Един от майсторите на съвременния трилър излиза за пръв път на български език.
Легендарният Джак Ричър на Лий Чайлд има милиони фенове по света, а за тяхното внимание вече претендира и нов негов конкурент – Бен Кейнинг, главен герой в новата сензация в трилъровия жанр – „Безстрашен“ от М. У. Крейвън.Интелигентно написан, напрегнат и непредвидим, „Безстрашен“ се появява на български, за да даде старт на една от най-обещаващите съвременни поредици в жанра.
Съществуват пет милиона причини, поради които Бен Кейнинг – бивш елитен агент – е трябвало да изчезне безследно преди години. И само една, която да го върне обратно.
Когато лицето му грейва от всеки телевизионен екран в страната, а той се оказва заобиколен от обидно малък като за неговите умения полицейски отряд, мъжът, който не изпитва страх, разбира, че е дошло времето отново да изплува на повърхността след години плъзгане в сенките. Неговите умения са легендарни – и макар той определено да не е дяволът, то той е човекът, когото биха изпратили, за да го хване.
Нова невъзможна мисия очаква Бен. Нещо крайно странно се случва в едно нищо и никакво градче близо до границата. И там едни много гадни хора са готови на всичко, за да опазят тайната си. Те знаят, че Бен идва. И сега им предстои да разберат на какво е способен един истински безстрашен човек. Защото Кейнинг буквално не е способен да изпитва страх. И определено всеки на пътя му има защо да се страхува.
В духа на образците на жанра, но и иновативен в структурата и подхода си, „Безстрашен“ задава ново ниво в съвременното писане на трилъри, като съчетава напрегнато действие с психологическа дълбочина и изобилие от интересни герои. Характерният стил на М. У. Крейвън проличава с остър като бръснач диалог, неумолимо темпо и сюжет, изпъстрен с неочаквани обрати.
Известен с умението си да съчетава суров реализъм с дълбоки емоционални залози, Крейвън създава вълнуваща история за оцеляването, изкуплението и за това докъде може да стигне човек, когато е поставен на границата на възможностите си. Резултатът е книга, която предефинира границите на жанра и завладява читателя още с първите си страници.
Из „Безстрашен“ на М. У. Крейвън
Глава 3
На екрана стоеше снимка от предишния ми живот. Още не бях навършил петнайсет, но не съществуваше друга по-актуална от нея. Когато изчезнеш, едно от нещата, които трябва да направиш, е да унищожиш всичките си снимки и макар да ме бяха предупредили само ден по-рано, бях се постарал да го направя. Практически всички снимки, на които присъствах, изчезнаха. Бяха изгорени или изтрити. Но имаше и снимки, до които нямах достъп. Онези във федералните бази данни.
Агенцията, която беше предоставила снимката на телевизионния екран, беше същата, която я беше направила: Шерифската служба на Съединените щати. Най-сетне си бях спечелил място в списъка им с петнайсетте най-издирвани престъпници. Вече бях един от най-търсените бегълци в страната.
Но в това нямаше никакъв смисъл. Аз знаех много добре защо се налагаше да изчезна, но шерифите нямаха никаква представа. Но дори и да знаеха, нямаше да ме издирват по този начин. Щяха да измислят някакъв по-различен и по-деликатен метод. Включването ми в този списък намирисваше на отчаяние и на нечий изтичащ краен срок.
Сякаш мина цяла вечност, преди каналът да се върне към излъчването на мача. Един тих глас възкликна одобрително в края на бара. Значи поне един човек гледаше мача. Огледах се наоколо, чувствах се изложен на показ. Барманът продължаваше да ме зяпа.
Имах проблем. Излъчиха лицето ми по националната телевизия, не по някой местен канал и новините не изглеждаха особено сензационни. Може снимката ми да е била в ефир от дни, вероятно дори седмици. От шест години никой не беше успял да се доближи до мен. Надявах се да са решили, че съм загинал. Че съм умрял в някое затънтено, мизерно градче. Неидентифицирано лице. Но федералното правителство току-що обяви на всички, включително на всеки опортюнист в страната, че съм жив и здрав.
Ловният сезон щеше да започне отново.
Което беше леко неприятно.
Трябваше да стигна до дъното на тази история. Но нямаше да намеря отговори в Госфорт, а в Арлингтън, Вирджиния. Там се намираше шерифският щаб. Все щеше да се намери някой, който да знае какво става. Все още имах приятели в Арлингтън.
Взех бургера и отхапах от него. Беше ужасен. Говеждото беше като от консерва, имаше тънко резенче домат и повехнала кафява маруля. На клисавото хлебче му липсваше масло и беше два пъти по-голямо от необходимото. Въпреки това си отхапах от него още веднъж. Исках до сутринта да съм на стотина километра от това място и нямах представа кога би ми се удала нова възможност да се нахраня. Никога не отказвай калории или сън, така са ме учили.
Забелязах първия признак, че съм прекалено закъснял, когато проверих дали улицата е празна. До сепарето ми имаше прозорец и макар пердетата да бяха спуснати, от време на време ги дърпах и надниквах навън. Не очаквах да видя нещо специално – преди новинарската емисия нямах причина да подозирам, че нещо не е както трябва – човек просто прави така, когато седи до прозорец, поглежда през него. Последния път, когато надникнах, улицата беше оживена.
Но ето че вече изглеждаше като пуста снимачна площадка.
Не беше случайност. Би било странно на улицата да не останат никакви хора, без да се е случило нещо необичайно. Беше математически невероятно.
Разчистили са я. Навярно бе отцепена от кордон. Някъде, където няма да се вижда. Представих си тълпа от зяпачи зад преграда, подготвили камерите на телефоните си в очакване нещо да се случи.
Предполагах, че барманът е позвънил на безплатния номер. Сигурно цял ден е гледал снимката ми и когато пристигнах, не е можел да повярва на очите си. Донесъл е купата с фъстъци, за да се увери. Мислех, че ме гледа странно, защото отказах да приема наквасените с урина фъстъци, но явно това е бил моментът, в който барманът е осъзнал, че не се е побъркал. Човекът в бара му действително се е оказал един от най-издирваните от щатските шерифи бегълци. Когато поръчах бургера си, му дадох така необходимото извинение да отиде до кухнята, за да позвъни. Навярно са го инструктирали да се държи нормално и по възможност да ме забави. Да даде на ченгетата време да уредят нещо. Затова храната ми се бе забавила толкова.
Интуицията и опитът ми казваха, че предстои да ме арестуват. Че в сградата вече има екип. Никой нямаше да влезе или излезе без тяхното позволение. А ако вече бяха стигнали входа на бара, значи нямаше връщане назад.
Облегнах ръце на масата и се изпънах като сурикат.
Не исках никой да пострада.
Глава 4
– Ще ви трябва по-голяма лодка – заявих на сержанта с пистолета.
Той се намръщи. Сигурно беше репетирал какво да ми каже, когато дойде до масата ми, а аз не бях последвал сценария му. Беше ме помолил да дойда с него и очакваше да се изправя. Вместо това му бях отговорил, че ще му трябва по-голяма лодка. Без контекст отговорът ми беше безсмислен. Нелогичен.
Взех едно картофче от чинията си и го лапнах. Беше мазно, все едно олиото не се е било загряло достатъчно, когато са ги вкарали във фритюрника. Взех втори картоф и го вдигнах в ръка.
– Знаете ли, че французите и белгийците постоянно са в конфликт за това кой е измислил пържените картофи? – попитах. – Белгийците казват, че това е поредният случай на френска гастрономическа хегемония. Че французите са асимилирали всички белгийски ястия, които са се оказали по вкуса им, и са ги обявили за свои.
– Не го знаех, господине – отвърна сержантът. Смущението му бе очевидно. Говорех за по-големи лодки, а после се бях раздрънкал и за пържени картофи.
Свих рамене.
– Лично аз смятам, че е по-вероятно да са били измислени в Испания. Това е първата европейска страна, получила картофа след пристигането му от Новия свят, пък и по това време вече пържели храната си в олио.
Сержантът повдигна вежди.
– Преди гледах доста телевизия – поясних аз. – И четях много книги.
– А сега?
– Вече го правя по-рядко – отвърнах. – Но както и да е, разказвам ви за произхода на пържените картофи, сержанте, само за да покажа, че нещата невинаги са такива, каквито изглеждат. Да наречеш нещо френско[1], не го прави такова. – Хвърлих картофа обратно в чинията. – Както и да сложиш някого в списъка с най-издирваните престъпници, не го прави такъв.
– Ще го имам предвид, господине.
– Арестуван ли съм?
– Не, господине. Но бихме искали да поговорим.
– Шестима сте. Говорете си.
Сержантът не се усмихна. Сигурно беше чувал тази шега милион пъти.
– Трябва да дойдете с нас до полицейския участък, господине.
– Допуснахте грешка, нали знаете?
– Така твърдите вие, господине – заяви сержантът. – Сигурен съм, че всичко ще се уреди. Но това няма да стане тук.
Отхапах още веднъж от бургера, но ми се прииска да не го бях правил.
– Не, исках да кажа, че допуснахте тактическа грешка.
– Така ли, господине?
– Да – потвърдих аз. – Моментът подходящ ли е да се поучите, сержант?
Той замълча. Пръстите му върху глока обаче трепнаха. Предупреждаваше ме.
– Допуснахте тактическа грешка, защото си създадохте проблем – продължих. – Трябваше да почакате да напусна хотела или да отида до бара да си платя сметката. По дяволите, всяко друго място щеше да е по-добро от това.
– И защо смятате така, господине? – попита сержантът.
– Подигравате ли ми се, сержант?
– Искам само да действаме, без да вдигаме врява, господине. Да оставим тези добри хора да продължат вечерта си на спокойствие.
– Никога не бива да опитвате да задържите човек, седнал в сепаре, сержанте – изтъкнах аз. – Не и ако не се налага.
Повдигнах горното хлебче на бургера и махнах кюфтетата. Получи се сандвич с маруля и домат. Отхапах. Вкусът се подобри само леко.
– Сепарето е тясно и масата е завинтена за пода – отбелязах. – Мога да увия крака около централната стойка. Да се наведа и да се вкопча и с двете си ръце и да се превърна в неподвижен обект. Разбира се, можете да се опитате да ме извлачите навън, но можете най-много да сложите по един заместник от двете ми страни. В никакъв случай няма да са достатъчни само двама души. Мускулите на седалището ми са по-здрави от техните бицепси. А не можете да използвате оръжията си. Не съм въоръжен. Липсват застрашаващи живота обстоятелства. И нещо още по-важно, в момента поне десет души ни снимат с телефоните си и всеки от тях е потенциален цивилен журналист. Така че отказвам да напусна сепарето доброволно и единствената ви възможност е да ме извлачите навън. Вече установихме, че това няма да стане, но все пак трябва да опитате, нали? Не можете да позволявате авторитетът ви да бъде предизвикван по подобен начин.
Посочих бургера, който бях оставил на масата.
– Струва ми трийсет долара. Ако искате да арестувате някого, приберете готвача на скарата – заявих аз. – Както и да е, приличате ми на интелигентен човек. Мислите стратегически. В момента се чудите дали искам да се опитате да ме извлачите навън. Дотук се справяте добре. Всички стоите на разстояние. Но щом някой от заместниците ви влезе в сепарето до мен, нещата ще се променят. Няма да сглупите да го изпратите с оръжие, но бургерът е по-жилав и от пастърма, а готвачът беше така добър да го сервира с назъбен нож. За по-малко от секунда мога да опра острието до сънната артерия на този, който се доближи. И вече ще имам заложник. Дамата с пушката блокира видимостта ви и докато мръднете, ще съм се измъкнал от сепарето, използвайки колегата ви като балистичен щит. Приличате ми на стабилен човек; съмнявам се, че бихте взели трудното решение да простреляте някого от своите, за да ме спрете. Това ми дава няколко опции. Може да изляза с него и да рискувам да се изправя срещу хората, които сте разположили на улицата. А може и да отведа заместника ви зад бара в кухнята. Да използвам горещата мазнина, за да предизвикам пожар. Да се уверя, че ще се наложи хотелът да бъде евакуиран. Да предизвикам паника. Да се измъкна в настаналия хаос. – Замълчах и се усмихнах учтиво. – Това имах предвид, когато казах, че сте допуснали тактическа грешка, сержант.
Трябва да му призная, че поведението му почти не се промени. Гръбнакът му леко се скова и пръстът му на спусъка потрепна неволно. Отстъпи метър наляво. Увери се, че заместникът с пушката не пречи на видимостта му.
– Спокойно, сержант – обадих се аз. – Противно на това, което вероятно си мислите, аз съм от добрите. Ще дойда с вас. Но бих искал да си допия шейка. – Вдигнах чашата си.
– Наистина се налага да дойдете с нас веднага, господине. – Гласът му вече беше строг и равен, а погледът му бе непоколебим.
– Мисля да си довърша шейка – повторих аз. Докато отпивах, го погледнах над ръба на чашата си.
Бургерът може и да не струваше, но шейкът беше студен, гъст и кремообразен. Колкото и силно да смучех, минаваше по сламката съвсем бавно. Оставих го на масата. Ако го изпиех прекалено бързо, кръвоносните съдове на небцето ми щяха да се свият изведнъж. Щях да получа главоболие, причинено от студа. Така нареченото замръзване на мозъка.
– Колко неудобно – възкликнах аз.
Лицето на сержанта се зачерви. В рамките на минута беше изгубил контрол над ситуацията. Всички около сепарето го знаеха. Жената от екипа му започна да помръдва нервно. Беше изтеглила късата клечка. Държеше пушката вдигната вече доста време и ръцете ѝ започваха да се изморяват. Начинът, по който я беше хванала, означаваше, че теглото на оръжието почиваше само на един или два от мускулите ѝ. Ако беше военнопленник, позицията ѝ щеше да се класифицира като стресова. Изрично забранена съгласно Женевската конвенция. Чудех се какво ли ще направи сержантът ѝ. Ако бях на негово място, щях да накарам хората си да се редуват и да се уверя, че всеки от тях е държал пушката. Но пък нямаше и да се опитам да арестувам човек, заклещен в сепаре.
Накрая онова, което предизвика бързото разрешаване на проблема, бе не смущението на сержанта, а дискомфортът на жената.
– Хайде тогава – обадих се аз. Вдигнах ръце. Стар номер, който престъпниците понякога изпробват върху зелени ченгета. Облекчени, че злосторникът не се съпротивлява, дори не се замислят, че е по-добре да му сложат белезниците откъм гърба. За моя изненада, сержантът нямаше нищо против. Да оковат ръцете отпред на тялото ти, определено е неудобно. Със сигурност би ми попречило да се изфукам колко голяма е била последната риба, която съм уловил, но нямаше да ме спре да взема и да използвам нечие оръжие. Старото ми аз никога не би допуснало подобна грешка. Но от друга страна, старото ми аз нямаше да се окаже притиснато в ъгъла и заловено в някакъв бар, докато в града има конгрес. Изправих се.
– Готови?
– Да вървим – потвърди сержантът.
Измъкнах се от сепарето, крачейки настрани като рак. Застанах до него.
Той ме изгледа пресметливо.
– Не се плашите лесно, а? – попита.
– Нямате си представа – отвърнах.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
