What the fo*k are ye doin' here mate?
...както ми каза един шотландец в Инвърнес (Inverness), града на северния край на езерото Лох Нес, когато му казах, че съм дошъл там чак от България, но за това малко по-късно. Този път ми се иска да разкажа за едно мото приключение, което ми се случи в Северна Англия и Шотландия.
Притиснат от ужасно малкото си отпуска, бях принуден да не стигна на ход до острова, а да летя до Лондон. Изневерих на 16-годишната бабка мотор и наех малката Сузи, още ненавършила две години.
Ще пропусна първите няколко дни, които ми отнеха да стигна от южното крайбрежие до Йоркшир Дейлс, почти на северния край на Англия. Пропускам ги не защо няма какво да се види там, а защото имайки предвид какъв е мащабът на невероятността на пейзажите и качеството на каране, просто нямат значение. Все едно да разказваш за пътя от София до Ниш като си тръгнал за адриатическото крайбрежие. Примерно.
Стартирайки от Ливърпул (Жи, мерси за сладоледа), поемаме към Единбург, столицата на Шотландия, но не по М6. Никакви магистрали. Вместо това обикаляме по малките пътчета на националния парк Йоркшир Дейлс. От А59 (не се залъгвайте, не стига, че движението е наобратно, ами и класификацията на пътищата не е като в Европа, това не е второкласен път) завиваме рязко наляво към парка. Пътят изведнъж става тесен, сякаш отново е с по едно платно в посока, просто платната са за мотор. Започва да се вие през хълмове, реки, пасища на овце, ужасно много овце. Не знам дали децата нямат спирачки, ама овцете определено нямат, че се и маскират на крайпътни камъни, трябва да се внимава. Излязат ли да ближат асфалта, не им пука с колко идвате.
На места се наблюдават и странни пътни възли, аз бих ги нарекъл инвертирани мостове. Вместо пътят да минава над реката, реката минава над пътя. Дигайте нависоко краката и – газ!
Тук-там през пътя има нещо като ограда за овцете с малка врата, която понякога трябва да отидеш и да отвориш, за да преминеш. Цялото място напомня на сцената от "Властелина на пръстените“, в който бягат от графството. Хълмове, поточета, миниатюрен път за никъде, опасан с ограда, в която няма два еднакви камъка, овце и малки облачета. Само че камерата си я местите вие - с кормилото. Безценно!
След един-два часа, в зависимост от маршрута излизаме на по-главни пътища, но не магистрали (Джоуи не кара по магистрали!), за да стигнем столицата на Шотландия - величествения Единбург. Градът, дал ни "Порно" (не филмовият жанр, книгата), Трейнспотинг и всичко останало, свързано с Ървин Уелш. Оказа се, че и всички герои в книгата Хари Потър са именувани на покойници от градското гробище. Просто авторката там си е пила кафето. Да не се отклоняваме. Подминаваме Карлайл (Carlisle) и навлизаме в Шотландия. Табелката “Welcome to Scotland” не успях да я снимам, но пък малко малко след границата има една гора, изсечена под много интересна форма, сочеща към Англия.
Oще след табелката и тази пропита с романтика горичка някак си нещо се променя. Природата става още по-Microsoft-ска (спомнете си какъв беше default-ния wallpaper на Windows XP), пътищата - по-къдрави, дори овцете ближеха по-добре асфалт! Тук се сещам, че в цялото Кралство пътни полицаи на практика няма. Не и такива, които да те спрат. Има камери за скорост, които са големи колкото Москвич 12-так с по-големия двигател, сигналножълти и с огромни черти, обозначаващи всеки ярд след тях. С две думи, няма как да не ги види човек.
Прелитаме между хълмовете и на залез слънце сме в Единбра, както местните го наричат. Имах други очаквания. Това не е Лондон. Няма го хаоса, няма ги тълпите, няма го претъпкания транспорт. Няма студени хора. Всичко е живо, хората са навън. С колела, с мотори, с книга,с бира, с каквото и да е. Постоянно нещо се случва. Из цяла Шотландия има страхотна outdoor култура. Може би това, че в центъра на града вместо НДК си имат огромен хълм, подходящ за всякакви подобни занимания е изиграло някаква роля.
Целият град е като рисуван от Blizzard Entertainment. Имах чувството, че съм в Stormwind. Замъци, кули... А! Молът беше под земята. Който иска сандалки - в подземията.
Установяваме се в квартирата на драгоманските емигранти (благодаря за всичко, дори и на Ася), отиваме да вземем мотор под наем и за Марти, който ще дойде с нас на север и отиваме да пием бира. В старата сграда на Bank of Scotland хората са си направили пивница, пиеш си и си играеш с вратата на трезора. Велико! Няколко pint-a бира по-късно вече сме избистрили маршрутите из Хайландс (The Highlands) - северна част на Шотландия, в която смятаме да прекараме следващите два дни.
Събуждаме се, не вали! Набързо товарим куфарите на Сузанките и off to the Highlands!Тръгваме на север и пресичаме залива през внушителния мост Форт Роуд. Директна връзка с мъглата.
Нататък няма магистрали. Само къдрави пътища с по едно платно в посока. Трафикът е слаб, времето е чудесно.
Имам чувството, че още във времето на троловете и великаните тази част от острова е била хваната в ръцете на някакво огромно същество и я е намачкала хубаво. Получили са се страхотни форми. Резки, остри, но ниски планини и тесни и дълги езера или реки в цепнатините между тях. Достигаме долината Гленкоу (Glencoe) и град Форт Уилиям. Някъде между тях, играейки си на гоненица с двама местни с пистарки по завоите покрай езерото излязохме на мост, който го пресичаше. Пресичахме езеро, което от всичките си страни беше заобиколено от върхове, толкова близки, сякаш можеш да ги докоснеш. Пуснах газта, оставих местните да ме задминат и започнах да съзерцавам и да се чудя дали това е най-красивото нещо, което съм виждал. Все още не съм решил. Въртях се прав, с вдигнати от кормилото ръце само за да видя, че и Марти отзад се оглежда и прави същото.
Кратка спирка във Форт Уилиям, по сандвич и тръгваме към целта си за деня - Лох Нес.
Маркировката ни подсеща да не блеем много по красотите, ами да отваряме дроселите и да излитаме към Неси.
Снимка: Florian Christoph
Стигаме до езерото, както подобава. Дъжд на корем, мъгла и цялото езеро е пушещо. Колкото и да търсихме обаче Неси, не я намерихме. Според мен се беше уплашила от Веси. За сметка на това намерихме този полуразрушен замък на брега на езерото.
Стигаме Инвърнес, града от северната страна на езерото. Паркираме моторите, маскираме се на цивилни и тръгваме из града. Търсим кръчма, където да ядем, но навсякъде удряме на камък. Светло е, а навсякъде кухнята вече не работи. По дяволите, часът е 30 минути преди полунощ, но понеже сме пò на север от Копенхаген, навън е светло като през деня. Питаме група младежи къде да ядем, канят ни да дойдем с тях и единият ме пита откъде идваме. На въпроса от заглавието отговорям с простичкото - “Motorbiking, what else?”. Хапваме, унищоваме няколко пинтa и отиваме да спим, утре ни чака прибиране през източната част на Хайландс.
На следващия ден решаваме да минем по “Old military road”. Пътят е тесен и лъкатуши по билата на няколко от минипланинките. Често има огромна денивелация право надолу. Интересно като падне снегът как се стига до ски курортите, явно си чистят пътя много добре. Минаваме покрай няколко и Марти ми разказва как писти на практика няма, само безброй склонове с пудра, който можеш да си цепиш необезпокоявано. Тук май ще трябва и със сноуборд под наем да се идва.
Прибираме се в Единбург, на другия ден го разглеждаме и е време да си ходим с няколко спирки из Англия. С този птичи поглед над Гленкоу ви казвам чао. И не забравяйте, винаги си носете гащи, спрей за верига и добри приятели, с които да споделяте пътя. До скоро.
Снимка: easylocum
Снимки: Личен архив/Димитър Камбарев (освен където е посочено друго)
Текстът е първоначално публикуван в електронното списание за мотористи BMM.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
