже със спасителя ни!
Следва благополучно измъкване с рейнджърски джип. Трактор не беше нужно да изкарват, макар че се шегуваха, че ако не стане с първия вариянт, той е план Б. В този момент не мога да кажа какво е чувството, има щастие със сигурност, но просто все още не знам къде се намирам и след толкова часове не мога да повярвам, че най-накрая успяваме да си тръгнем.
Оказва се, че дядото работи в комплекс от няколко къщи за гости в селото и ни кани да го разгледаме. Бяхме смаяни, колко красиво и просторно е това място, имение направо. Обещахме си, че ще го посетим някой ден.
Вече става късно и слънцето тръгва да залязва, но в последния момент решавам да взема завоя за Крушунските водопади.
За Деветаки не остана време, а и ние нямахме повече сили.
Прибрахме се в хотела да се сгреем и да хапнем нещо вкусно.
И така, аз съм човек, който обича да има план и той да се следва. В крайна сметка, всичко беше извън плана. Но с упоритост успяхме да стигнем целта и с много усилия успяхме да си тръгнем!
Имаше неочаквани трудности по пътя, но това е поредната ми хубава екскурзия и определено от най-запомнящите се! Именно след трудни моменти идва удовлетворението и облекчението. Ако ме попитате, отговорът ще е – Да, отидете и посетете тези места, особено пещера Стълбицата, но си оставете колата в селото, за всеки случай, ей така, дори и да е хубаво времето.
Определено беше приключение, за щастие с хубав край.
P.S. Благодарности към всички мили хора, които се опитаха да ни помогнат!
Автор: Пламена Марк
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
