Безкрайни плажове. Гигантски вълни. И вятър, който отвява всички грижи и умора на презокеанско пътешествие из Атлантика. Едно име - Назаре!
Представете си, че някой щастлив ден планирате експедиция в търсене на португалски съкровища. Да знаете - който търси - намира. Особено в Португалия. Това градове, села, море, океан, плажове, храна, вина, лозя, дворци, крепости, манастири, светилища, реки, скали, древни университети и още купища стари и нови занимавки за вечно търсещи души. Колкото и да сте търсещи, и ненаситни, и безкрайно любопитни - спомнете си, че дори и най-големите удоволствия се превръщат в главоболия, когато прекалим с тях. Затова - подарете си ден-два за презареждане на батериите. И си спестете разочарованието от превъртане на личния ви километраж и пресищане с впечатления. Подарете си ден-два нищоправене - без висене по опашки, без входове, без бързане, без работни времена, без тонове факти, опитващи се да се пререждат един-друг за място в главата ви.
Нищоправенето не е лесна работа. А и пътуващият човек трудно се решава да жертва някой от скъпоценните си дни, предвидени за лов на впечатления и нови познанства. А и къде да го прави това нищоправене?! Как? Ето малко личен опит по темата.
Представете си десетинадневен маршрут в Португалия. За цяла Португалия от край до край и дума не може да става. Избран е само участъкът между Порто и Лисабон. И околностите им. С мярка, с мярка, колко да е с мярка програмата. В предварителния план, около Порто и Лисабон, се навъртаха още Брага, Гимараеш, Коимбра, Томар, Фатима, Обидош, Сантарем, Синтра, Кабо да Рока, Кешкеш, Ещорил, Белем, Евора и още няколко, които почти нямаха шанс. Да не споменавам, че до всяко място се пътува поне 20-50-100 километра. Или че в някои от изброените места има по 20-50-100 забележителности. Тежък е кръстът на пътешественика!
Знам си, че някои от местата със сигурност ще отпаднат. Защото не ми се препуска като дива коза. А дори и най-дивата коза доста зор би видяла. Пък аз ще се правя, че не съм такава. Вече. И решавам, че някъде по средата на маршрута ще си дам почивка. Веднъж и аз да си попочивам в моите почивки. Макар и само за два дни.
Къде-къде - в Назаре! Мисля, че тук, в Пейка, бях гледала едно видео за мястото с най-яките вълни в Европа. Не че съм ловец на вълни или нещо подобно. И докато се взирах в гугъл мапс, снимки, статии за Назаре и разписанията на португалските автобуси - решението беше взето. И до днес си остава една от най-блестящите ми прояви на мъдрост, пътешественическа далновидност и здрав разум! Една от малкото! Ха-ха!
И ето долу-горе как го направих това прехвалено нищоправене. След 2-3 дни любов-от-пръв-поглед-и-портвайн-и-фадо-и-нови-познанства-и-скитане-до-откат в Порто (Брага и Гимараеш ще прощават, че им вързах тенекия), попътна спирка в Коимбра (най-стара библиотека в най-стар университет, че и на баир, че и пеша - просто не можах да пропусна), пристигам малко преди залез на автогарата в Назаре. След 5 минути и 2-3 завоя съм на брега на океана. Пред хотела. Почти размазана от обикаляне. Оооще малко и вече съм горе в стаята. И очите ми, подпрени на перваза на прозореца, са залепнали в оранжево-розово-виолетово-лилавия залез и бушуващите сребристи вълни. И нямат отлепяне.
Да ходя ли да ям? Ей къде е на две крачки ресторанта към хотелчето. Читав изглеждаше. Не! Не ми се яде. Като никога. Прави ми се нищо. Ама съвсем нищо. И щеше да ми се получи. Ако не беше успокояващият шум на бесните вълни, разбиващи се на 50-100 метра пред прозореца. Когото доволно слушах следващите няколко часа. В неуспешен опит да правя нищо. Един от най-приятните ми неуспехи!
Събуждам се свежа като репичка. По изгрев!!! За втори или трети път ми е в последните десетина години. Вълните леко са се кротнали. Продължават упорито да се бият, но леко уморени. Не като в първия рунд. А изгревът - светнал един такъв сънен, нежен срещу позлатения от него скален нос, който залезът беше скрил предната вечер.
Какво ще правя днес? За къде имам да бързам? За никъде. Ще се излежавам. Ама не ме свърта нищоправенето. Тоя пуст плаж с хилядата местни чайки и двете японски туристки не ми дава да се излежавам. Искам и аз!
По някое време се появяват разни натрапници дето щъкат насам-натам в опит да развалят сутрешната идилия. Аз пък отивам да я удължа. С кафе. И нещо за закуска, ако може. В селското кафе зад завоя.
Собственичката- цялата в черно, слаба, почти суха, малко над средна възраст. Не е чувала за капучино. Но пък португало-испанското ми кафе-ком-лече ми подарява радостна усмивка за добро утро. И погледа на най-добрите очи на света. Не питайте как и защо! Така ги усетих. Като прегръдка почти. На съседната маса две забрадени баби, и те в черно, си хортуват оживено над чаши кафе. И ми хвърлят по някой любопитен поглед измежду селските клюки и няколко разменени думи със собственичката.
Брегът пак ме зове. Сезонът е свършил, сърфистите ги няма, но тук-там има и други заблудени като мен. Ъгълът на плажа, почти под скалите, изглежда някак по на завет. Подходящо място да поправиш нищо, докато вълните се надбягват към теб, слънцето топли без да гори, а вятърът ти продухва мислите, но без да ти отвява главата. Поне 2-3 часа.
Какво имах да правя днес? Горе на скалите имало някакъв фар. Вижда се ееей там, онова малкото нещо. Нямам бърза работа. И утре е ден. Но пък - на второ четене - там горе, отвисоко, гледката ще да е един път. И да не е - трябва да разбера. Но първо обяд - време е за нищоправене в компанията на някоя рожба на океана.
До момента онази си остава любимата ми версия на октопода. Даже се научих да си я готвя. Който иска е поканен да я пробва.
Гледката от скалите беше трепач. Не един, не два, цели три пъти. Цели три гледки. Очакваната - отляво, към Назаре и закътания му залив с подредените прииждащи вълни.
Отдясно - от другата страна на скалния нос - към безкрайните пясъчни дюни. Докъдето ти стига погледа - дюни. И сякаш хиляди няколкометрови вълни. Без ред и порядък. Пълно меле. Вятърът отвява и мисли, и глави, а слънцето не успява да стопли замръзналите уши и тракащите зъби.
Третата гледка - отпред, на носа, точно под фара, към няколко, стърчащи от океана скални къса и прехвърчащите чайки. Най-голямото стълпотворение на туристи и фотографи в цяло Назаре.
Търся си закътано ъгълче между дюните и скалите. Зяпам детето с хвърчилото и чакам залеза.
Почти го дочаквам. И почти се превръщам в шушулка с почти лятното ми оперение. Обратно навътре по скалата ледената принцеса се е стопила и започва да щрака залези отдалеч.
На площада горе на скалата ме чака една от популярните местни забележителности - жените облечени в десетина ката разноцветни фусти. Май вече се обличат така само за туристите, но какво пък - и те трябва да живеят от нещо. Купувам си ядки от едната ходеща забележителност, а тя ми позира за снимка. Не й преброих фустите, както направила една позната-на-моя-леля-като-ги-завели-на-екскурзия-в-Назаре.
Докато се смъкна с фуникуляра долу и е време за вечеря. Риба. Някаква. Не я помня поименно вече. Вкусна. И пак нищоправене.
Следващия ден е в духа на предния. С далечното неприятно напомняне, че си заминавам. Но чак надвечер. Сега отивам да изследвам другата половина на брега. Към вълнолома, рибарските лодки, рамките със сушащите се на слънце риби и бодящите очите строежи на бъдещи големи хотели. Упорито стоя с гръб към последните и зяпам океана като за последно.
Океана, вълнолома и приседналия на него върлинест старец в черно. И той загледан във вълните. И той правещ нищо.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
