Разказ за едно диво ходене - тотална импровизация, багаж - ограничен до най-необходимото, спане - само в спални чували, маршрут - начертан съвсем грубо, без предварително определени места за нощувка. В края на декември, в Източните Родопи, в търсене на светилищата от Лунната долина.
Прочетете за част от приключението:
...Връщаме се до горния край на махалата, откъдето се отклоняваме към съседното било. Там ни очаква Саръкая - едно от най-внушителните скални светилища в цялата планина. Клоните са покрити със сняг и са се привели ниско над земята. Всяка наша крачка е съпроводена с проправяне на път през бялата гора с помощта на мачете. Отнема ни повече от половин час да достигнем в подножието на скалата. По околните склонове са разпръснати отделни къщички и цели махали, които чернеят призрачно на фона на снега.
В основата на над 50-метровата скала изглеждаме толкова нищожни. Няма обяснение за пещерата, която е издълбана в основата й. Огромната арка с почти правилна форма подсказва, че някой се е трудил доста тук, но следи от изсичания не са открити.
След кратка почивка идва време да продължим. Спускането към реката ни отнема около два часа. Редуваме се с мачетето, защото първият, който проправя път за другите, се изморява изключително бързо, борейки се с клоните и снега. Измокрянето на обувките и панталоните е почти моментално. Преминаваме покрай останките на няколко махали, вероятно обезлюдени преди повече от 50-60 години. Под границата на снега сме, което в известна степен улеснява придвижването ни, но колкото по-ниско слизаме, шумът на реката става по-силен.
12.30 ч. Спираме за подкрепящ обяд край самотна къща над реката с много красива гледка към меандрите под нас. Докато ядем сушени кайсии, си даваме сметка в колко дива територия се намираме. На няколко места в скалите забелязваме големи отвори - вероятно рудници от тракийски времена. Оказва се, че шумът от реката е бил лъжовен - не е толкова пълноводна, колкото сме си помислили сутринта.
Достигаме до уникален шедьовър - стар мост, вероятно римски, вкопан в скалите от двата бряга на реката.
Какво ли е свързвал? За да го има тук, явно в района е преминавал главен транспортен коридор. Непосредствено преди и след моста теренът става кошмарно тежък за ходене - хлъзгави скали и сипеи, които няма как да бъдат заобиколени.
13.30 ч. Картата ни показва, че се намираме в началото на изключително голямата някога махала Ракадере. Днес от нея са останали само основите на къщите, обвити в бръшлян и папрати, както и старото гробище на селото. Тук е мястото, където трябва да пресечем реката и да запълзим по отсрещния склон. В далечината последните лъчи огряват осанката на следващата цел по маршрута ни - Сиврикая (Острата скала).
Времето започва да ни притиска осезаемо. По груба преценка имаме около час и половина диво ходене, докато достигнем до камъка на скалолазките. Така наричат скалата, изпъстрена с трапецовидни ниши, оставени в наследство от древните траки. Сиврикая е една от най-западно разположените скали, по които са издълбани нишите. Теренът е преобладаващо гол - труднопроходими сипеи, "украсени" тук-там с безпощадни драки. Сянката започва да изяжда слънцето, показало се в последните два часа. Гледката е епична. На около 200 метра под Сиврикая преценяме, че ако се изкачим до скалата, времето няма да ни стигне и трябва да замръкнем някъде на билото. Идеята не ни се нрави, затова подсичаме по диагонал и излизаме вдясно от Острата скала, където билният ръб е значително по-нисък. Този ход ни спестява повече от 40 минути.
Поемаме си въздух и започваме да търсим място, достатъчно безопасно за спускане в долината на Саръяр дере. Предварителното проучване по стара топографска карта на местността ни показва, че сме близо до голям сипей, започващ от билото и достигащ до самото речно легло. На пръв поглед стряскащо, начинанието ни е увенчано с успех. Слизаме почти без падания, като се придържаме към границата между сипея и гората. И то за много кратко време.
16.50 ч. В долината на Саръярдере вече е мрак. Имаме около половин километър до водослива на реката с Карамандере. Преценяме, че ще замръкнем там. Вечерното небе се изяснява, а това е признак само на едно - заплашително застудяване. На поляната край водослива забелязваме нещо като малка ловна хижа. Подслоняваме се край нея. Бързо събираме дърва и палим голям огън. Предстоят нормални процедури като сушене на дрехи и обувки и вечеря. Вечерта е многократно по-студена от предходната, но сякаш сме се настроили за подобен студ и приемаме нещата по-леко. В 2 часа през нощта температурата пада до -7 градуса...
*
Разказ за цялото приключение можете да откриете в блога на Александър Караджов тук.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
