Рушенето и статутът "изоставен" на паметника на Бузлуджа продължават вече много години. Макар че официално входът е запечатан, отстрани има дупка, през която неустановен брой хора годишно се промушват и влизат с взлом в миналото. Включително и много българи водят тук своите жадни за тръпка приятели чужденци.
Когато човек влезе в голямата зала и застане в самия й център, под огромните сърп и чук на тавана, е застанал на точното място. Тук акустиката е толкова добра, че може без микрофон да прочете доклад, реч или каквото конгресно словоизлияние си е подготвил за случая – и да бъде сигурен, че ще бъде отлично чут отвсякъде. Дори леко потропване с крак проехтява няколко пъти и звукът му достига до всеки ъгъл на залата.
От някогашните мозайки с ликовете на Ленин, Маркс, Енгелс, Георги Димитров, Димитър Благоев и Тодор Живков времето е отхапало парчета. От лика на Тодор Живков буквално не е останало нищо – само празна дупка. По пода е пълно с цветни стъкълца от някога впечатляващите пана. Те и сега са впечатляващи, но с усещането за разруха, което оставят и в най-жизнерадостната душа.
От тавана висят едва държащи се железа и парчета от бетонната конструкция. А от терасата... от терасата (където някога е имало прозорци) на човек не му се тръгва. Стара планина е в краката ти, хълмове, гори и вятърни перки се редуват пред очите ти, докато обикаляш в кръг по ръба на паметника, и всичко изглежда като сглобено от конструктор - миниатюрни фигурки в далечината.
Да се чудиш да се радваш ли, да страдаш ли...
Вижте какво улови обективът ни от Бузлуджа: Версия 2013.
Прочетете и интервю с фотографа Никола Михов с подробности около построяването на паметника.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
