Добре дошли в Малайзия, о.Борнео – третият по големина остров в света, 130 милиона-годишната джунгла, островът-рай, на който живеят много застрашени видове и животни, островът с най-голямото цвете в света, островът, в който се влюбваш завинаги.
Това е едно от малкото приключения, към които всички поехме с огромно нетърпение и очаквания за нещо ново, за нещо пречистващо. И то се случи.
В Куала Лумпур не се задържахме много – ден-два. Градът е столица на Федерация Малайзия, разположен е на полуостров Малака и наброява над 1 млн. жители. Куала Лумпур многократно е разрушаван и възстановяван през вековете. Сега е един от най-модерните и динамично развиващи се градове в Азия. В него започва модерно строителство след Втората световна война и особено след обявяването на независимостта на Малайзия.
Тук се намират Кулите на Петронас, които до скоро бяха най-високите сгради в света. Качихме се на тях със скоростния асансьор за една красива фотосесия от птичи поглед. Посетихме парка на пеперудите, които докоснахме с ръце (някои от тях бяха големи, колкото дланите на две ръце), най-големият покрит птичи парк в света, където хапнахме на терасата, надвиснала над парка, радвайки се компанията на смелите тукани. Направихме си и кратка разходка в света на орхидеите и вкусна вечеря в хотела, полята с бира, местно производство.
След двучасов полет пристигнахме в Борнео и по-точно в Кота Кинабалу. Там ни посрещна нашият водач в света на красотата през следващите вълнуващи дни - Брендън. Заобичахме го много до края на приключението ни в джунглите телилейски.
Кота Кинабалу е столицата на Западното крайбрежие на Сабах. Градът се намира на северозападното крайбрежие на Борнео, с лице към Южнокитайско море. Връх Кинабалу, дал името си на града, се намира на изток. Кота Кинабалу има население от 452 058 души, а когато са включим и съседните Пенампанг и Пулатан, цифрата скача на 628,725 души.
Кота Кинабалу често се нарича КК, както в Малайзия, така и в международен мащаб. Това е голяма туристическа дестинация и популярен вход за туристи, посещаващи Сабах и Борнео. Паркът Кинабалу се намира на около 90 км от града. Кота Кинабалу е също така един от основните индустриални и търговски центрове на Източна Малайзи. Тези два фактора се съчетават, за да направят Кота Кинабалу един от най-бързо развиващите се градове в Малайзия.
Рано сутринта отпътувахме за етно селището Мари Мари, което на малайзийски език означава "ела-ела". Атмосферата му напомня на „Изгубения свят” на сър Артър Конан Дойл. Днес селото действа като музей, съхраняващ етническата култура на Борнео. В селото ни посрещнаха с интересен ритуал – вождът на селото направи „пропусквателен тест” на българската ни група, в мое лице – като вожд на групата. Зададе няколко въпроса: "От къде сте?, Защо сте тук?, Колко сте?". Отговорите го удовлетвориха и аз бях много доволна, защото: 1. Не ми отряза главата по древен обичай 2. Пусна групата ни в селището.
Тук ни чакаше нова изненада – иззад дървената огромна порта с викове и крясъци ни посрещнаха местните индианци, част от етно-атракцията, а мрачно странна бабичка ни ръсеше с метличка, явно ритуал за прочистване от лоши енергии. Денят беше много забавен – стреляхме със стрели и бамбукови пръчки, както са ловували и ловуват и до днес някои племена в джунглата, пихме оризова ракия и вино от малко бамбукови чашки – много слаба ни се видя, опитахме мед от кошерите, а пчелите бяха доста по-различни от нашенските, скачахме на бамбуков пружиниращ трамплин, правихме си временни татуировки, и разбира се – танцувално шоу. Посетихме и къщата на главорезите. Те са действали доста свирепо – крадеш ориз - хвръква ти главата, крадеш ракия – айде пак главата, искаш да впечатлиш бащата на девойката, която си харесал – носиш му глави, колкото повече, толкова тъста е по-щастлив. И за да не отидат тези глави зян - качваш си ги на полюлея.
Хапнахме риба и зеленчуци и се прибрахме за заслужена почивка, студена бира и сладки приказки в хотела.
След закуска поехме по лъкатушещите пътеки към Кинабалу парк. Планината Кинабалу е най-високата в Югоизточна Азия - 4095 м. И тук няма как да не пресъздам, по памет, разказа на Брендън за свещената планина. От време на време тя сърдито се поклащала, не, не е земетресение, а характер. Тогава до планината отивали местните шамани, тези които владеят природните стихии, за да я укротят и омилостивят.
Заслушах се и ми стана интересно, помолих Брендън да ми разкаже още за тези шамани. Той се увери на няколко пъти „Ама наистина ли това е интересно за вас, наистина ли това ви интересува? Хората от Европа не се интересуват обикновено от тези неща и аз не ги разказвам".
Самият Брендън е роден в най-затънтената част на острова, учил е в католическо мисионерско училище (такива минахме поне 10 по пътя). Баща му е ловец, от тези с бамбуковите пръчки и стреличките, следотърсач – обучил е на това и самият Брендън. Това е образованието на нашето момче - 42-годишен, с двама сина и жена, които живеят в родния му край.
Борнео – земя на митовете и легендите
51% от населението са анимисти – вярват в духове, предци и идоли, 24% изповядват ислям, 20% християни/протестанти и малко индуисти.
Шаманите и разказът на Брендън
Шаманите били 4 вида: тези, които виждат проблема, но не могат да го решат, тези които владеят природните стихии, тези които са между мрака и светлината – владеят магията на вечната младост, но не е хубаво да си имаш работа с тях, защото да, ще ти опънат бръчките, но за това ще заплатиш с душата си и със щастието на твоите близки. Видиш ли необичайно млада и красива жена – имала е работа със Сусук.
Добрите шамани всъщност са шаманки – Бомо. Всеки, който има проблем, от какъвто и да е характер, тича бързо при Бомо. Тя вижда кой ти е навредил, с какво ти е навредил, дали сам не си го сторил с дума или действие. Най-важното е, че помага да се изчистиш, оздравееш и евентуално да поумнееш, взимайки си поука. И следваха едни примери – какво се е случило с група немски туристи, които са се държали неуважително в джунглата.... Слушаме и мълчим – може да не е истина, но ако е...
Автобусът ни вече спира пред джунглата, а ние добре помним какво ни е казано преди малко. Брендън ни дава ценни инструкции, като на вече посветени в тайните на шаманизма – „Сега ще се помоля на духовете на джунглата, бунджините, да ни пуснат в техния дом, защото ние сме на гости на тяхна територия. Не правете нищо, което да ги наскърби – не пишкайте, не ги обиждайте, не се обръщайте по име един към друг, защото ще запомнят имената ви и после ще ви викат, а не е приятно, все пак". Слушаме и изпълняваме. Ама много изпълняваме. Една дама от групата искаше да запали цигара и съвсем на сериозни пита Брендън дали може да поиска разрешение да пуши.
Е, излязохме от джунглата толкова, колкото влязохме. Добра група, с добро поведение.
Нашият великолепен Брендън дори успя да ни намери цъфнала Рафлезия, даже две. Рафлезията е вид паразитно растение с огромен цвят с диаметър 1 метър. Цветът живее една седмица, а пъпката се развива 9 месеца, като човешки ембрион. Интензивният цъфтеж е септември-декември, когато е дъждовният период. Ето за това си беше истинско чудо да се открие цъфнала рафлезия през февруари. Ето как се уреди това – Брендън звънна няколко телефона и успя да проучи къде по пътя са открили цвят. На самият път, преди рафлезията, която беше в частна плантация (и заплатихме всеки един по 30 рингита, около 12 лева, за да ни пуснат да направим снимки) има табела: „Две цъфнали Рафлезии” . Фотосесията бе спретната за миг.
Преминахме през 41-метров въжен мост – адреналин на макс, поглед към най-старата дъждовна гора в света.
Посетихме и плантацията за зелен чай „Сабах Тий Гардън”. Много хубаво местенце! Преди вечеря рисувахме батик. Справихме се отлично, според мен дори превъзходно, даже си взехме батиците за спомен. Имахме Wi-Fi, което си е едно истинско чудо. Беше пълнолуние, какво пълнолуние само - с нежна мъгла наоколо! Декор за феи! На сутринта станахме призори, в 5:30 часа, за да посрещнем изгрева – 1 февруари. Слънцето лекичко и нежно си прокрадваше розов път към планината, когато тихо се понесе мелодията на Юрая Хиип – Джулай Морнинг, в случая Фебруари морнинг (приятна изненада от Брендън, чийто телефон единствено има нет).
Опитахме малайзийската закуска в Чаената къща, разходихме се във фабриката, където се обработва чаят, добиван в плантацията, напазарувахме си от магазинчето чай за България и се отправихме към Лунати Бару. Там се освежихме в местното езеро, където получихме вълшебен масаж от рибите в него. И не си мислете, че са малки, сладки рибчици, не – големи рибоци, които нахапаха до синьо краката на някои от нас.
И ето ни в Сукау.
На малък порт ни разтовариха от буса и ни качиха в три лодки, с които прекосихме река Кинабатанган. Акостирахме след 10-ина минути пред друг малък порт – на нашия еко лодж в джунглата. Красива малайзийка ни чакаше с по чаша фреш за добре дошли и мокра хавлиена кърпа за освежаване. Настаниха ни в малки симпатични бамбукови къщички – по двама в къщичка с веранда, удобни легла и баня.
О, да – имахме и инструктаж: Правило номер 1, каза усмихнатият домакин – не оставяйте нищо на верандата, ама нищо, защото макаците обичат да си пазаруват от разсеяните туристи. Правило номер 2 – не оставяйте прозорци и врати отворени, защото скоро 23 макака са се вмъкнали в стаята на туристи и са направили основен редизайн. Представям си физиономиите на туристите, когато са влезли в стаята.
Ах, какви приятни вечери имахме там – то беше барбекю с морски дарове, то бяха торти със желе от ананас, то бе песни и танци, не на народите, а наши си, български. Гласовитите господа пеят акапелно, дамите танцуват хоро, а малайзийците снимат и така се появихме в официалния сайта на лоджа в клип.
Круизите по реката сутрин, по изгрев и вечер, по залез – сигурна съм, че ще се помнят дълго, сигурно винаги.
„Вашата група е много добра и създаде добра карма” – каза Брендън и местните водачи-следотърсачи. Имате късмет да видите няколко орангутана, много маймуни, дългоносата маймуна, живееща само тук, на острова, къпещ се слон-пигмей, крокодили и един, който е дълъг 4 метра, колкото дължината на лодката. Когато нарушихме покоя му, той лениво се плъзна в мътните води, а водачите загасиха моторите на лодките и застинаха. Потеглихме едва, когато крокодилът се показа. Чак по-късно разбрахме, че са изчаквали да изплува, за да не би да го раздразнят и да се мушне под някоя лодка и да я обърне. Но крокодилът излезе умен – оттегли се.
Огромно удоволствие е да наблюдаваш водачите-следотърсачи по време на „лов” на диви животни и птици. Всички седим в очакване, че нещо трябва да видим, но какво и къде – не се знае. Водачът е прав във лодката и не гледа, а чува – напрегнат, заслушан в звуците на джунглата, които му подсказват къде има живот. Когато долови това, което иска, ни посочва с пръст къде да насочим вниманието и да снимане. Винаги е безпогрешен – така и не можахме да си обясним как виждаше от 200-300 метра крокодили, птици в клоните, маймуните. Фотосесиите ни с тези прекрасни редки животни са благодарение на вродения усет на островитяните.
Пещерата Гомантонг
В тази пещера има много птици и прилепи, които свиват гнезда най-горе. Техните гнезда били ядливи и им преписват чудни свойства. Супа от тези гнезда струва около 50 долара, което е много висока сума за местното население. Ценни са тези гнезда и си ги пазят.
В пещерата миризмата от разложената птича тор е доста неприятна, но вътре спят в едни малки колибки хора, които пазят от кражби гнездата. Катерят се по едни въжета до тавана на пещерата, за да ги събират. Честно казано, този деликатес бих го пропуснала.
Сепилок – орангутан център
Там се отглеждат изпаднали в беда орангутанчета-бебета, останали без майки. Майките-орангутани отглеждат дълго и грижовно своите бебета. Малките живеят с майките си до 6-8 година, за разлика от другите маймуни, орангутаните живеят самостоятелно и за това майките им полагат дълго време грижи, за да са напълно подготвени рожбите им за този живот. Когато едно бебе-орангутанче е останало без майка, то няма как да оцелее само в джунглата. Това е ролята на този център – да обучат бебетата – как да се държат за клоните, как да си набавят храна, как да правят гнезда за спане. Борнейските орангутани, или "горски хора", са със статут „в опасност” под заплаха за изчезване от дивата природа.
Будисткият храм Пу Джи Си – едно прекрасно място, от където се разкрива гледка към целия залив Сандакан. Храмът е покрит навсякъде със свастики – символ на непреходността и слънцето. Храстите в градината са подстригани във форма на свастика. Красив и много магнетичен храм.
И ето, нашето пътешествие е към края си. Какво по-прекрасно от това да го завършим в 5-звезден хотел, на морския бряг, в градините, на който се разхождат свободно птици и варани, в езерото цъфтят лотоси, масажите са "Уау", коктейлите зареждащи и са прекрасен повод да се събираме във фоайето и да си говорим.
Какво да кажа накрая? Да, Бог ни е дал очи за да виждаме, но истината е, че тази красота, за която копнее душата ни, е видима само със сърцето. Толкова позитивна енергия и духовен заряд отнесохме със себе си. На тръгване ни се плачеше за Борнео, островът, който ни научи на нещо, което носим в подсъзнанието си от векове, но дълбоко заровено и забравено – човек е роден да бъде щастлив, само трябва да приеме красотата и простичката истина за живот, подчинен на природата и нейните мили закони. Толкова е просто – бъди естествен, бъди себе си, бъди щастлив!
На тръгване заваля проливен дъжд. Не само ние тъжахме за Борнео и на Борнео му беше мъчно за нас. Защо ли? Защото разбра, че сме от добрите, от обичащите, от светлите хора.
До нови срещи, Борнео!
***
Текстът и снимките са ни изпратени от Диана Маринова за рубриката "Стани автор". Изпращайте ни и вие пътеписи, разкази, съвети от вашите приключения на info@peika.bg.
***
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
