Предизвикателството да извършиш невъзможното е най-големият източник на вдъхновение.
Запролети се. Няма как човек да си стои вкъщи в това хубаво време. Във въздуха се понесе опияняващо ухание на живот. Пчелите закръжаха напрегнато около пчелините си. Мравките започнаха да ремонтират повредите по мравуняците си, нанесени им от зимните ветрове и снежните преспи. Птиците запяха забравените през дългата зима песни. Спонтанно или не дотам, в нас се роди идея за обиколка на западните покрайнини на България.
Може би малцина знаят, че в България има 37 планини. Почти всички от тях се намират именно в крайната западна област на страната ни. Първоначалната ни идея "десет планини за пет дни" претърпя доста промени. Когато вече бяхме на терен, по една или друга причина се оказа, че задачата ни няма да бъде толкова лесна, колкото изглеждаше на топографската карта при планирането на маршрута ни. И все пак, крайният резултат бе поредното вдъхновяващо приключение.
ДЕН I
Всичко вървеше по план. Отвратително добре. Вече се движехме на запад. След приятното половинчасово пътуване между Перник и Брезник, изпълнено със спомени от детството и забравени панорами, постепенно навлизахме в забравените селца в крайграничната зона. Тишината бе болезнена. Жив човек не се мяркаше. Вълната на обезлюдяването бе жестока.
Достигнахме до Долни Романци, където попитахме единствения човек, мяркащ се измежду скелетите на къщите, за пътеката към връх Мечи камък. Човечецът, грижливо обработващ малката си градинка, прекъсна работа и излезе от двора си, за да ни посочи откъде да минем, за да стигнем най-лесно до върха.
Връх Мечи камък е първенецът на Вискяр планина. Височината му е 1077 метра и именно той бе първата цел от пътешествието ни. Вискяр е невисока планина с изключително запазена и красива природа, но сравнително рядко посещавано от туристите място. В красотата й се убедихме и ние, след като се изкачихме до върха след приятен едночасов преход по югозападния, безлесен в тази си част, склон. По пътя си подгонихме доста зайци. Явно популацията им тук бе стабилна.
На върха е построена каменна пирамида, показваща, че Мечи камък е първенецът на тази планина. В списъка е и на 40-те планински първенци на България. Името му се свързва с исторически факти, според които в далечното минало Вискяр планина е била обитавана от мечки, намиращи спокойствие в гъстите гори под върха.
След кратка обедна почивка продължихме към село Завала, намиращо се едва на няколко километра от Долни Романци. Целта ни бе Завалската планина и нейният първенец - връх Китка (1181 м). Завалската планина е дълга около 20 километра, като се свързва с Вискяр чрез Ярославската седловина.
Село Завала също бе потънало в потискащо странен, летаргичен сън. Единствените, които се мяркаха пред очите ни, бяха двама дървосекачи, ровичкащи нещо по стария камион, натоварен с дърва. Паркирахме колата край селското гробище, което се оказа наистина старо гробище, и по черен път поехме в западна посока. След около час достигнахме до билната седловина и видяхме върха вляво от нас. Заобиколихме и го подсякохме от югоизток и само след петнадесет минути се радвахме на изключително красива гледка. Погледите ни стигнаха чак до Ждрелото на река Ерма, Кървав камък и Милевска планина.
Следобедът се претърколи неусетно. Пътувахме към село Ребро, защото пътешествието ни утре щеше да започне именно от там. Няколко километра преди това обаче видяхме път с табела, водещ към друго интересно селце. Или поне името му бе такова - Кривонос.
Само след броени минути бяхме безкрайно щастливи от направения избор. Селцето се оказа толкова сгушено в полите на планината, че да не му се тръгва на човек. Чувствахме се наистина уютно тук. Единствения човек, когото видяхме, ни упъти към обширна поляна с рекичка и чешмичка, където можеше да се пренощува.
Село Кривонос е село със стара история. Данни за живот тук има още от 15 век. Районът на селото е бил значимо културно средище. "Пазители" на селцето са двете малки планини - Стража и Любаш, които създават чувството на спокойствие и сигурност.
Единственото, което ни притесни, бе надморската височина - малко над 1000 метра. Все още нощите на такава надморска височина са доста студени за спане на палатки. Решихме обаче, че с хубав огън няма да усещаме студа. Дърва имаше в изобилие. Разпънахме палатки на обширната поляна над рекичката и направихме кратка разходка в района. Природата бе непокътната. Сякаш тук не живееха хора.
Мракът падна бързо и огънят започна да ни привлича все по-близо до себе си. Наистина щеше да е студена нощ. За сметка на това човек можеше да се стопли, гледайки към небето. Звездите бяха толкова много. Имаше и падащи.
Говорихме си на доста интересни теми тази вечер - прераждането, пътуването на душите в пространството, другите животи... Явно атмосферата ни предразполагаше към подобни размисли. Заспахме сравнително рано - малко след девет часа. Настана истински студ, който усетихме в цялата му мощ около 2 часа след полунощ.
Останалата част от пътуването можете да откриете в блога на Александър Караджов тук.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
