Ден втори започна обещаващо. Специално за нас домакините бяха подготвили демонстрация на пехливански борби - националният спорт на Турция. Включени са в списъка на ЮНЕСКО за опазване на нематериалното културно наследство. Участниците в борбите се наричат пехливани, което значи герой или шампион.
Преди старта на надпреварите, пехливаните се намазват обилно със зехтин. Облеклото им е оскъдно, като трябва да бъдат задължително голи над кръста и без обувки. Облечени са единствено с прилепнали къси панталони, ръчно изработени от биволска или телешка кожа. Традиционното наименование на тези кожени гащи е къспети и може да тежат до 10-12 кг. Крачолите се зашиват с конец един за друг преди мача, за да се предотврати възможността съперникът да вкара ръката си между тях.
Целта на състезателя е противникът да бъде туширан, като често това се оказва трудно, тъй като върху хлъзгавите тела е почти невъзможно да се приложи захват. По традиция, победител в пехливанските борби е този, който успее да обърне противника си по гръб или да го вдигне във въздуха.
За мен бе наистина впечатляващо да наблюдавам демонстрациите, тъй като досега не бях имал подобен шанс. А и мазните борби нямат нищо общо с борбата, която сме свикнали да гледаме.
Обядът ни се състоя от най-големите специалитети на Одрин - тава джигер и таратор от цедено мляко. Тава джигер те кара да оближеш пръстите си. Това е приготвен по специален начин черен дроб, най-често агнешки, като за целта около 70% от състава му се премахва, за да остане само най-крехката и вкусна част.
Казват, че ако отидеш в Одрин и не опиташ тава джигер и не посетиш джамията Селимие, то все едно не си бил там. Джигер опитахме. Сега оставаше да видим и Селимие. Може би неслучайно домакините ни бяха оставили това чудо на архитектурата за края на престоя ни.
Според някои мнения Селимие надминава по красота дори Света София в Истанбул. Плод е на труда на легендарния майстор Мимар Синан. Според легендата той получил вдъхновение за архитектурния шедьовър докато гледал косите на майка си. Носи името на Султан Селим Втори - син на Сюлейман Великолепни.
Джамията е построена само за 6 години - от 1569 до 1575 г. Куполът й е с височина 44 м и с диаметър - 32 м. Тежи 2000 тона. Крепят го 8 мраморни колони. Първоначално джамията е имала 1000 прозорци, но са зазидали единия поради вярването, че 999 е магическо число.
Минаретата на Селимие са най-високите в цяла Турция - 72 метра. Виждат се дори от България. Интересен факт е, че в строежа не е вложена арматура по простата причина, че тогава е била непозната. Въпреки това джамията е издържала 71 земетресения над 7-ма степен по Рихтер, но досега не е мръднала.
Тежката миризма на чорапи и спарено, която се носеше още от входа, не ме отказа да вляза. Събух обувките си и чинно ги поставих на предназначения за целта стелаж. Вътре имаше стотици хора. Някои се молеха, други спяха върху персийския килим на пода. Аз разгледах с интерес и виснала челюст този архитектурен феномен. Не можах да го сравня с нищо познато. Няма да се опитвам и да го опиша, защото каквото и да кажа, ще е недостатъчно. Просто човек трябва да го види с очите си.
Излязох от Селимие. Дробовете ми се напълниха със свеж въздух. Навалицата ме пое и ме отведе до безистена, където имах възможността да открия интересни неща.
Почувствах се някак си облекчен. Видях Селимие и опитах джигер. През изминалите дни имах шанса да се докосна до уникална култура. Толкова далечна. Толкова близка. Култура, която не сме осъзнали, че носим дълбоко в себе си. Може би ни липсват само усмивките!
Още от Александър Караджов тук.
Още от Peika.bg на нашата фейсбук страница!
