Текстът участва в конкурса за авторски материал на Peika.bg.
Чувствам се така, както когато съм решила да се кача на един от онези атракциони в т.нар. "увеселителен" парк, на който всички пищят - от кеф ли, от ужас ли...
Чудя се защо го правят, докато се движа бавно към момента, в който и аз ще съм една от тях. Всъщност сега съм на летището и за първи път ще се качвам на самолет и ще летя. Тази мисъл ме кара да треперя - вътрешно и външно. Отдавна не съм изпитвала подобно вълнение. Е, всъщност преди няколко месеца в един от онези "увеселителни"
паркове предизвиквах смелостта си, но там донякъде нямах избор, а и имах нужда от повдигане на адреналина.
Говорила съм с кой ли не на тази тема от момента, в който си платих двупосочния билет до Малмьо, Швеция. И получавах доста разнообразни и безполезни отговори. От "много е тъпо", през "на мен страшно много ми харесва" (от което аз чувам само "страшно") и подробното "най-шашкащият момент е този, в който самолетът рязко ускорява и излита" (дори в момента, в който пиша, ръцете ми треперят), до "да, разбирам те, и мен много ме е страх". Е, може би подробното обяснение беше полезно, поне ме подготви какво да очаквам, макар че съвсем не беше всичко.
Идват автобусите, които ще ни заведат до самолета. Не знам защо си мислех, че един ще стигне. Явно тези машини събират доста. Следващият момент, който ясно си спомням е как, качвайки се по стълбите в задната част на самолета, усещам горивото, излизащо от двигателя на метри от мен и си мисля колко много гориво е това и колко точно е отровно за мен в тези няколко секунди и за света - винаги. Друго обаче точно в този момент ме вълнува доста повече.
Вътре съм. Намирам мястото си - откъм пътечката е, но не знам това добре ли е или зле в случай, че...нали се сещате. Бързо си припомням, че където и да съм седнала, в онзи случай няма да има значение. Между мен и прозореца има още две места, които оказва се, ще бъдат празни по време на полета. Запознавам се обстойно с инструкциите за извънредни ситуации и гледам с изключително внимание стюардесата, когато посочва аварийната врата. Слава Богу, само на 2-3 реда разстояние от мен е - шансът ми за спасение е по-голям от на много други хора тук.
Коланите са закопчани и потегляме. Засега всичко е наред, движим се на колела по земята и аз във всеки момент очаквам онова ускорение, с което ще се издигнем. Решавам, че трябва да изживея този момент и очаквам фокусирана върху всяко движение. Така всъщност ще остана през първия половин час от полета. След едни от най-дългите 5 минути през живота ми, най-после се случва. Пфю, добре, за това бях подготвена. Сега обаче се движим нагоре и надолу, явно просто поемаме височина, но аз усещам всеки сантиметър с цялото си същество. В следващия момент самолетът се накланя така, че виждам земята отдолу през прозореца до мен. Сграбчвам седалката отпред, както изплашено котенце забива ноктите на малките си лапи в първия предмет, който види.
Оглеждам се и никой друг не изпада в паника. Трябват ми 2-3 секунди, за да се убедя, че не другите имат бавни реакции, а аз се паникьосвам без причина. Пускам се. Мислено си обяснявам - явно самолетите така правят завой и съм готова да посрещна следващия.
Следва още известно време, в което опознавам процеса на летене. Идва моментът, в който си казвам, че е време да спра да се фокусирам върху страха си и да отворя книгата "Оцеляване в дивата природа", която съм взела с мен, за да се разсейвам. А и, нали се сещате, ако се наложи, да я използвам. Книгата върши доста добра работа всъщност. Представям си как съм на земята и отдолу гледам облаците в небето, за да разпозная дали вещаят дъжд, сняг, буря или ясно време. И все още не смея да се преместя на свободната седалка до прозореца и да ги погледна от перспективата, в която съм сега. А и сега е тъмно, все пак е октомври, а аз трябва да пристигна към 22:00 ч.
Явно полетът е към края си, защото чувам стюардесата да казва да се подготвим за кацане. Прибирам книгата, подготвям всичко и закопчавам колана си. "Не може да си прелетяла такова разстояние и да не погледнеш поне за малко през прозореца." - си помислям. "Сигурно е мега красиво." Откопчавам колана и се местя. Закопчавам колана. И съм много щастлива, че се осмелих. Гледката наистина е невероятна. И не просто защото светлинките от земята блещукат магично в тъмнината на този непознат край на света - това съм го виждала по снимки и филми, чувала съм за него от познати и непознати - а защото точно в този момент всичко това е на хиляди метри под мен и след миг няма да бъде. Гордея се със себе си и макар страхът да не е отминал и да съм убедена, че вечерта преди следващия полет пак няма да мога да спя от вълнение, си мисля, че вероятно ще го направя пак. Защото това е цената и наградата за тези, които се осмеляват да опознаят тоя свят или поне част от него.
Земя. Опашка, която най-търпеливо и щастливо изтърпявам. Познато лице. Прегръдка. Малмьо. Ново усещане.
Автор: Гергана Яламовa
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
