Пересеан е древен индонезийски спорт, който и до днес забавлява местните жители, докато туристите рядко успяват да се докопат до зрелището. За него и за случайната среща с необикновеното забавление разказва Лия Панайотова от блога ContraBond. За целта от Бали трябва да отскочите до съседния остров Ломбок.
Пересеан се практикува най-активно на остров Ломбок, който е по-малко известният, но все пак изключително красив съсед на Бали. По време на двумесечния си престой в Индонезия това лято, имах късмета случайно да попадна на турнир по пересеан и да се убедя, че слага бокса, както и всички други бойни спортове, които съм виждала, в малкия си джоб.
Преди да се отправим към един от най-известните вулкани на Индонезия – Ринджани, прекарахме вечерта в базовия лагер на село Снару. Докато се разхождахме, бяхме привлечени от музика, която известяваше провеждането на боя. Нямаше как да пропуснем тази възможност!
В средата на селото се опъват импровизирани огради от мазни парчета плат за няколко стотин души. Те съвсем не спират гратис зяпачите, покачени по багажници на коли, масии дървета.
Знаехме, че билетът е около 15 000 рупии (около 2 лв.), но на входа упорито се опитваха да ни пробутат туристическите места (30 000 рупии) – оградена кошарка с пластмасови столчета, напълно отделена от цялото вълнение. Не поддадохме и си взехме билети за местни.
Зад платнените стени, публиката прави плътен кръг, от няколко пласта, в който ако не си залепен до хората наоколо, някой дребничък индонезиец мигновено се мушва пред теб. В средата се намира прашният тепих.
След кратка церемония, в която водещите имитират боя, но под формата на танц, действието започва.
За разлика от повечето двубои, този не се провежда между професионалисти. Вместо това, водещият, който е и духовен лидер, избира хора от публиката. Някои излизат с изпъчени гърди, изглеждат нахални и сигурни в победата си. Други, пребледнели и разколебани, пристъпват напред с нежелание. Никой не отказва.
Щом двамата противници застанат на тепиха, публиката започва да вика окуражително, а някои излизат напред и залагат, като хвърлят пари на земята, с танцова стъпка. След това, зрелището започва.
Боксовите и ММА мачове не могат да стъпят на пръста на това, което следва. Противниците, въоръжени с твърди ратанови пръчки и мънички щитове, започват да се млатят напосоки, с все сила, като избягват краката и слабините.
Винаги съм си мислела, че подобни боеве са само шоу, но свистенето на пръчките и червените белези по кожите на бойците бяха съвсем истински.
Толкова истински, че един възрастен мъж се оказа със счупен пръст, от който стърчеше парче кост. Не издаде нито звук.
Това, че не седнахме в оградената кошарка за туристи, беше страхотно попадение. Сред тълпата от местни, в която се забелязваха само 2-3 жени, ние бяхме единствените чужденци. На повечето места в Индонезия, ако чужденец се появи неочаквано сред местните, се превръща в основната атракция. Тук обаче боят беше твърде интересен и лесно се смесихме с тълпата.
Всички погледи и сърца бяха впити в противниците на тепиха. Всеки път, когато пръчките изсвистяваха във въздуха, зрителите подскачаха и се навеждаха, сякаш ратанът щеше да нашари техните кожи. А щом боят ставаше твърде разгорещен и се приближеше до нас, всички хукваха назад, бутаха се, настъпваха се, и след секунди се връщаха още по-близо до сражението. Публиката се превърна в жива маса, която ахкаше, охкаше и дюдюкаше в тон с боя.
Всяка схватка продължава максимум 5 рунда, или докато някой се откаже.
Печели този, който има по-малко парещи червенини по лицето и ръцете, но и двамата бойци получават пари, в различно количество.
Пересеан е древна традиция и се провежда точно преди началото на дъждовния сезон. Според поверието, колкото повече кръв се пролее, толкова повече плодороден дъжд ще има. Ако съдим по нашият пересеан, този дъждовен сезон обещава да бъде обилен. Въпреки това, бойците не изпитват злоба един към друг. Напротив, накрая на двубоя се прегръщат братски.
Точно затова боят е толкова хипнотичен – дива и груба игра, която обаче има за цел да изпълни традицията, а не да озлоби или нарани.
След около 20 двойки, панаирът се раздига, раните се понамазват, всички се прибират по домовете и обсъждат събитието седмици наред.
За мен това беше едно от най-вълнуващите и непресторени индонезийски преживявания. Тук, рамо до рамо с местните мъже и момчета, нямаше помен от курортни туристически небивалици – само дива, сурова традиция, от която имахме късмета да станем част.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
