Познаваме Антон и Пламена като смелата двойка, която се озовава на най-причудливи и вълнуващи места по света. Този път те споделят с нас приключенията си от езерото Титикака в Перу. Да се потопим в тяхната история!
Решихме да отделим повече време на езерото Титикака, за да се полюбуваме на красотите, които се разкриват наоколo. Местните ни бяха казали за плаж на име Чифрон и за невероятната красота, с която ги е пленила. Тръгнахме натам, уверени в желанието си да прекараме няколко дена на този непознат за нас плаж.
След няколко часа стопиране в гонене на загадъчния плаж, ето че вече се бяхме озовали само на 2 км от крайната си дестинация. Слагайки тежките раници на гърба, нетърпеливо закрачихме към Чифрон.
Местните се бяха оказали прави! Пред нас се разкри огромен плаж, обграден от планини и скали, а някъде там в далечината на езерото се виждаха и острови, които изглеждаха още по-примамливи от самият плаж. Та нали непознатото винаги е загадъчно? Не сега! Нямахме намерение да ходим на непознати и далечни острови, без дори да знаем дали „има живот“ там.
С потъващи в пясъка крака, тръгнахме да опознаваме чуждата територия и да я „завземаме“. Бяхме решили да прекараме нощта до плажа, за това се втурнахме напред към планините да търсим място за „синята ни сгъваема къща“, както я нарече едно дете.
Изкачихме се малко нагоре и тъкмо си помислихме, че сме намерили място за къмпинг, когато под нас се разкри кей с лодка и четирима чакащи. Просто от любезност или от чисто любопитство Антон ги поздрави и ги попита къде отиват. Разстоянието между нас бе голямо, така че, чувайки „остров“ Антон се втурна надолу по склона на хълма, за да задоволи нараслия в нас интерес. Останах горе на хълма и накъсано чувах разговора, който така разгорещено протичаше долу на кея. Чух Антон да изрича „Vamos!” и ми стана ясно, че сме намерили място за къмпинг. И то къде?!
Оказа се, че хората на кея са чакали няколко часа да се съберат достатъчно пътници, за да напълнят малката моторна лодка и да потеглят към един от островите. Виждайки Антон, една от чакащите жени веднага го „атакувала“ с примамливата оферта да запълним лодката и да потеглим към остров Амантани заедно с тях. След представяне на фактите – „нямаме къде да спим на острова“, нетърпеливата възрастна дама веднага предложила на Антон парче земя в двора си за нашата палатка. Та нали търсихме – място за палатка. Е, вярно че е на час път с лодка навътре в езерото, важното е че намерихме.
Всичко стана много бързо. Преди да се качим на лодката, моторът й вече беше запален и сядайки, веднага потеглихме. Изглежда наистина бяха чакали дълго време за пътници. Едва когато се отдалечихме на 50-100 метра от брега, в мен изникна един въпрос, на който не намерих отговор – „Какво правим?“. Мисълта, че тръгваме към неизвестен остров с криминално изглеждаща лодка, ми носеше смесени чувства.
Чувства на пътешествия, завоевания и предизвикателства и други чувства на тревога и студена заобикаляща ни вода. Тъкмо приключенските ми чувства да надделеят, и моторът на лодката угасна! Залакатушкахме се в лодката по вълните на езерото и си припомних за гондолите на панаира в Сливен и този спомен не ми донесе усмивки. След няколко неуспешни опита моторът на лодката най-накрая запали. Тръгвайки срещу вятъра и вълните напред към непознатия за нас остров Амантани, се надявах повече моторът да не угасне. Постепенно пред нас се откриваха къщи, дървета, хора и ето че след 45 мин вече бяхме на кея, който до преди малко виждахме в далечината. Слязохме и мигом поехме към дома на Максима – жената, която ни бе предложила място в двора си. Разпънахме си палатката и поехме на разходка по брега, за да изпратим залязващото жарко слънце.
Нощта бе тиха и спокойна, без шум, без бриз дори. Останахме изненадани – мислехме, че на острова ще е много студено, но се оказа много по-топло от където и да е на тази височина (близо 4000 метра н. в.). На сутринта решихме да се поразходим и да видим какво предлага островът, на който така случайно се бяхме озовали. Запътихме се нагоре към извисяващите се над нас върхове. Оказа се, че на този остров има 9 села и няма коли, колелета, мотори и други превозни средства. Има само тънки пътеки свързващи селата. Една единствена дума би определила острова най-добре – спокойствие.
Тръгвайки нагоре по непознатите криволичещи пътеки се натъкнахме на табела упоменаваща, че се намираме на най-високия остров в света, без дори да знаем. Вярно или не се запътихме към връх Пачамама и връх Пачатата. Пачамама на местния език Кечуа означава майката земя, а Пачатата – баща земя. Обградени от високата денивелация, като се качихме на Пачатата, пред нас се откри една различна гледка към езерото. Името на върха определено не е случайно.
Бяхме обградени от вода и планини, чувахме само шума на вятъра и мигом забравихме за умората от изкачването. Интерсът ни беше подбуден и след като се насладихме на красивата гледка, разкриваща се пред нас, се запитахме „Каква ли е гледката от другият връх?“. Тръгнахме да изкачваме Пачамама с нови сили. Гледката отново беше поразителна, нямаше как да ни разочарова.
Слизайки надолу към селото, се натъкнахме на една от билките, с които Максима ни бе приготвила вкусен топъл чай – муня. Възползвахме се от възможността и си набрахме по един букет от ароматната билка.
Изморени и с приповдигнато настроение, слязохме в селото и се заловихме да търсим начин да се върнем там, откъдето бяхме дошли. Единственият ни вариант беше пред нас – голяма моторна лодка, тръгваща към плажа Чифрон. Потеглихме обратно, имайки чувството, че случилото се през последният ден бе сън – красив тих остров, на който попаднахме, без да искаме. Дадохме си сметка, че повечето от невероятните неща, които се случват по време на нашето пътуване са се случили, без да искаме и без да ги плануваме. Още едно доказателство, че животът без план е един по-добър и по-вълнуващ живот.
Следете и другите приключения на Антон и Пламена в блога им Travelproof without Roof.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
